Микеланджело и Ван дер Вейден, които не ни било съдено да видим

Благодарение единствено на архивни материали и други исторически източници, днес ние знаем за съществуването на произведения на изкуството, които не са достигнали до нас. Според много експерти почти две трети от създаденото от старите майстори, включително Леонардо, Микеланджело и Тициан, се смятат за изгубени завинаги, пише изкуствоведът Ноа Чарни в сайта The Art Newspaper.

И все пак, когато преподаваме историята на изкуството, ние сме склонни да се фокусираме върху запазените няколкостотин произведения. Това е разбираемо: много по-лесно се говори за това, което можем да видим със собствените си очи. Но археолозите изучават унищожените паметници или толкова зле запазени артефакти, че могат да бъдат възстановени само във въображението или с помощта на цифровите технологии. Защо толкова рядко правим същото с изкуството?

Проучването на някои от тези важни, но загинали произведения, ще освети тъмните ъгли на историята на изкуството. Лесно е да си представим обзорен курс, изцяло изграден върху изгубени неща. И накрая, този подход ще подчертае стойността на това, което имаме, което можем да видим със собствените си очи и твърде често подценяваме, приемайки го за даденост.

Спящият Купидон на Микеланджело

Един от гениите на Ренесанса започва кариерата на скулптор с производството на фалшификати. Когато името на Микеланджело Буонароти още не е било известно на никого, най-ценени на италианския артпазар са били римските мраморни скулптури. Очевидно Микеланджело си е поставил задачата да създаде статуя, която да бъде взета за античен оригинал. Авторът на първата му биография Паоло Джиовио (1483-1552) пише:

„Микеланджело постигна слава в скулптурата, създавайки мраморна статуя на Купидон, която остави известно време заровена в земята, след което отново я извади на светло, така че появилите се петна по мрамора и други допълнителни дефекти ѝ придадоха стар вид, след което чрез посредник той продаде фигурата на кардинал Риарио за много пари“.

Микеланджело изваял „Спящият Купидон“ през в 1496 г., когато бил на 21. Очевидно той не се отличавал със скрупули, но още по-очевидно вече владеел до съвършенство резеца и длетото. Амурът преминал през няколко колекции, но по-любопитното е, че отначало представян за античен, за да се продаде по-скъпо, отколкото работа на 21-годишен непознат скулптор, само след 6 години бил приеман за голяма ценност – вече в качеството на работа на самия Микеланджело. „Спящият Купидон“ останал в Мантуа, докато през 1631 г. не бил купен и изнесен в Англия от английския крал Чарлс I. За съжаление, през 1698 г. статуята най-вероятно е била нтищожена по време на пожар в двореца Уайтхол.

Историята на „Спящият Купидон“ се среща и при другия биограф, съвременик на Микеланджело, Асканио Кондиви (1525-1574). Според него скулпторът създава произведението във Флоренция и безпринципен антиквар обещава да намери работа на младежа в Рим, ако успеят да продадат „антиката“. Кондиви обаче определя тази версия като „авторизирана“. Микеланджело му помага в работата по книгата – и е разбираемо, че е в интерес на художника да прехвърли вината върху търговеца на изкуство.

Цикълът „Правосъдие“ или „Съдът на Траян и Херкинбалд“
Рогир ван дер Вейден в Златната зала на Брюкселското кметство

Ван дер Вейден, „Съдът на Траян и Херкинбалд“, пресъздаден като гоблен. Снимка: Бернски исторически музей

За живота на Рогир ван дер Вейден, един от най-изтъкнатите и влиятелни художници, живели и работили във Фландрия в средата на петнадесети век, се знае много малко. Архивите на родния му град Турне са изчезнали по време на Втората световна война и заедно с тях са изгубени ключовете към ранния живот и творчество на художника. Но някои от архивните документи са били частично копирани в XIX век, от тези фрагменти разполагаме с оскъдната информация за човек на име Роже де ла Пастюр, който по-късно започва да се представя в холандски стил – Рогир ван дер Вейден.

Приживе за най-известна и важна творба в живота на Ван дер Вейден е смятана серия от четири огромни картини на тема триумфа на справедливостта, създадена за Златната зала на Брюкселското кметство. Две от тях, датирани от 1439 г., са и подписани (по това време тази практика все още не е била обичайна, но Ван дер Вейден, подобно на неговия съвременник Ян ван Ейк, подписва някои произведения). Двете други платна очевидно са създадени по-късно, а цикълът е завършен и инсталиран в кметството през 1450 г.

По време на войната между Франция и Аугсбургската лига (1688-1697), в резултат на артилерийската стрелба по Брюксел от френските войски на 13-15 август 1695 г. и последвалия пожар, всичките четири пана – и с тях една трета от града – са били унищожени от огъня.

За тези творби на Ван дер Вейден знаем само от описанията на възхитени посетители в кметството, включително Албрехт Дюрер, който ги вижда през 1520 г. (пристигнал в Брюксел специално заради паната), знаем и от малък брой копия под формата на рисунки, картини и гоблени. Най-пълният и добре запазен източник, който ни позволява да получим представа как са изглеждали произведенията, са гоблени от колекцията на Историческия музей на Берн. Подписите, разположени на долния им край, очевидно са били издълбани върху рамките на оригиналите.

Височината на всяко пано била около 3,5 м, а общата му дължина – около 10,5 м. Такъв размах може да бъде сравнен по мащаб само със стенописи. Сюжетите е трябвало да послужи за пример на съдиите, които заседават в Златната зала: на тях са били изобразени сцени от милостивия съд на римския император Траян и доста волна версия на справедливостта за митичния херцог Херкинбалд.

Мащабът, броят на изобразените фигури и личности, композицията и концептуалният замисъл нареждат цикъла на Ван дер Вейден „Съдът на Траян и Херкинбалд“ сред шедьоврите на фламандската живопис от средата на XV век, заедно с гентския олтар на Ян ван Ейк. Съвременниците ги поставят на едно и също ниво, а за интелектуалците от цяла Европа е било еднакво важно да видят и двете произведения. Въпреки това, ако гентският олтар е оцелял до днес, въпреки многобройните опасности, на които е бил подложен (пожар, кражба, иконоборчество, викарий крадец, разглобяване на олтара на части и много други), то върхът в творчеството на Ван дер Вейден е бил унищожен в пламъците на войната.

Осъзнаването на това колко шедьоври на изявени художници сме загубили, не може да не действа отрезвяващо. Днес Ван дер Вейден е най-известен със своята картина „Свалянето от кръста“ от колекцията на музея „Прадо“, но по негово време визитната му картичка, запазената му марка, е била серията „Правосъдие“ – и към тази творба са се стремили ценители на изкуството от цяла Европа. Много лесно е да се забрави, че оцелелите произведения, които ние днес свързваме със старите майстори, не са били непременно най-великите или най-важните картини, излезли изпод техните четки — а само тези, които са имали късмета да оцелеят, са извадили щастлив билет от историята.