Името на Михаил Билалов скоро ще потече в информационния поток така, както навремето край първия сезон на „Под прикритие“, когато ни покори с интелектуалната ирония на мафиота Джаро. Не, няма шанс героят да възкръсне в петия сезон на сериала. Билалов излиза в главната роля на големия екран в новия български игрален филм „Досието Петров“. Той ще открие „София филм фест“ на 5 март в зала 1 на НДК.
„Досието Петров“ е нова интерпретация на българския преход. Този път ще го видим някак отстрани, през очите на легендарен сценарист и писател, театрален и кинодраматург, режисьор, актьор, „енциклопедист от епохата на братя Люмиер” – Жан-Клод Кариер.
Сериалите, в които сме гледали Билалов, досега бяха в ефира на държавната БНТ. Скоро актьорът излиза на екрана на Би Ти Ви в сериала „Връзки“, в който играе една от водещите роли.
Отбрана публика ще гледа на Билалов пък като ментор, защото той стартира второ издание на школата си по актьорско майсторство за кино.
– Г-н Билалов, „Досието Петров” – новият филм, в който играете, ви позиционира като че ли в отново в криминалния жанр. Проблем ли е за вас, ако след Джаро в „Под прикритие” режисьорите продължат да ви търсят за роли с насилие?
– В „Досието Петров“ моят герой – Александър Петров, е театрален актьор, който преди падането на режима изненадващо получава забрана да играе на сцена. След идването на промените обаче разбира, че е бил натопен от най-добрия си приятел, който вече е починал… На 5 март филмът открива „София филм фест“ и ако го гледате, ще забележите, че той е много далече от криминалния жанр. Да не кажем, че изобщо не е в него. Говорим по-скоро за психологически трилър. Що се отнася до насилието, в тази история Петров е жертвата, така че не съм в познат за публиката образ.
– Какво ви предизвика в образа, който изграждате в „Досието Петров“?
– Първо ми стана любопитно, че някой изобщо посяга към история за тайните служби, досиетата и спорните години на прехода. Това са теми-травми, които са много рисковани, защото споменът от тях е твърде пресен, особено за хората от моето поколение. След идването на демокрацията ние доста недемократично бяхме притиснати или да бягаме в чужбина, или да оцеляваме в държавата. Имаше и такива, които хвърлиха комсомолските сака, за да получат заводи, но те се броят на пръстите на двайсетина ръце и, уточнявам го с огромна тъга, аз не бях сред тях.
Вторият, изключително нестандартен момент е, че с една много българска история се заема чужд сценарист. Жан-Клод Кариер е сред онези драматурзи, които държат на нощното си шкафче Оскар за цялостно творчество. Филмите му „Дневна красавица“ и „Този неясен обект на желанието“ за мен и колегите ми са били учебници. Когато режисьорът Георги Балабанов му предлага да направят „Досието Петров“, Кариер е доста изкушен от темата. Той обаче има опит с нея, защото преди това е адаптирал романа на Кундера „Непосилната лекота на битието“. Що се отнася до предизвикателствата в образа, при Петров има няколко ценни момента – неговата съвест и вътрешна чистота, преливащи в пълна наивност и воденето на героя към трагичен избор, което е много приятно за работа.
– За каква аудитория е създаден този филм – за специалисти, за масовия зрител, за интелектуалци?
– Да кажем, че това не е фестивален филм само за разбирачи. Но не е и „Рамбо“. „Досието Претров“ е ясен и точен разказ, който борави с вечни стойности като приятелство-предателство, любов-омраза, лоялност-нелоялност, съвест-безкрупулност. Истории като тази ще бъдат припознати от доста хора, като се има предвид камарите с досиета и героите в тях.
Кинозрител на хляб и вода
– Как бихте описали филмите, които харесва съвременния български зрител?
– В последните години българският кинозрител, с няколко приятни изключения, е държан на хляб и вода. Затова е като отвързан, когато се появи нещо цветно с малко екшън в кадъра. Определено има глад за българско кино. Какво харесва публиката обаче, е трудно да се каже, защото няма много за харесване. Аз защитавам тезата, че трябва да има лоши филми, за да има и добри. Вкус се възпитава. Някога имаше сериозна критична маса от зрители, но когато няма какво да сравняваш, тренингът започва да се губи.
– Как би могло киното да стане държавна политика?
– Че киното е част от държавна политика, го е разбрал още Хитлер. По негово време германската филмова индустрия е влияела на целия световен пазар, а един от най-големите шефове на „Уорнър“ изкарал последните дни от войната на яхтата на Фюрера. Днес всяка уважаваща себе си държава инвестира в киното си. Ще ви кажа как работи това навън. Когато AXN Бразилия излъчи първия сезон на „Под прикритие“, влязох във форумите, за да видя какво коментират местните зрители. Оказа се, че повечето с изненада откриват чрез улици и вътрешни локации, че България не е село в Албания, в нея живеят хора с два крака и две ръце и даже се обличат добре. Киното е възможност да рекламираме страната си – нещо, от което никое правителство не се възползва.
– Изпуснал сте голям период от прехода, затова вероятно имате по-ясен поглед върху него отстрани. Защо не прогресирахме като много бивши соцрепублики, а се върнахме назад и обедняхме, вместо да се стабилизираме.
– Точно защото съм изпуснал голяма част от прехода, в момента не искам да давам акъл. Така е трябвало да стане. Хайдутлукът и оцеляването на всяка цена е дълбоко заложено в природата ни и в екстремни ситуации то се проявява първо.
– „Досието Петров“ интерпретира и българската политика. Щеше ли да подейства оздравително на обществото ни катарзис като един Закон за лустрацията?
– Темата за пречистването чрез жертвоприношение е много интересна. Но в българската й версия идва един момент, в който всички са жертви, а виновни няма. Освен това доста хора, които размахваха пръст и четяха морал, после се оказаха от службите. Не мисля, че един закон би могъл да повлияе на мисленето у нас.
– Какво беше ползата от протестите през 2013-а?
– Много хора бяха разпознати от роднините си в новините, други получиха постове в министерства, трети се разочароваха напълно от протестната вълна и се прибраха в домовете си. Когато атовете се ритат, магарета страдат. Не съм песимист, но това е, ако говорим за крайния резултат. А че трябва да се заявява гражданска позиция, е повече от задължително.
– Имат ли право да негодуват хората на културата за ниското си заплащане на фона на останалата мизерия във всички сфери на държавата?
– Миньорът и оперният певец се потят от труда си по различен начин, но са унижавани еднакво, затова имат еднаквото право да се бунтуват. За да си добър в нещо, трябва да си го упражнявал минимум десет хиляди часа. Откъде накъде тези десет хиляди часа трябва да бъдат съпоставяни?
За кожата на един Джаро
– Срещнахте ли в живота вашия прототип в „Под прикритие“? Разбирате ли се с личности от подземния свят?
– Ако ме питате дали си пия кафето с определени братя – не, не съм имал тази чест. Но съм срещал доста хора, които са били от двете страни на барикадата. Те са част от прехода, за който говорихме. Според тях много от историите в сериала са реални, даже доста меко разказани, което означава, че има голяма доза истинност.
– Очертава ли се реинкарнация на Джаро в следващия Пети сезон?
– Петър Туджаров беше застрелян изключително недвусмислено и всяка негова реинкарнация би била по-подходяща за тв новели от типа на „Дързост и красота“. Знаете, героят отваря очи и се е оказва, че е сънувал. Все пак „Под прикритие“ е криминална драма и подобни подходи не са препоръчителни.
– Не мога да не ви питам имал ли сте някога проблеми, аналогични с тези на актьорите, които все още не са взели част или целите си хонорари от „Камера“?
– Приключих работата си в „Под прикритие“ доста отдавна и всичко е изчистено още тогава.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение