Мечтаят за социализъм, но не знаят нищо за него

Малката ми дъщеря е от поколението Зет – родените в новото хилядолетие. От децата, които дойдоха на света цяло десетилетие, след като социализмът уж си беше тръгнал в един 10 ноември. Десетина години след като се роди, докато похапваше банан през лятото, ме попита какво е „милиционер”… Цялата символика на прехода бе събрана в този кратък и смешен семеен миг.

Винаги съм се старала да разказвам – и на нея, и на по-голямата ѝ сестра – за времето, в което минаха детството и юношеството ми. Все по-трудно ми ставаше с годините да намирам адекватни термини, с които да поставя границата между случило се и случващо се. Аналогиите бяха твърде видими, за да са притчови – тоест, за да служат за урок.

Обяснявах за несправедливата уравниловка. И трябваше да намеря начин да обясня защо това нямаше нищо общо с равенството, което те и до днес не познават истински, но копнеят за него.

Обяснявах за плановата държавна икономика. И ми беше трудно да обясня с какво е по-лоша от частната грабителска икономика, над която виси държавен чадър.

Обяснявах за липсата на свобода на словото. И си мислех за медиите днес, в които слово няма.

Говорех за изборите, при които нямаше между кого да избираме. Как да дам обратния пример от днес?

Обяснявах за несправедливата система. И как можех да кажа, че днес е по-добре и системата е по-справедлива?

Днес дъщеря ми, дете на родители, отраснали в социализма, слушало дълго за неговите пороци, видяло как отровата от близкото минало се просмуква в настоящето, живее сред свои връстници на Запад, които мечтаят за социализъм. Млади невинни хора, които само са чували за идеалната версия на свят без бедни и богати; свикнали на достатък, който им се струва даденост; омерзени от система, в която 1% от хората държат 99% от световното богатство… Тези младежи мечтаят за социализъм, защото нищичко не знаят за него. Те четат, гледат и слушат вълнуващи послания от музиканти и артисти, интерпретации на една идея, която е поносима само като изкуство. Те нищо не знаят.

Не знаят, че по времето на „реалния” социализъм се живееше зад висока стена. Сега съществува вечно отвореният прозорец на интернет, но тогава дори миши дупчици нямаше. Тогава хитовите песни на големите групи идваха тук с 5 години закъснение. Не бяха забранени, това е преувеличение за времената след Сталин. Просто идваха заедно с филмите и модата, когато навън вече бяха забравили за тях. Няма по-точна метафора – ние чакахме да му мине модата, за да му се радваме.

Социализмът – ще ми се да им кажа – е система, която не издига бедните, а ги вкоравява като бедни завинаги. И материално, и духовно. Светът няма нужда от повече бедност, тя не е равенство, в което има братство. Просто трябва да спрем да възприемаме материалните придобивки като мерило за успех.

Ще ми се да кажа на тези деца, много от които имат дарби за изкуство, че социализмът беше време, в което талантът беше на каишка. Че свободата да мислим ни беше отнета, срещу което получавахме съмнителното право да оцелеем без да гладуваме. Ще ми се да им кажа, че оня, който тъгува за социализма в минало или в бъдеще време, извършва едно от най-страшните престъпления – унищожава възможностите и щастието на децата си и на техните деца.

Бедните ще си останат бедни, дори в най-идеалната версия на комунистическата идея. Просто без бедни социализмът умира като вирус – липсва му хранителната среда. Не говоря за недоимък, говоря за мизерия в главите, не само в джобовете. След социализма, виждаме го прекрасно точно сега, и най-богатите все още мислят като бедни – ненаситни са, когато седнат на трапезата. Това е завинаги, предава се като генетична болест и на поколенията.

Погледнете ги, мили наивни деца от преситения Запад, вижте алчните тук, които се опитват да си купят всичко на всяка цена. Това са бившите деца на социализма, расли с филии с мас и транзистор ВЕФ. Децата, лишени от възможности, зазидани зад стоманената стена на забраните, децата със затворени очи и уши, които бяха длъжни да пеят руски песнички и да се взират в пустите очи на партийните ръководители по стените в училище. Децата, на които беше отказан избора къде да живеят, къде да работят, какво да ядат дори. Децата, които си останаха бедни, въпреки джиповете и дебелите портфейли днес. Те ще бъдат бедни, ще се виждат бедни в огледалото, дори когато изядат цялата храна по коктейлите и откраднат всички достъпни пари.

Дъщеря ми се роди 12 години след 10 ноември. Но е дете на социализма. Надявам се някой ден нейните деца да са достатъчно откъснати от този отровен корен. Не зависи от нас, ние се провалихме. Ние заблудено празнуваме 10 ноември всяка година, сякаш е дата на раждане, а не на провал и заблуда. Отровата на социализма остава завинаги.