Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Междубалконски арт спорове

Тръгнеш ли да се обясняваш, отсреща ще си стиснат очите, ще си запушат ушите и ще започнат силно да крещят „бла-бла-бла“

Когато се отнася до култура и изкуство, замислените като дебати разговори у нас задължително се превръщат в махленски караници. - Междубалконски арт спорове

Когато се отнася до култура и изкуство, замислените като дебати разговори у нас задължително се превръщат в махленски караници.

Квартал „Люлин“, някоя си част. Неделя сутрин. Над едва пробуждащото се квартално общество се извисяват два женски гласа. Тонът им започва от високо, но за няколко минути стига наистина космически висини.

„Що си тупаш пътеката от балкона, ма?!“, подвиква едната.

„Щот па ми омръзнА да ти слушам телевизора по цел ден, мааа!“, отговаря другата.

„Ма я да млъкваш, ма, коза такава!“, продължава първата.

„Ма на кого ше викаш коза, ма овцооо?!“, контрира втората.

Оттук нататък репликите следват като картечен откос, а за пътеката и мястото й на тупане почти вече не става дума. Във въздуха хвърчат имена на животински видове, заплахи със сексуален характер, съжалителни констатации, свързани с възрастта, визията, финансовото положение и месторождението. По близките балкони започват да излизат чорлави граждани, които се почесват по косматите части в опит да разберат спора и като не им се получава, се отдават на активно наблюдение. От време на време към дуета се включва някои и друг писклив глас с рефрена“Затворете си устите, селски простакеси такива!“. Възбудени от интереса на непрекъснато увеличаващата се аудитория „дискутиращите“ дами едва не политат от балконите си, яхнали по някоя метла, докато от панелното им вкъщи не излиза домашно подкрепление, което да ги изведе от терена. Така, докато изтиква майка си/баба си/ леля си от балкона, младият мъж от едната страна хвърля сочна псувня за всеки случай към другия лагер, откъдето пък съпругът/ братът/ гаджето на пърхащата наоколо зачервена от караницата жена гордо развява средния си пръст. Накрая всичко приключва без никакво решение, така че пътеката ще бъде тупана от балкона, а звукът от телевизора ще продължава да кънти поне до седващия скандал. Или докато на арената не се появи трети проблем в лицето на някой, който ще се превърне във враг обединител и на двете враждуващи страни.

Описах ви една истинска съседска балконска битка, на която случайно станах свидетел преди двайсетина дни. И която по своята същност и реализация покъртително напомня сценариите, по които се развиват всякакви творчески спорове у нас.
Последният и много ярък пример е избухналото недоволство на певицата Рут Колева и две хиляди и нам колко си нейни сподвижници (на които тя твърди, че е представител, но така и не знаем кои са те) персонално към Саня Армутлиева в качеството й на основна фигура в „Профон“ (организацията, която се грижи за финансовите интереси на изпълнителите и продуцентите у нас). Спорът започна с едно видео, разпространено в социалните мрежи, в което младата певица прикани гилдията да се бори за отстраняването на Саня Армутлиева, тъй като последната се грижела да облагодетелства определени финансови интереси, които очевидно не са тези на Рут Колева. Или поне това се разбра. Видеото се пльосна на екраните на компютрите ни, както се казва на английски out of the blue – напълно изневиделица. Никой от нас, потребителите на музика, нямаше представа, че такъв конфликт съществува, точно както и никой от съседите на двете люлински дами си нямаше идея кой, кога и какво тупа от балкона си. Караницата се прехвърли в едно телевизионно студио, където г-жа Армутлиева се опита с възпитан и обран тон да отговори на нападките с обяснения, докато г-ца Колева постоянно свеждаше нивото на „спор“ до „едни сценаристи твърдят“, „казаха ми юристите“ и „вие сте един октопод, който е пуснал пипалата си навсякде“. Без да заемам каквато и да е страна, тъй като нямам идея кой крив и кой прав, и от телевизионното студио така и не можах да си създам дори бегла представа за това, ще кажа единствено, че дискусия всъщност нямаше. Рут Колева приличаше на изнервена новодомка в стара софийска кооперация, която недоволства срещу все още непонятните за нея навици на съседка интелектуалка и без да е особено подготвена за разговор, разчиташе най-вече на безкрайни изречения на висок глас. В края на всичко това, като деус екс макина, по телефона се включи музиканта Димитър Кърнев, чиято теза общо взето може да бъде обобщена като „дайте да си ги говорим тия неща между нас на заседания, да не се карате по телевизиите и да излагаме гилдията“. В края дори призова двете дами да се „гушнат и цункат“, което прозвуча леко нелепо и естествено, не се случи.

В безсмислено лаене срещу луната взе да се превръща и един друг обществен спор – този около бъдещето на паметника „1300 години България“ през НДК. Безсмислено, защото той истински се разгоря СЛЕД като общината взе решение да го демонтира, не преди него. Хубаво или не, то стана факт и чак тогава максимално се активираха двете движения – едното ЗА демонтирането му, другото ПРОТИВ него. По стара българска традиция, като се обърне колата, пътищата се оказват много, а пък хората, дето ги посочват, стотици. До един момент опонентите все пак се придържаха към някаква обществена приличност, организирайки дискусии и тематични разговори по темата. Напрежението обаче ескалира и в последната седмица двата отбора преминаха във футболно настъпление, което включва удари под кръста, ритане в кокалчетата, средни пръсти и откровени обиди. Така дойде мигът, в който от единия лагер подвикваха „вие сте прости“, а пък от другия отговаряха „кои сте вие, че да ни кажете“. При това няма никакво значение кой на чия страна на спора е. В края на краищата и тази потенциална дискусия се разви като в политическите митинги от деветдесетте – „Кой не скача е червен!“ И ти скачаш, кво да правиш! Щото иначе ще те помислят за червен, пък ти не си, щото си оранжев, зелен или пембен. Ама си знаеш, че по-добре да си траеш, щото като не си с тях, си против тях. Тръгнеш ли да се обясняваш, от отсрещната страна ще си стиснат очите, ще си запушат ушите и ще започнат силно да крещят „бла-бла-бла“, за да не те чуят изобщо.

Воденето на спор и понасянето на критика са умения, които се възпитават и поддържат. Неслучайно тибетските монаси имат цели дни, които прекарват в изучаване и провеждане на дебати. Ние, българите, и това нещо си го можем по рождение! Затова всяка критика приемаме като обида и на всяка напречна дума вадим нож. Преди години, когато пишех ожесточена театрална критика, дълго обяснявах, че има разлика между театрален наблюдател и театрален критик. Първият цели с разбираеми изразни средства и достъпно да разкаже как даден спектакъл преминава през него, докато вторият може да говори за „ ситуирането на артефакта в контекста на темпоралната условност и реализацията на Аз-а в самоизолиращия се социален стейтмънт“ колкото си иска. И двете неща са необходими, за това няма спор. Но и двете са вид критика, а критиката е мнение, виждане и разбиране. Мнение, виждане и разбиране е и всеки творчески акт, включая театралния спектакъл. Разбира се, той ползва други, специфични свои средства, но има самочувствието и свободата да се изправи в пространството и да се самоизяви в обществото. Защо тогава обществото (във вид на всички онези наблюдатели, критици или зрители) да няма самочувствието и свободата да изрази оценката си за него?

Въпреки ясната постановка на нещата, българската арт история помни стотици случаи на творчески сръдни, закани и откровени омрази, родени от някакъв вид критика. Навремето един от позамрелите в последните години български театрални режисьори така и не успя да се примири с факта, че нито харесвах интерпретациите му, нито споделях начина му на мислене, та в усилията си да сломи жестокостта ми, един ден дори леко ме притисна на стената на един от столичните театри. И докато се чудех сега какво точно ще последва – ще ми забие два шамара или ще ми лепне някоя мокра целувка с език – той с глас, наподобяващ този на президента в новогодишното му слово, ме попита: „Ти защо така ме мразиш?!“… Туй ли било?! Да се чудиш откъде точно да започнеш да говориш – от А и Б на човешкото право на мнение ли, от смисъла на критиката ли, от идеята за свободно разменяне на идеи и виждания ли… Точно тогава ми стана ясно, че за една огромна част от обществото ни, ползващо се с епитета „артистично“ точно артистичната свобода е пълна липса. Артистизмът е задължителен, когато те се изявяват, но категорично изчезва, когато някой друг все така артистично се опита да ги критикува.

И става точно като в детската градина – „Картинката ти не е хубава!“ – „А ти пък си дебел!“

Умението да водиш дискусия и да защитаваш тези се тренира най-вече с примери. Такива, уви, имаме малко. Особено пък, когато се отнася до култура и изкуство, замислените като дебати разговори задължително се превръщат в махленски караници. Така без значение какъв е обектът на спора, в крайна сметка той бива изтикан някъде си и вече е почти забравен. На негово място неминуемо се настаняват познатите вече аргументи „Ти си простак“ срещу „Ти кой си, че да ми кажеш?!“.

И докато това е така, не само разговорите ни ще са махленски. С квартална стойност ще е още и музиката, и скулптурата, и театърът, и телевизията, и журналистиката ни. А политиката ни… тя много отдавна си е на ниво междубалконска квартална война.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах