Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Междукнижни войни: Новкова заплаха и Томова се пробужда

Какво се случва, когато писател отговори на литературна критика?

Романът „Печатарят“ бе разкритикуван от критика Митко Новков. Авторката му Силвия Томова обаче не му остана длъжна. Снимка: НДК - Междукнижни войни: Новкова заплаха и Томова се пробужда

Романът „Печатарят“ бе разкритикуван от критика Митко Новков. Авторката му Силвия Томова обаче не му остана длъжна. Снимка: НДК

По груби сметки няколкостотин души би трябвало да са запознати с междуособицата, предадена в долуизложената хроника. Една част от тях, навярно по-малката, е прочела Първо действие – в списание „Съвременник“. Останалите са разбрали от сайта „Културни новини“ – според неговия брояч читателите по обяд, 22 юни, са малко под 3000. Казусът е романът на Силвия Томова „Печатарят“, поводът – разкъсваща рецензия на критика Митко Новков за него, реакцията е гневен отговор от авторката, а равносметката – трагикомедия.

Но да предадем събитията последователно.

pechatarРоманът „Печатарят“ излезе през септември 2015 г. В 460 страници той разказва историята на първия български печатар, Яков Крайков. Според собственото си представяне на няколко места в социалните мрежи, е отличен с литературната награда „Ваня Константинова“ за 2016-а в раздел „проза“. (Никога не бях чувал за тази награда, а единственото несвързано с книгата място с потвърждение, към което Google ме препрати, е личен блог – „Графът – един дядо в нета“.) Има номинация за „Хеликон“ (наградата спечели впоследствие „432 херца“ на Недялко Славов). Последно бе номиниран за Български роман на годината, редом с други пет книги.

Тъкмо последната номинация става причина „Печатарят“ да се окаже под огъня на Митко Новков. В бр. 2 на списание „Съвременник“ той, в рубриката „Критически хроники“, разглежда четири от шестте кандидати за отличието (след като то е вече присъдено на „Една и съща река“ на Здравка Евтимова), другите две са били разисквани по-рано.

Четирите рецензии на Новков са подредени, изглежда, според височината на оценката му за тях. Първи е Ангел Игов с „Кротките“, следва „Орлов мост“ на Владимир Зарев (който е и главен редактор на „Съвременник“ – но както и Новков отбелязва, това не може да е причина просто да се игнорира предвид критерия за подбор), 1994 на Николай Фенерски (тежко разкритикуван роман, но с дружеско признание за таланта на автора) и накрая – „Печатарят“.

Романът на Томова буквално е разкостен. В две страници Митко Новков се изказва за него по следните начини:

„едно недоразумение“;

„темата я бива, изпълнението – хич“;

роман с „проста структура, която се върти като развалена грамофонна плоча на цели 459 страници“;

„разтеглено, провлачено, безжизнено“ действие;

книга „за скучно четене – четене, прозяващо се с отегчение и съклет. Все едно си попаднал в задръстване: уж трябва да се движиш, ама все на едно място стоиш. Динамиката се е запекла, изтормозен си и премръзнал в статика“;

език, който е „тъй недодялан, че Яков Крайков със сигурност би се хванал за главата, ако му се наложеше да го печата“;

„липса на деликатен усет за езика“;

„изобщо целият роман е насилен и измислен, насилена и измислена е дори може би най-ефектната сцена в него (…), но и тя е клише“;

„неприятна изненада“;

„брътвеж“.

Още в самото начало на изложението си Новков изразява, впрочем, неприятната си изненада от номинацията на „Печатарят“ за Роман на годината и си я обяснява „институционално“ – според него Силвия Томова се „върти из литературните кръгове“, а и издателството ѝ е авторитетно („Жанет 45“, дума да няма, е авторитетно издателство – три от шестте номинации бяха за негови книги).

„Институционално книгата ѝ съвсем резонно влиза в късата листа на състезанието – пише Новков. – Институционално – да, влиза, литературно обаче – не, не ѝ е мястото там. Сред останалите пет книги тя е просто едно недоразумение…“

В рецензията си в „Съвременник“ Митко Новков (в средата) разкоства „Печатарят“. Снимка: „Перото“, Архив

В рецензията си в „Съвременник“ Митко Новков (в средата) разкоства „Печатарят“. Снимка: „Перото“, Архив

Толкова свирепа рецензия няма как да не породи въпроса: за бога, наистина ли „Печатарят“ стига до самите низини на литературата? Дали усетът на Силвия Томова за езика действително би отчаял дори читател, преборил се само, примерно, с „Винету“? Рецензията на Митко Новков, както впрочем и повечето негови, които съм чел, е издържана, последователна и аргументирана – където е необходимо, са приведени примери от романа на Томова, налице са съответните препратки към съвременната българска литература; текстът му (да го артикулираме така) не страда от причинно-следствени дефицити.

Необходимо е да направя уточнението, че собствено не съм чел „Печатарят“. Запознат съм с предишен роман на Силвия Томова – „Тит от Никомедия“. Със сигурност това не е любимата ми книга, но ако Новков е прав и за половината неща, които твърди за „Печатарят“, то той е в пъти по-слаб от онзи „Тит“, което би било любопитно наблюдение. За изключително ерудиран и интелигентен критик, какъвто несъмнено е Новков, не би било трудно достатъчно умело и незабележимо да смекчи качествата на дадена книга и същевременно да гаргойлизира всеки неин, дори дребен недостатък.

Въпросът е – направил ли го е? Според Силвия Томова – да.

В края на миналата седмица тя публикува в сайта „Културни новини“ свое право на отговор – с уточнение, че от „Съвременник“ са отказали да ѝ дадат трибуна, защото нямали подобна практика. В текста си Томова категорично отрича да се „върти из литературните кръгове“ и на свой ред обвинява в това литературния си палач:

„За разлика от Новков никога не съм принадлежала, нито гравитирала, нито съм се „въртяла“ около литературни кръгове, клубове по интереси и кръжоци, както и никога не съм ръкопляскала на силните на деня. Приемам подобно твърдение за откровена манипулация, чрез която Новков се опитва да прави политика в литературата по същия начин, както се е случвало в едно друго време, от което аз пазя къси спомени, но от методите на което Новков очевидно се е учил.“

Тя отрича да е в приятелски отношения с когото и да е от журито на наградата Български роман на годината, нито пък с от това на „Хеликон“. Някои дори не познавала.

А кой, в крайна сметка, е убиецът?, би се запитал всеки почитател на евтина заплетена кримка.

„Убиецът“, според Силвия Томова поне, е фактът, че тя е отхвърлила Новков като редактор за книгата ѝ, защото гледните им точки не съвпаднали. В това, обяснява писателката, не би имало нищо лошо, освен ако не се било изродило в лично отношение от страна на „критика“ (тук кавичките са от нея).

Гневът на авторката от персонален към Новков, минава и към самото списание „Съвременник“, недало ѝ право на отговор. Според нея изданието „започва леко да жълтее“:

„Защото освен откровените лъжи и манипулации за романа „Печатарят“ и за мен, списанието се използва за опит за саморазправа – нещо, което е в разрез не само с моралните норми, а и с професионалната етика.“

Стига Силвия Томова да бе спряла с текста си дотук, всичко би било ако не в реда на нещата, то поне с малко отстояние от него. Обаче след принципната позиция тя се впуска в самозащита на текста си – нещо, което (по лична моя преценка) е абсолютно немислимо за един писател. Всеки опит да убедиш, че нещо, което си написал, не е баш правилно разбрано и ти си прав, а четящият греши, затвърждава все повече убеждението, че просто не си го написал както трябва. И е без значение с лично отношение ли те нападат, или не – щом си в отбранителен режим от позицията на създател на текста, нивото ти неминуемо пада. Една снизходителна усмивка, например, или (само)иронична забележка винаги върши по-добра работа.

Като цяло винаги е жалко да се наблюдават междуособиците в литературните среди, а публичната самозащита на един писател срещу неговия критик е и комична. В крайна сметка:

1) оплютите в рецензия автори често се утешават с клишето, че „критици стават неуспелите писатели“;

2) критиците тържествуват, че са спасили двайсетината си читатели от угрозата да прочетат пет страници от произволна долнокачествена книга.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90