Медиите – куче на каишка

„Ура, Русия все още е след нас по свобода на словото! Афганистан също не ни е изпреварил. И Северна Корея се движи на опашката, а ние сме 111-и сред 180 държави. Какъв зашеметяващ успех! Ние сме в златната среда“.

Ето така българските медии, едни от най-несвободните в света, биха могли да прочетат тази новина. Практически това ще бъде абсолютно придържане към фактологията. Нищо фалшиво няма в изложените по-горе факти. Въпросът е в ракурса на отразяване.

Все още се учудвам на примирението, с което повечето хора приемат лавината от фалшиви новини. Дори да си дават сметка за изкривената реалност, в която са натикани принудително, те кротко се подчиняват на потока от лъжи, позволяват си да му вярват, дори да го използват като аргументация при взимане на решения. Прочита забързаният човек нещо лъжливо, интуицията му подсказва, че нещо не е наред, но е време да слиза от претъпкания трамвай и да изключи смартфона. „Новината“ остава в съзнанието и в подсъзнанието, отрова с отложено действие. Всяко нейно опровержение е вторично. Опровержението не изтрива представата, само я уравновесява. Внася съмнение, но не елиминира лъжата. Тази отрова убива идеята за свобода на словото.

Всъщност, на пръв поглед словото днес е по-свободно отвсякога. И премиерът Борисов мисли така – преди две седмици той заяви в две последователни изречения, че медиите в България са свободни, защото са изнесли данни за „Апартаментгейт“, но и че „заради медийната война на олигарсите вече е трудно човек да се ориентира кое е истина и кое не е“.

Значи хем са свободни, хем не са. Медиите ни са като котката на Шрьодингер. Мъртви и живи, истинни и лъжливи едновременно – в зависимост от това кой и от каква позиция ги наблюдава. Като в примера от началото – фактите могат да бъдат осветени с тесен прожектор откъм красивия и откъм грозния им профил.

Вижте още: БЪЛГАРИЯ 111-А ПО СВОБОДА НА СЛОВОТО. ЕДНА ОТ ПРИЧИНИТЕ: ПЕЕВСКИ

Има един журналистически виц, който описва прекрасно това състояние на неопределеност. Папата пристига в Париж. Посрещат го репортери. Някой изкрещява първия въпрос: „Ще посетите ли публичен дом?“. Папата, изумен, реагира: „Нима тук има публични домове?“. На следващата сутрин заглавията на първите страници на вестниците с огромни букви оповестяват: „Първият въпрос на папата: „Има ли публични домове в Париж?“.

Въпреки че вицът приключва тук, убедена съм, че зад кадър има продължение. Вероятно тогава медиите, посрещнали папата, са отбелязали рекордни тиражи. Защото са дали точно каквото читателите им очакват – сензация, скандал.

Папата е странична жертва в случая. Дори и медиите са жертва всъщност. Истинският палач са читателите. Затова не искам като премиера да обвинявам олигарсите, нито ще обърна нещата към конкретни корпулентни персонажи. Всички те са функция на медийните консуматори. Съществуването на фигури като Мърдок и Пеевски (разликата между тях е само в мащаба и визионерството) е възможно само защото почвата е благодатна. Няма как да просъществува дълго медия, която спазва стандарти, които не са удобни за читателите и зрителите ѝ. Съдържанието на медиите се определя от търсенията на техните потребители. Затова се нарича медия – посредник, медиатор.

Живеем във времена, когато медии умират ежедневно. Най-вече заради промяната в технологиите, но и заради масовия отказ от мислене. Публицистиката е почти отживелица. Социалните мрежи, изградени върху нашето общо поведение, направиха така, че се четат само заглавия. Информацията се приема в обем, който не надвишава знаците на смс-съобщение. Петте задължителни въпроса на старата журналистика „кой, кога, какво, как и защо“ са умилително неактуални. Двата задължителни независими източника са пометени от стотиците непотвърдени статии в интернет, които легитимират всяка измислица. Критичното мислене е неясен термин. Новините са функция на личното мнение. Ако го потвърждават, значи са верни. Ако са в противоречие с него, значи са лъжливи. Това е единственият критерий на масовия медиен потребител.

Никаква свобода не може да има в тази мисловна среда. Свободата не е само право да крещиш на площада всяка своя мисъл. Свободата е на първо място отговорност. Свободата изисква разум, съмнение и градивност. Свободата означава на първо място правилен подход към реалността – отсяване на грешното от редното, спазване на общите правила, дори йерархично уважение. Без тези базови изисквания има само фалшива свобода, която мъдрата народна мисъл е нарекла „слободия“.

В този регистър е и нашенската „свобода на медиите“. Привидно нямат ограничения извън изискванията на собствениците им. Привидно всеки може да каже всичко, за всеки би се намерила трибуна, ако ще и да е собствен блог. Все още няма журналисти, отстрелвани по улици или на стадиони (дори убийството на Виктория, за която пишат „Репортери без граница“, е криминален случай и няма връзка с професията ѝ). Видимо няма притискани до стената медийни собственици. Натискът е невидим, извършва се на два фронта – горе по върховете, с цялата мощ на държавната машина, но и в низините, като се унищожава уважението към експертите, заменено с ломотенето на гласовити лаици. Не е свобода да противопоставиш мнението на уважаван лекар за ваксините срещу екстатичния крясък на предубедена антиваксърка без медицинско образование. Това е фалшива реалност, а тя повече напомня на робство.

Не мога да бъда оптимист за свободата на словото у нас. Възможно е да се преместим с няколко позиции нагоре в някой хубав момент. Но това няма да е истинска промяна, а само излъскване на фасадата. Свободата на словото ще се възцари чак след промяната на масовото мислене. Медиите ще го последват. Те всъщност само това правят – като куче на каишка.

Свобода ли?