„Между българите и Русия вече се е издигнала естествена преграда, трудна за събаряне”

Бурната, романтична и динамична ситуация на Балканите в годините около Съединението описва италианецът Джузепе Менарини в „България и бъдещето на славяните”. Издадена през 1892 г., това е една от ранните му книги, в която България е главното действащо лице. Днес книгата излиза за пръв път на български от издателство „Колибри”. 

Трийсетгодишният тогава автор излага разпалено военните стратегии на Сръбско-българската война, личността на Александър Батенберг, поведението на Русия и останалите Велики сили. Разсъждава върху бъдещето на вече обединената България и предрича още по-голямо сплотяване на южните славяни, като прогнозира водещата роля на нашата страна на полуострова. Книгата е изключително важна за България и българите в онзи исторически момент, защото страната ни точно е застанала на картата на Европа като самостоятелна държава, която се откъсва от земеделското си минало, за да започне да осъществява прехода към модернизация, отдавна достигната от другите държави на континента. Икономическите, политическите и политикогеографски особености на времето са изследвани през призмата на дистанциран, но активно ангажиран и детайлен поглед върху реалността.

Джузепе Менарини (Нимерина) е писател и военен, роден през 1862 г. в Будрио (Болоня). Още на 24 години издава в сборник песните на легендарния корпус на берсалиерите, към които се присъединява по време на Първата итало-абисинска война. Като адютант на бригадата на генерал Дабормида, той става автор на едно от най-важните описания на драматичната битка при Адуа (Еритрея) от 1 март 1896 г., публикувано година по-късно в Неапол. Проявил храброст по време на войната, през 1922 г. майор Джузепе Менарини е удостоен със званието Кавалер на Военния орден на Италия. До края на живота си изнася сказки на военна тематика и участва в честванията на берсалиерите. Потомък на храбър патриотичен род, на младини събира и публикува кратки исторически сведения за родното си място.

Преводът от италиански език е на Дария Карапеткова. В изданието е включена и непознатата у нас карикатура от 1886 г. със заглавие „Вечният български въпрос”.

Предлагаме ви откъс от книгата „България и бъдещето на славяните“, предоставен от изд. „Колибри“.

Да видим сега кои факти, кои причини могат да ни покажат по какъв път най-вероятно ще тръгне панславянското движение в своето развитие и каква ло­гично може да бъде ролята, която ще иг­рае в него България.

Руската политика днес вече не при­лича на политиката на Русия от времето на Петър Велики и на Екатерина; прочу­тото политическо завещание, изглежда, е било изцяло изпълнено в рамките на въз­можното, поне засега.

Швеция и Турция, които тогава я раз­деляха от Европа, бяха смалени, а и тяхно­то влияние не тежи вече върху съдбините на съвременна Русия: тя е напълно свобод­на и необвързана както на Север, така и на Юг, но пред себе си има мощните германо-латински съперници, решени да попре­чат да направи и една крачка към Запада или към Константинопол. Затова в инте­рес на Русия засега е да отлага завладяване­то на Константинопол, което понастоя­щем придобива за нея много относително значение, със сигурност не по-голямо от това, което може да има окупирането на Стокхолм.

Наполеон I е казал:

„Щом една сила, чиято столица е в Далечния север, а вой­ските са разположени на границата с Персия и Татария, поиска да се намеси – за своя сметка и на свой риск – в работите на Европейския юг, тя се измества твърде много от своя център на тежестта. Колкото и могъщи да са монарсите, колкото и храбри да са войските, те са хора и не са способни на нищо отвъд гра­ниците, начертани от природата за чо­вешките дела“.

Днес изглежда именно, че Русия е при­знала тази истина и затова е променила пътя за постигане на целта на своята историческа мисия. И действително, един дипломат от Германия отбеляза, че „едва когато Русия се консолидира здраво в Азия, Константинопол отново ще бъде необходим, за да възвърне равновесието в своята империя: едва тогава ще може да се устреми към него без опасност да се из­мести от своя център на тежестта“.

От друга страна обаче, стои фактът, че е наложително ключът към Босфора да е винаги в сигурни ръце и добре пазен, за да не може някоя от Великите сили – в който и да било момент – да навлезе в Черно море и да опустоши руското крайбрежие.

Поради това днес политиката на Пе­тербург очевидно се стреми:

1) да стъпи здраво в Азия;

2) да остави за момента висящ бал­канския въпрос, за да се върне към него, ко­гато му дойде времето;

3) да препятства възникването и ут­върждаването на силна държава на Балкан­ския полуостров, каквато и да е тя, както и на такава, която да я застраши откъм Босфора;

4) да направи така, че – при липса на по-добро – за предпочитане Турция да ос­тане във владение на Константинопол, докато не дойде моментът, в който да може да я замести.

Колкото и в края на краищата тази нова насока на руската политика все пак да се стреми – с други средства и по разли­чен начин – към осъществяването на своя­та панславянска мисия (която само беше отложена), тя не е приета навсякъде с ен­тусиазъм, особено в панславистките сре­дища Москва, Киев, Харков и Одеса, където все още съществува жаждата за завладява­не и омразата към турчина.

В чужбина също славянският свят се тревожи, не разбира добре тази промяна в насоката на руската политика, която на пръв поглед може да се стори като осъди­телен отказ от дълбоко вкоренени веков­ни традиции.

Кои са причините за този своеобра­зен контрамарш от страна на Русия? Помоему са две:

1) Решителната нагласа на силните европейски държави да попречат на какво­то и да било разширяване на Русия на за­пад и към Константинопол;

2) Намалелият престиж на Русия сред балканските държави.

За доказването на първата не тър­сим аргументи: това, което от доста време се случва и се повтаря пред очите ни, е достатъчно да ни убеди… Настоящо­то невротично въодушевление на Фран­ция спрямо Русия, като всички неистови неща, може само да се сведе до преходно, моментно явление, без никакво сериозно значение за съвкупността от разглежда­ните исторически факти и поради това пренебрежимо. По втората причина е достатъчно да отбележим, че Сърбия – отхвърлена от Русия през 1885-1886 годи­на – постепенно се доближи до Австрия; Румъния се счете за зле възнаградена от Царя, славно подпомогнат в кампанията от 1877-1878 година: наложената замяна на плодородната Бесарабия с блатистата Добруджа за нея представляваше значи­телно ощетяване. Колкото до българите (и имам предвид не само жителите на България, а също и румелийците), те днес със сигурност не могат вече да виждат в руснаците „освободителите, братята от ’77-78 година“; те са за българите ни повече, ни по-малко чужденци, врагове на родината им и на независимостта им.

Ако българите ги посрещнаха с ра­дост, когато руснаците ги поведоха към освобождението от Турчина, днес те не може да не изпитват недоверие към тях, тъй като в момента на опасността пре­дателски ги изоставиха, а в дните на побе­дата подло уязвиха тяхното бъдеще и им изтръгнаха техния герой.

Този народ е млад, но със спокоен нрав, ревнив до крайност към своето същест­вуване, възторжен към своята родина, горд от своите победи и от своето бъде­ще: между него и Русия вече се е издигнала естествена преграда, засега възтрудна за събаряне… „Недоверието между народи с една кръв“ е по-лошо и по-дълготрайно от това между народи от различна раса.

Сега този героичен народ е потънал в усилна, активна работа по вътрешно пре­устройство във всяко направление на свои­те дейности; с мощния импулс от един млад, учен, енергичен княз, обичащ своята нова родина, почитател на своя височайши предшественик, на чиито воински дела до­стойно подражава наред с по-трудните и деликатни мирни такива, българите се подготвят за бъднините…

И ще дойде денят, в който българите отново ще хванат оръжията и в интерес на европейските сили ще бъде те да дове­дат докрай пълното си избавление, тъй като то ще бъде изцяло в ущърб на Русия и като естествен прелюд към обединението на южните славяни ще им позволи да го поставят в противовес на обединение­то на северните славяни.

Европейските сили дори ще се пос­тараят съперничеството, което накара славяните да се разделят на две отдел­ни групи, да се вкорени по-надълбоко и да отдалечи все повече деня, в който цялото славянско семейство ще се обърне на Запад.

А че за големите европейски държа­ви един ден ще възникне подобен интерес, изглежда логично, ако разсъдим, че днес Африка заплашва да се превърне в пред­почитана сцена за техните национални и търговски съревнования и че – при очевид­но отслабване на съпротивата спрямо Из­тока – голяма част от тяхната енергия ще бъде разпиляна в тези далечни региони.

Но независимо от африканския въпрос, ще позволят ли някога, докато са в състоя­ние, европейските сили на Русия или на Ав­стрия – двете държави, които най-откри­то го желаят – да окупират Балканския полуостров? Разбира се, че не, тъй като или би се предоставил на Русия пагубен превес в европейската политика, или би се допуснало Австрия да наруши равнове­сието в Европейския юг. Поради това из­глежда вън от съмнение, че европейските държави винаги ще имат интерес да от­дадат предпочитание на тържеството на националната кауза на Балканския полуос­тров: за тях по-добре една славянска дър­жава, независима от Петербург и начело с България, отколкото руска или австрий­ска окупация. Предложението за Дунавска конфедерация под егидата на Хабсбургите не изглежда осъществимо, защото или Ав­стрия ще бъде толкова силна в сравнение с Конфедерацията, че ще може да я държи в подчинение, и тогавя тя е загубена: рано или късно ще стане австрийско владение; или Конфедерацията ще е по-мощна от Австрия и в такъв случай малко по малко ще се изтръгне от нейната хегемония.

Предвид всичко това, щом Велика България успее да осъществи лелеяната си мечта и бъде една, силна, независима, как ще продължи своето развитие? Логично предполагаемо е по законите на история­та най-напред да си даде почивка. В това време ще пренареди вътрешно силите си, ще съживи отношенията си с други­те южнославянски държави: накратко, ще премине през период на преустройство и активна подготовка, след което развитието ще поднови полека своя ход.

Друг Александър Батенберг ще оли­цетвори мисълта, чувството, национал­ната мисия на Велика България в този ис­торически период; ще съумее да обедини в едно цяло разпръснатите южни славя­ни и патриотичният химн на българите „Шуми Марица“ ще възвести на света но­вата държава.

Подобна тенденция към обединение на южните славяни загатна за себе си по вре­ме на Сръбско-българската война, към края на която малко оставаше – и го предотвра­ти единствено лоялността на Алексан­дър и неподходящият момент – в Пирот да избухне присъединително движение на Сърбия към България. На обединението на южните славяни няма да попречат и руското и австрийското влияние, които днес си оспорват, както споменах, превъз­ходството на Балканския полуостров…

Осъществилата се спогодба между двете големи съпернички е много далеч от това да успее сама по себе си да повлияе дълбоко върху развитието на Източния въпрос; тя има преходен характер като всяко наложено нещо и действието ѝ ще продължи, докато не възникнат такива интереси, които да я направят нищож­на за народите, които са потърпевши от нея.

Междувременно какво ще направят Русия, северните славяни?

Обширната евро-азиатска империя, която, изглежда, отсега заплашва от Балтийско и Черно море да хване Европа „в стоманени клещи“, ще е продължила с новото направление в своята полити­ка: тя ще се озове в схватка с Англия и с Китай в Азия, които – заедно с евро­пейските сили – ще я осъдят на принуди­телно бездействие спрямо Запада. Едно социалнополитическо развитие, далечно предзнаменование, за което е нихилизмът, ще съживи енергията на великата сла­вянска империя и щом тя завърши въ­трешното си обновление и достигне на изток естествените граници на своето разрастване спрямо Англия и Китай, по силата на етническо сходство или способност за асимилиране ще приобщи южните славяни. Едва тогава ще може да започне решаващият период на борба между германо-латинската и славянска­та цивилизация.

Дали до тази борба ще се стигне действително по пътищата, които посо­чих за най-вероятни, не може да се твър­ди със сигурност: тъй като е нужно да се стъпи на резултати от изводи, които, макар да имат стойност по отношение опита от миналото, не могат да бъдат сигурни относно бъдещето… Освен това поколенията, които ще напишат исто­рията на тези събития, се губят надалеч в идните векове!… Но че сблъсъкът между двете цивилизации предстои, изглежда неизбежно.

В подкрепа на току-що изказаното твърдение не може да бъде забравена реч­та на Скобелев. Като излага мислите и убежденията на славянския свят, начете­ният панславист заключава:

„Ще дойде денят, когато – каквото и да се случи – непреклонната логика на историята ще поиска своя реванш: в този ден ще тряб­ва да хванем оръжията. Борбата ще бъде дълга, ужасна… Първият, срещу когото ще трябва да се изправим, веднъж обединени, ще бъде най-непримиримият враг на сла­вяните и на Русия, идеологът на Drang nach Osten – Германия. Тогава между славянина и тевтонеца ще започне голямата борба и може би тя не е много далеч!“.

Генерал Гурко, директорът на мос­ковския „Новое время“ Матков, бившият министър на войната в София Соболев и хиляди други значими личности в Русия говорят в същия дух.

В брой от 1889 година на „Журнал де сианс милитер“ с известно задоволство се писа:

„След смъртта на Вилхелм I оста на европейската политика, независимо от усилията на младия му наследник, неиз­бежно клони към преминаване от Берлин към Петербург. Подобно изместване на върховенството между две така превъз­ходно въоръжени империи не се решава с нищо друго освен с война“.

В статия „за бъдещето на Европа“ в „Ревю де дьо монд“ се казва:

„Неизбеж­но ще дойде денят, в който най-силните държави на Европа ще влязат в борба със славянския свят; този ден ще отбележи пълното тържество на една нова цивили­зация“.

Вижте още: ЩЪРКЕЛОВ И МОМЕНТЪТ, КОГАТО СЕ ИЗПРАВЯМЕ НА ФРОНТА СРЕЩУ СВОИТЕ ОСВОБОДИТЕЛИ