Метафизика, омесена в козунак

По това време нямаше нощ и ден. Времето се сливаше в светло и тъмно, часовете нямаха значение, а пролетните миризми на прясно цъфнало се смесваха с уханията на ванилия, брашно и мая. Козунаците на баба. Онези вадигнали се от тавите като любопитни лелки, надвесени от балконите си, сладки хлябове, чиито аромати изпълваха всяка секунда.

Сигурно от бебе мога да отлича уханията им от всеки друг аромат. Брашното мирише някак плоско, сипкаво, по хоризонтал. Маята е леко кисела, ама едва-едва, ухае на вода и земя. Тя е дълбочината, свързва сякаш всичките измесени някога някъде козунаци на света. После яйцата – облият им аромат, който напомня най-първите ухания на тялото тогава, когато то се ражда на земята. Яйцето мирише на бебе. На онзи пърхав дъх, който се носи над мекичките косици на новороденото, където още каналът към космоса стои отворен. На свой ред във великата козуначена смес се влива млякото. Малко е, но е жизнено важно. Като кръвта в тялото – заедно с мазнината – този символ на блаженството – разнася вкуса до всяка трохица и го прегръща, за да го съхрани. Млякото мирише на живота. Малко дръзко и мръсно, леко, но абсолютно запомнящо се. Накрая се включват нюансите на малките удоволствия. Стърготини екзотична ванилия, расла на хиляди километри оттук, навяваща островни сладости и престъпни прегрешения. Към нея горчиво-киселата лимонова коричка. Тази щипка безумство, което толкова приятно и далечно нагарча. Вкусен личен грях, който ти хваща сърцето в шепи и лекичко го стисва, за да го разсъни. И после, точно когато сладостта и горчивината са се срещнали, идва глътката опиянение. Лъжицата бренди, конякът, събрал топлото слънце в космоса на гроздовото зърно, за да го въплъти в организма на сладостния хляб. Великата философия на хляба! Метафизиката на живота, погледнат като нещо вкусно за изяждане. Наслада, която си приготвяш от всичко, което имаш – начало, блаженство, прегрешение, любов, удоволствие…

Да си внуче на баба и дядо с фурна е като да си живееш в приказка. Дюкянът на моите двама старци беше в сърцето на Бургас, вдясно от входа на църквата „Св. Св. Кирил и Методий“. Беше на ъгъл и имаше огромни, обли прозорци. През тях светът изглеждаше като прожектиран на големи екрани. В онова време нямаше чак толкова високи технологии, та в детската ми главица това бяха гигантски киноплатна, върху които се развиваше градският сюжет. Самата фурна представляваше нещо като уста с мустак. Когато баба дръпваше опушената плъзгаща се метална вратичка, се отваряше едно леко квадратно „О“. Над него козирката на отвора стоеше застопорена точно като добре поддържан и леко засукан нагоре градски мустак от времето на сецесиона. До входа на това огнедишащо нещо стоеше на пост една очукана голяма синкавозелена тенджера, в която имаше топла вода. От време на време баба утоляваше горещите издихания на фурната, като лисваше с канче вътре вода от тенджерата. Чуваше се едно „ссссссс“ и устата въздишаше с облекчение.

Досами фурната имаше крива вратичка с плетено перденце. Вероятно е било бяло в някакви минали години, но от времето, в което аз съм го регистрирала в спомените си, то е влязло там като бежово. Беше събрало ароматите на хилядите изпечени под носа му неща – агнета, гювечи, сливови мармалади, червени чушки, пълнени прасенца, баници, тутманици… Дръжката на вратичката винаги лепнеше и аз, градското детенце, свикнало на панелната изрядна чистота, поддържана до фанатичност от майка зодия Дева, се страхувах да я докосна. Все си представях, че като в онази приказка за златната гъска ще залепна за нея и ще трябва да си ходя с врата на ръката цял живот.

Зад вратичката беше „свещената фурнаджийска обител“. Баба и дядо не допускаха никого там – право на вход имахме само „вътрешните“, семейството. Имаше малко и криво като вена коридорче, по което двама души трудно се разминаваха. Водеше до малка стаичка, където някога, в по-младите си и силни години, баба и дядо месели тестени вкусотии. По моето детско време бившата работилница се беше превърнала в тяхна спалничка. Моите двама старци спяха там, където десетилетия бяха си свещенодействали с брашното и маята, с яйцата, мазнината, млякото и ароматите. Те все още се усещаха в стените, на които висяха бабините „религиозни“ талисмани. Като типична мултикултурална жена от онова време, тя се беше подсигурила с всички възможни символи, които да гарантират на нея и семейството й божието разположение. Без значение какъв точно ще да е този бог. Та затова там се мъдреха иконата на Дева Мария с младенеца, фотография на голяма истанбулска джамия, една малка давидова звезда (подарък от една любима леля на баба ми, еврейка) и… портретче на Сталин. Под влияние на баща ми то единствено напусна представителната си позиция над главите на спящите баба и дядо, а на негово място се появи неутрална картичка на Вършец в рамка. Сега си давам сметка, че баба нямаше никакви будистки символи, но подозирам, че религиозната й култура не е била изобщо наясно с наличието на такова вероизповедание, иначе съм сигурна, че щеше и него да уважи по подобаващ начин.

Да се върна обаче на дюкяна. От другата страна на тази специална малка вратичка – „родовия канал“ до фурната, където печивата трябваше да изпаднат в ембрионално съзряване – имаше стойка, на която като войници стояха подредени дървените лопати. Който не знае, да му кажа – нито една фурна не може да функционира без такива лопати. Те са като инструментите на един акушер гинеколог – само чрез тях може да се достигне физически до тайнството живот и то да се извади наяве. Баба и дядо имаха сигурно десетина различни лопати с най-различни форми и предназначение. Плоска, тънка и дълга за вадене на горещите тави. Къса и овална за подбутване на пръстените гювечи. Назъбена накрая за разбутване на горящите дърва и превръщането им в добре оформени въглени. От време на време баба снабдяваше фурната с някоя и друга нова лопата. Поръчваше ги в една друга, държавна фурна за закуски на главната в Бургас, където ходеше да помага при нужда. Отблагодаряваха й се или с тава милинки за внуците, или с малко дребни пари, или с въпросните лопати. Баща ми умираше да се смее като забележи как над големия паркинг встрани от входа на дюкяна мистично се носи по хоризонтала дървена лопата, носена от дребната ми бабка, чиято фигурка не се вижда измежду паркиралите автомобили. Та така по плуващата във въздуха фурнаджийска лопата разбирахме, че баба се връща от работа. Ние все още си търкахме гурелясалите от сън очи, когато тя беше прехвърлила зад малката си гърбичка поне едни четири часа труд.

В дните около Великден и месенето на козунаците винаги се сещам как баба си играеше с тестото. Майка ми, класическа софийска примадона от онова време, приемаше месенето за страшна философия и изпитваше паника от маята. Козунак у нас се купуваше от „Хранителни стоки“, а върхът на месенето за мама беше една содена питка с кисело мляко, която тя обичаше, защото се бъркала с лъжица, а не с ръце. От дете това не го разбирах. Да си набутам пръстите в меката, уютна маса на тестото за мен беше повече от удоволствие. Сигурно генетично съм го носела, знам ли… Но и на мен ми отне време да започна да го правя и разбирам. Да си говоря с него и да му давам да ме напътства.

Първият път, когато челно се сблъсках с характера му, беше при баба. Видях една сутрин да върти кори за баница над главата си и цялата работа ми се видя проста като фасул. Бях и ранен тийнейджър, та съвети от всякакъв тип минаваха със скоростта на светлината покрай ушите ми, а увереността ми, че мога всичко просто ей така, ми беше вкоренена в характера. Та избутах аз опърлените и огънати като ковано желязо ръце на баба и завъртях кората около главата си. А тя… тя ми се стовари на главата като индийско було – покри тялото ми почти до кръста и под веселия кикот на баба се лепна върху лицето, косата и раменете ми. Този срам, разбира се, стана причина да не се докосна повече до месенето на кори за баница, за което днес горещо съжалявам. Но пък с козунаците историята ни е друга…

Събота рано сутринта ще да е било. Навън още е тъмно, а от морето до чипото ми носле достигат чистите ухания на сол и водорасли. Разсънвам се от притракването на кухненска посуда. Баба я няма на леглото до мен в „официалната“ стая, където ме слагат, когато им гостувам. Завивките й са подредени и опънати – няма да си доспива. Не се чува и обичайното дядово прихъркване откъм спалнята – бивша работилница – под мен. Избутвам юргана, намъквам пантофките и се свличам по стръмната стълбичка към долния етаж, откъдето идва шума. Баба се е разпищолила – около нея тави и съдинки, бутилки и дървени лъщици. Сложила си е бялата престилка и бялото кепе. Дядо и той. Извисил се с осанката си над гигантска тестяна маса, а огромните му ръце я вдигат и пускат ритмично. Бай Мухарем, турчина, месеше козунаците по уникален начин. Нежно повдигаше нагоре тестото, прегръщаше го над масата и после го пускаше да падне върху намаслената й повърхност. И пак го вдигаше като дете с ожулено коляно – нежно и с грижа. За да го пусне да тича отново свободно надолу. Баба току поглеждаше изпод очилата си, златните треперушки нервно се поклащаха като лампички под ушите й, а нареждането само си излизаше от устата й:

„Недей го пуска така силно, явурум, то не иска да са удря, иска да са отслаби и да си легне!“.

Или:

„Що сига натъй го остаяш да се разлегне на тезгяха, бе, джанъм?! Чи дигни го натъй, от туканка кат го подфаниш и после уфта-бафта, уфта- бафта, го побиеш малкинко така!“.

Нареждаше тя, а дядо нищо не казва, само си меси, както си знае. По някое време просто, когато и на него му идваше в повече баба да се произнася компетентно, тихичко, като на себе си запротестирваше:

„Толкоз години козунак съм правил, ти сига ша ми кажеш кое как! Айди, Марийо, гледай си твойто, аз мойто – берекет версин!“.

Ама и баба не му оставаше длъжна – как така ще изкоментира той, пък тя ще замълчи, та нервно оставяше тестото, слагаше ръце на кръста и повдигаше тон:

„Айде, чоджум, айде, мойто момче, да си свършим ний работата, чи ей сега ше дойдат хората и ни един козунак няма да има! Тогаз ша та питам аз теб колко хиляди козунаци си направил пък ти!“…

И дядо само вдигаше рамене, пооправяше очилата на носа си и продължаваше да си меси по неговия си начин. Така или иначе грешки нямаше.

Няколко часа по-късно, когато вече сърбах липовия си сутрешен чай, тавите с набъбналите козунаци чакаха в спалничката им, доволно настанени на всяка възможна повърхност. Баба изпиваше набързо турското си кафе, измиваше си ръцете, които така или иначе винаги изглеждаха мръсни заради огъня, в който бъркаха от половин век, и се втурваше за довършителните работи. Минаваше с една купичка разредени с водичка жълтъци, погалваше облите козуначени темета, а след това равномерно наръсваше захар отгоре им. Любимо й беше да сложи бадемчетата. Бучеше по повечко, защото знаеше, че аз първо тях ще изчопля от козуначеното тяло. Беше като машинка за поставяне на бадеми моята бабка – цак-цак, стъпчица вдясно, ръката й се повгига и мушва острото бадемово крайче в меката постеля на козунака. И после пак, и пак, и пак. Ритуалният танц на баба с козунаците. Делничната магия на един празник, гледан отвътре, зад кулисите.

Запретнала съм ръкави. Подредила съм си всичко – пресятото брашно, стоплените яйца, чашката мляко, разстопената мазнина, миризмите. Децата ми още спят. Но и те като мен, онова малко момиченце някога, усещат уханията. Те се изкачват от софийската ми кухня нагоре по стълбите в съвременния ни, толкова градски апартамент, мистично минават под вратите и през ключалките, за да стигнат до техните нослета. И може би точно така, както някога с мен, завинаги да се впишат в човешките им истории, в пътя им, в дните, през които им е отредено точно те да променят света.

А за баба и нейните лопати, за фурната с вратичката, за дядо Мухарем, турчина, и всичко там, в моето детско време, аз ще им разкажа. Нали затова е Великден – да си разказваме и пишем историите. Да ги забъркваме, омесваме, ароматизираме, украсяваме и изпичаме заедно. И да ги изяждаме, разбира се. С премрежени очи, открити сетива и в компанията на всички, с които някога някъде сме се обичали.