Мигар светът не е за човека една крайно неудобна дреха

Ново издание на „Ноев ковчег“ за 90-годишнината на Йордан Радичков (откъс)

„Човекът постоянно търси близост със звездното небе, въпреки че то е равнодушно към земния живот. За своя радост, човекът забеляза там горе неща от своя собствен сиромашки бит... По този начин придърпваше звездното небе към себе си.“ Йордан Радичков, 1987 г. - Мигар светът не е за човека една крайно неудобна дреха

„Човекът постоянно търси близост със звездното небе, въпреки че то е равнодушно към земния живот. За своя радост, човекът забеляза там горе неща от своя собствен сиромашки бит... По този начин придърпваше звездното небе към себе си.“ Йордан Радичков, 1987 г.

Ново издание на „Ноев ковчег“ подготвя семейството на Йордан Радичков за 90-годишнината от рождението на писателя. Книгата на издателство „Нике“ ще бъде представена в края на септември в Столичната библиотека, където ще бъде наредена и изложба със съвременни илюстрации по текста.

Издадена за пръв път през 1987 г., „Ноев ковчег“ се смята за най-значимото постижение на Радичков. За книгата на откриването ще говори режисьорката Маргарита Младенова, която неведнъж е поставяла по произведения на писателя. Рисунките в изложбата са на Ива Димитрова, автор на кориците за сборника с разкази „Свирепо настроение“ и за романа „Прашка“.

В „Ноев ковчег“ Радичков събира „не само мизерията на своя живот, но  и цялата мизерия и величието на този въшков живот, дето го живеем с вас, мили ми четецо“. В „бедния му плавателен съд“ ще откриете истории за един спешен щъркел, за дявола, който обича да се преправя на папуняк, за едно черно куче, което се появява като мираж, за Мао Дзъдун, който плаче пред собствения си портрет, както и единствената история в творчеството на Йордан Радичков, разказваща за една твърде неизвестна легенда около залавянето на Васил Левски, а и за много други малки и големи герои, които съставляват цялото сътворение.

Америка за България

Специалистите и до днес не могат да се обединят около едно мнение дали „Ноев ковчег“ е роман, или сборник с разкази. Липсата на главен герой обърква не малко критици, но повечето твърдят, че това е голямата книга на Радичков, която не може да бъде сравнена с нищо, излизало досега на българския книжен пазар.

Представянето на новия „Ноев ковчег“ ще се състои на 25 септември от 18,30 ч. в изложбената зала на Столична библиотека. Експозицията с илюстрации ще може да бъде разгледана до 30 септември.

Представяме Ви кратки откъси от „Ноев ковчег“.

Космическият удавник

Доза Щастие

…Ако вие се отбиете в такъв хан, ще видите как ханджията щъка непрекъснато нагоре-надолу. Той държи всеки един посетител под око, нищо не убягва от погледа му. Заедно с това е обърнал към посетителите и ушите си (целият се е превърнал в слух!), за да може не само да вижда, а и да чува всичко, което се говори или разказва. Ще забележите как от време на време ханджията подхвърля по някоя възклицателна дума, за да се разбере, че и той е съпричастен с повествованието. Но ще забележите също така, че както възклицава и си придава крайно учуден или състрадателен вид – според случая, – то миг подир това лицето му придобива неестествено свиреп израз. Той извиква неестествено свирепо:

„Ццц!… Ццц, мома жено!“

Той наистина е слушал и чрез гримасите си е давал вид, че е съпричастен с това, което се говори в хана. Но и ни за миг не е изпускал с крайчеца на окото си козата, запътена към младите фиданки в градината му, разположени под самите прозорци на неговия хан.

„Фиданката!“ – извиква ханджията и излетява като космическа совалка през разтворената врата.

Ето как всеки уж е съпричастен със съдбата на другия. Той дори изтръгва и по някое и друго възклицателно от себе си! А всъщност през цялото време непрекъснато е бил загледан към своите фиданки под прозореца и следи да не би изневиделица да се появи козата и да бастиса милите, прескъпи на сърцето му фиданки. Тук ханджията ми заприличва на оная част от нашата деятелна интелигенция, която уж все е съпричастна и все възклицава в полза на народното и на общественото повествование и устройство, а всъщност е потънала до уши в своето собствено себеустройство!…

Фиданката! Фиданката!… Ццц, мома жено!

(…)

В много стари времена тук се е очертавала бреговата ивица на голямо езеро. Водоплаващите и блатните птици са се придържали при своя прелет за бреговете на това езеро и ето че сега, подир хиляди години, птиците все още продължават да се придържат за отъпкания от праотците въздушен път към южните морета, към Близкия изток, Индия, Африка или Австралия. За разлика от птиците човекът отдавна е загубил тези свои коридори. Техните стени са порутени и буренясали и той никъде вече няма да мигрира, освен във въображението си!… И може би някой ден нагоре, към звездния свод, към тъмната и враждебна Вселена!

(…)

Всеки един строи кораба на своя живот и сам по себе си светът е една огромна корабостроителница. Но колкото и напрегнато да се взираме, рядко ще видим как някой малък плавателен съд се откъсва от сушата и слиза на вода. А труд в гигантската човешка корабостроителница кипи денонощно!

Небесен пришълец. Жаба. Скитащи кучета

Защо ли има да се чудим?

Мигар всеки един от нас не износва чужди дрехи, тичайки подир истеричавия тръс на своите миражи, и мигар светът не е за човека една крайно неудобна дреха, сякаш е дреха на някой отдавна умрял!… И защо сякаш? Той, мисля аз, е наистина умрял, но ето че дрехите му продължават да тичат, защото винаги се намира кой да износва дрехите на умрелите и да тича бос подир миражите си, смятайки, че тича подир своя собствен мираж!

Да тича!… Нека!

Къкринското ханче подир залавянето на българския Апостол

Мълвата е нещо изключително мощно, тя прониква навсякъде, промъква се тайно, пропълзява през пукнатините, пълзи по отвесни стени, върви на пръсти, сама тя с пръст на устата, шушука, съзаклятничи, обгръща човека отвсякъде, притиска го като лепкава мъгла, вмъква се в смутената му душа. Ако пътят за там е затворен, то тя прониква едва ли не през порите на кожата му, влиза незабелязана и в най-добре охраняваните крепости, наднича през ключалките на вратите, изнася на показ най-съкровени тайни, интригува и подкопава, с едно само нашепване съсипва нечие реноме, изграждано цял живот. В шепота и в шушукането на мълвата има злоради нотки, но има и нотки на надежда и на свята народна наивност, че утре или най-късно вдругиден ще има небесно знамение и че назрява промяна. Тази надежда за промяна народът таи дълбоко в себе си. Ние не знаем точно кога това цвете пониква и кога започва да цъфти в народната душа.

Щърков сняг

Пази боже да разберат, че някой е слаб или че е обърнат в бягство. То тогава кой откъде завърне гледа да удари по бягащия. Ако това става сред хищници – хищникът гледа, ако може, да ухапе бягащия, нищо, че му е събрат. И сред хората е така! То иначе и не би могло да бъде, нали човекът също тъй е част от природата и колкото и да привардва себе си, то той сам чувства чак в костния си мозък как тихо ръмжи хищникът. Обича човекът да гони бягащия! И ако не го подгони, то ще замахне и ще го замери с някой камък. И всичко това все в името на някоя добродетел или някоя голяма идея.

(…)

Няма кой друг вместо тебе да мине по този път, тъй както и никой не може вместо тебе да се изкъпе!

(…)

Звездата надникна чак вътре в душата на птицата и заля с мека светлина всичките ѝ кътчета. Не остана там никаква тайна! По този начин само много близко същество може да те погледне и да надникне в душата ти. Когато се поглеждат близки, то те надникват направо в душите си, осветлявайки всичките им тъмни и интимни кътчета. И нищо, ама съвсем нищо не можеш да скриеш от погледа на скъпия на сърцето ти човек, впит в тебе!

Ива Димитрова, „Три врани“

(…)

Целият материален космос се носи с тази шеметна скорост, като всяка една звезда, планета или галактика се върти и вътре в своето интимно и самотно поле, в своята тъжна, лична аура.

Само човекът, моят брат, като върви, се блъска в околните, също тъй негови братя!…

(…)

Мисля, че не само щъркелът, ами ако и моят любезен четец в момента се спре и се ослуша, възможно е той да дочуе как вътре, в машината на живота, нещо шушне. Като че мишле някое шушне! Шушне, подтичва ситно с малките си крачета, потупва с лапички и върти радостно и с въодушевление един нищожен механизъм в машината. Механизмът по малко поскърцва, но нищо!… Вярвам, че и самата Вселена от време на време задържа дъха си и се ослушва да чуе дали онова нещо вътре в нея продължава да шушне и да поскърцва. Тоест тича ли, тича малкият нежен гризач!

(…)

Докато стояха сред виелиците и ветровете, тези пастири всъщност проветряваха себе си. Всяка една птица бе разтворила широко всичките врати и прозорци на душата си, за да могат ветровете да минат оттам и да продухат всички ъгли!… Где да можеше и човекът тъй да проветрява душата си!… Но как да я проветри, като е затворил плътно вратите и прозорците на душата си, спуснал е резетата и капаците и само една малка шпионка е оставил на вратата си, за да надниква през нея с едно око ида види като какво става навън! А ни едно око отвън не може да надникне през шпионката му и да види като какво става вътре! Па и сам той рядко надниква в душата си, ами седи през по-голямата част от живота си с гръб към нея.

(…)

Човекът постоянно търси близост със звездното небе, въпреки че то е равнодушно към земния живот. За своя радост, човекът забеляза там горе неща от своя собствен сиромашки бит. Видя той прости земеделски сечива, разхвърляни между звездите. Зарадва се на тия сечива, че не са само в неговия двор и в нивицата му. Ралото, с което ореше и чоплеше земицата и орниците, видя как оре и чопли горе по небето. Колар видя, кола и процеп на колата. Което не достигаше, досъчини, тоест от себе си додаде. По този начин придърпваше звездното небе към себе си, правеше го по-разбираемо за ума и по-достъпно за сърцето.

(…)

Човеко, неведнъж съм те чувал да говориш, че ти иде да завиеш като вълк! Но истината ме задължава да призная, че ни веднъж не те чух да виеш като вълк! Гордостта (тази пуста гордост!) те възпира да завиеш като вълк! Затуй, когато чуеш вълците да вият, не питай за кого вият те и за какво. Те вият вместо нас, човеко!…

Bookshop 728×90