„О, кой би могъл туй да проумее –
у хората по-зло кое е:
душата ли или езикът?”
А. С. Грибоедов, „От ума си тегли”
Едно непонятно, едно немислимо, едно абсурдно и разпиляно безредно по електронните медии писмо ми грабна тези дни окото. Непонятно, немислимо и абсурдно не в смисъла на Кафка и Бекет, сиреч в смисъла на едно заредено със скрито вътрешно съдържание послание, със стаени в контекста многозначни внушения. Ако беше така, аз като литератор щях да му се поклоня доземи. Докато откритото писмо на гурото на ДПС Ахмед Доган е непонятно, немислимо и абсурдно в смисъла на безсмислието, на претенциозната безсъдържателност, на салонната суета, на самоцелното театралничене, на парадното пустословие.
Четете черно на бяло:
„Обстоятелствата и мотивиращите фактори във вътрешния ни свят са надграждани проблеми във връзка с продължителният труден Преход, който излишно партизира и парцелизира публичното политическо пространство. Липсата на консенсус по основните приоритети на страната и хаотичната смяна на елитите е една от основните причини сега да плащаме висока социална цена снисък стандарт, бедност и шантав популизъм”.
И още:
„Развитието на общественото съзнание и самосъзнание, и в частност на националното самосъзнание, не беше проектирано върху динамиката на националните интереси”.
Съхранил съм правописа на посланието непокътнат – цял Сокол го е писал, а аз съм само Димитър Бочев. Една редакция на Местан би възстановила езиковото статукво – неговият блестящ български не би допуснал подобни издевателства над родната реч. Но, стъпил по собствените си думи на руска мина, Местан вече премина от другата страна на барикадата. Пък и не краснопис и правопис ме занимават в момента – занимава ме семантика. Дали вие разбрахте нещо от това нафукано, маниерно многословие, не знам, но аз съвсем, съвсем се загубих и погубих във вихъра на неудържимото, масирано настъпление на тези неведоми партизирания и парцелизирания, свят ми се зави от тези обществени и национални съзнания и самосъзнания, динамики и интереси.
Както има хора, надарени с дарбата с малко думи да казват много нещо, така има и хора, надарени с дарбата с много думи нищо да не казват. Най-общо казано, първите са от квотата на писателите, на философите и мислителите, а вторите – от квотата на политиците, на идеолозите и апаратчиците. Сиреч, от квотата на Доган и догановци, на високоплатените нищоправци от квотата.
Четях и препрочитах фамозното писмо с надеждата да открия поне искрица скрит смисъл, послание някакво, някаква идея, цел, понятие, възглед. Нищо и нищичко – думите бяха само кънтящи, кухи звуци, които градяха царството на абсолютното нищо, на небитието. Цялата реч на речописеца ми заприлича на онези синтетични закуски, на онези пакетирани зрънчовци, за които се казва: Лапаш нещо – гълташ нищо.
Дао съветва, ако думите ти няма да дооблагородят благородната тишина, ако няма да добавят към добротата на мълчанието нещо още по-добро, да не ги произнасяш. Но това е Дао – не е Доган. При Доган четем за „политически процесинг”, за „ценностен фундамент”, за „полагаема ефективност и дейностен мотив”. И всичко това – забележете! – с претенциите за аналитичност и академичност, със самочувствието на изследовател, на корифей, на пътеводител. А аз така и не намерих, така и не открих литературен колега, който да ми дешифрира, да ми разтълкува кое-що тази недостъпна за мое нищожество терминология. Не ми остана нищо друго, освен да се утеша, както мога, с утехата на Гьоте:
„Понятие където не достига,
там думата навреме се явява”.
На Доган явно не му отива да трасира политически стратегии със словото людско на уста – отива му да строи хидрообекти и да разпределя баници. Докато първото е правил само епизодично и краткосрочно, второто прави неизменно от четвърт век насам. Цитираното открито писмо е май първото по рода си в дългогодишната му политическа кариера – дано се окаже и последното. С политическите си пируети той опетни неведнъж демокрацията и ощети достатъчно страната ни – както в опозиция, така и като коалиционен партньор във властолюбиви и сребролюбиви правителства, така и като участник и съучастник в престъпни олигархични корпорации и схеми. А сега без време ме кара да се червя вместо него заради едно послание, което, доколкото съм съставна част от българското гражданство, ме товари с негативи, които нося, без ни най-малко да съм заслужил. Опитвам се да го разбера – и да се себеразбера се опитвам. Да речем, че един самоизолирал се, един позабравил електората си и позабравен от електората си политик е решил да напомни за себе си в тези вълнуващи предизборни времена. Не разбирам обаче защо трябва да го прави по този убог, по този ординарен, по този оперетен начин. Кому и защо е нужен този маскарад? Той най-малко автора си обслужва.
Галопиращата политическа кариера на Доган неведнъж през годините е илюстрирала цинизма, сребролюбието и властолюбието на националната ни политическа действителност – настоящото писмо илюстрира нейната бездуховност, маниерност и пустословие. И преди коментираното писмо, и след него на мен ми е трудно да реша дали, с какво и как ще остане Доган в националния български летопис. В моя личен отговор той е човек, способен като никой друг да съчетава и обединява, да съвместява несъвместимости. Това, както ще видим, не е непременно качество. Така Доган съчета и съвмести миналото си на дългогодишен агент на най-демоничната институция в цялата ни национална история – Държавна сигурност – с последвалата я демокрация: комунизъм с антикомунизъм съчета и съвмести. Направи го с умението, с адаптивността, с ненадминатата гъвкавост, с която провъзгласи и легитимира една противоконституционна и изградена изцяло на етническа основа политическа партия за конституционна и не-етническа. След което пък със същата предприемчивост съвмести комунистите, преименувани впоследствие от кумова срама в социалисти, които с комисарска ожесточеност громяха преди трийсетина години етноса му, в свои парламентарни и правителствени партньори. След това със същата ненадмината вещина съчета партийната си политика с капиталовложенията, които се изсипаха в касите на ДПС – не току-така и не безкористно, разбира се.
Част от тази епохална симбиоза беше явлението Пеевски. Онзи емблематичен Пеевски, за когото един наш журналист заяви: „Този още като го видиш, да го арестуваш!”, и който преди някоя-друга година вдигна десетки хиляди столичани, между които и моя милост, на протести и едва не помете марионетното правителство на Орешарски.
ДПС не е, съвсем не е единствената политическа партия, изродила се в корпорация, но тя го постигна по-ефективно от всички останали политически сили. В моите очи възходът и на ДПС, и на неговия извечен лидер е илюстрация на това как комунизмът си отива. И как, отишъл си, се завръща обратно. И тъй като двата процеса не са възможни едновременно, ще се наложи да изберем единия, да решим кое в каузата на писмописеца Доган е доминиращо – разпадането или възраждането на комунизма. Според мен – по-скоро, много по-скоро последното. И това е приносът, единственият несъмнен принос на ДПС, на Доган и доганщината в нерадостната ни национална съдба.
А на мен ми е тъжно, че цял един етнос отказва да се поучи от изстраданите страдания, от жестокостите и насилието, които му причини тъкмо онзи тоталитаризъм, който неговият безсменен вожд перманентно е подхранвал – и преди, и след Десети ноември. Единствената ми утеха е, че такава е реакцията и на целия ни народ, който копнее по добрите стари времена, по собственото си робство, с неутешим копнеж. Като се позамисля обаче, тази ми утеха по-скоро на безутешност заприличва.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение