Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Мила Искренова: Светлите умове у нас са изтребвани. За да не ни събудят

Битките в родното изкуство са само за пари, твърди хореографката пред Въпросите на Площада

„Нечистата съвест, родена от „не-свободата”, която комунизмът произведе с елементарните си принципи и схващания за човешката природа, е най-голямата ни съвременна травма“, смята Мила Искренова. - Мила Искренова: Светлите умове у нас са изтребвани. За да не ни събудят

„Нечистата съвест, родена от „не-свободата”, която комунизмът произведе с елементарните си принципи и схващания за човешката природа, е най-голямата ни съвременна травма“, смята Мила Искренова.

Да правиш изкуство в България в Епохата на мечките мнозина намират за ирационално. А за Мила Искренова дори е нещо като подвиг. Кои събития от съвременната българска сцена хореографката видя като подвизи, научаваме от „Въпросите на Площада“. От отговорите й ще разберем, че любовта е може би най-пренебрегваната тема в българското изкуство: според Искренова тя е „трап, в който падаш нагоре и само много силните могат да говорят с нея очи в очи, и то пред други хора“.

Поканихме Мила Искренова за интервю малко преди появата на третата й книга – „Анна и Алената глутница“, издателство „Скалино“.

– В крак ли е с времето българското изкуство?

– Преди всичко съм длъжна да отбележа, че отговорите ми ще бъдат на човек, потънал и дълбоко забит в собствените си неща – т.е. не претендирам, че имам меродавен поглед за събитията в българското изкуство, защото не го следя достатъчно подробно…

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

За мен „да си в крак с времето“ не е определяща формула. Установила съм, че в редица случаи „в крак с времето“ се оказват неща, правени преди десетки, стотици години. Всъщност това, което ме интересува в изкуството, е неговата „извънвременност“. Това не означава загуба на връзка с реалността, напротив. Можеш да си много реален и същевременно „извънвременен“ – това е нивото, което ме интересува. От тази гледна точка ми е трудно да преценявам настоящите произведения. Мога само да кажа, че някои ме вълнуват със своята интелигентност.

– Има ли родни произведения, които поставяте на световно ниво?

– „Световното ниво” днес се определя от пазара и неговите механизми. В много случаи се определя и от принадлежност към някакво лоби. По-скоро е интересно да се разбере какъв е вкусът на световните продуцентски мрежи. В някои случаи той е твърде нихилистичен, обусловен от безизходицата и смъртта – това не ми е интересно. В други случаи е оптимистичен до инфантилност. Това ми харесва, но не ме изпълва със смисъл. Но има и произведения, в които се забелязва „хуманизъм“. Това винаги ще ме интересува, защото хуманизмът е израз на висок дух и съпричастност към болките на света. Тази позиция превръща всичко останало в нарцистична бутафория. Смисълът на бутафорията обаче е в това да изтъкне ценността.
За мене тези параметри на оценка са основни и без да посочвам конкретни примери, защото отчитам субективността си, мисля че ние понякога попадаме в тях.

– Кои според Вас са тримата най-влиятелни български творци?

– Не знам дали са най-влиятелните, но за мене имената на Анастас Петров, Мария Димова и Маргарита Арнаудова са особено важни – в полето на танца те са създали и утвърдили нови жанрови възможности, което е изключително ценно за развитието на изкуството. Говоря за танца, не се осмелявам да навлизам в други области, където не се чувствам специалист. В момента особено ярко е присъствието на Иво Димчев – той е отражение на състоянието на съвременната душевност, каквото и да значи това. Всъщност, означава пълна свобода на нагона.

– А кои са недооценените творци?

– Не вярвам в притчата за недооцененост. Ако правиш нещо, за да бъдеш „оценен“, значи си прекалено силно обвързан с „контекста” и това носи временен успех. Интересуват ме тези, които работят „извън контекста”. Които не се грижат за „оценката“, които даже я пренебрегват и отхвърлят. Артистът не е някакво „учебно помагало“, което да ни казва как да живеем. Той е медиатор между живота и вечността…

Бах е бил „оценен“ 200 години след смъртта си – с това изчерпвам темата.

– Необходимо ли е да сте част от нечие лоби, за да имате успех?

– Мисля, че да, в момента това е почти задължително. В световен мащаб също. Изкуството е концентрирано и се разпространява и промотира от фестивални борси, които се управляват от специалисти. Те диктуват и вкуса. У нас мащабите са много дребни и тесни, а няма и достатъчно средства, което изкривява процесите като в криво огледало. Оглеждаме се и виждаме смещни чудовища.

– Посочете три културни събития, които очаквате с нетърпение.

– Очаквам да бъда изненадана от някой и нещо в областта на прозрението за форма и стил.

– Кое за Вас е най-значимото културно събитие в последно време?

– Мисля, че да правиш Вагнер в настоящата ситуация е подвиг. Мисля също, че да поставиш „Чайка” без да се съобразяваш с контекста, също е подвиг. Мисля че да построиш музей за българско изкуство в дни на социален нихилизъм, също е подвиг, отправен към бъдещето.

С това не слагам знак на равенство между подвиг и събитие, но в определени ситуации това изглежда така.

– Кои три български издателства публикуват най-стойностните книги?

– За книги не мога да говоря, защото за съжаление имам много малко време за четене и не мога да правя сравнения.

– Будител ли е днешният интелектуалец?

– Винаги имам проблем с дефинирането на „интелектуалец“. За мене това не е човек, който стои и чете книги, а е ниво на съзнание, колектор на информация, който я преработва и предоставя на ново, по-актуално и ефективно ниво. Той може да бъде всякакъв. Може да бъде и клошар.

Българският „интелектуалец“ като цяло има доста сериозни проблеми със своята идентичност и оттам с комплексите си за „вторичност“. Това обаче не е вярно. Имаме много светли умове, винаги сме ги имали… Но тези умове обикновено сме изтребвали с най-голяма прецизност. За да не ни събудят или от проста завист.

– Кои са класиците в съвременното българско изкуство?

– Нямам капацитет да отговоря на такъв въпрос. Само времето определя класиците.

– Трябва ли да има специална държавна политика по отношение на живите класици?

– Без да стигаме до „живите класици“, защото е твърде задължаващо да ги определяме – да, трябва да имаме политика към културата изобщо, иначе тя се превръща в битпазар. Общественото мнение и вкус, оставени сами на себе си, имат тенденция към „свободно падане” – свличат се надолу и се затварят в материално обусловени нива. Политиката за изкуство и култура има за цел да предотврати този процес на свличане, за да избегне деградацията. Не да толерира определени лица или идеи, а да дава възможност да се изразят в своето многообразие тези, които иначе биха загинали. Да защити идеите.

– Какви са критериите, по които да бъде определяно кои са класици?

– Ама, моля Ви, класиците ги определя времето – коя съм аз, че да го кажа! След време ще изровят някой, когото сме презирали или изобщо не сме познавали, и ще го обявят за класик, а ние ще му ръкопляскаме от небето, споделяйки възторга на бъдещите публики.

– Има ли битка между млади и стари в родното изкуство?

– Не, не мисля, че има каквато и да било битка, освен за пари.

– Страдат ли от предразсъдъци хората на съвременното изкуство у нас?

– Ако мога да съдя от тези, които познавам – не, не страдат от никакви предразсъдъци. Всеки си страда от личните си проблеми, комплекси и амбиции.

– Коя тема е пренебрегвана от съвременните български творци?

– Самите творци са теми… Мисля, обаче, че има някакъв страх от любовта. И той е съвсем основателен, защото любовта ни доближава до смъртта. Когато се занимаваш с нея – или трябва да се самоубиеш на сцената, условно казано, или да пееш руски романси. Любовта е трап, в който падаш нагоре и само много силните могат да говорят с нея очи в очи, и то пред други хора. Шансът да се издъниш в мелодрама или в цинизъм е огромен.

– Избягват ли да коментират явления и пороци в политиката?

– За да бъде коментирано нещо, първо трябва да го има. Игрите за власт и пари не са политика. Политиката започва там, където свършват тези игри, така както изкуството започва там, където свършват упражненията. Политиката също е изкуство, но в съвременния свят е все повече бизнес.

– Съществува ли травма в българската култура?

– Да, разбира се. По принцип ние сме с множествена травмираност – многократно травмирани от какво ли не. Обяснявано ни е неведнъж, че за нищо не ставаме, че сме някакви мрачни балкански субекти, които само пият и бият… А „пият и бият“ е също култура. Травмирани сме от Ориента с нейната омайваща прикритост и мрачен еротизъм; от комунизма, с неговата войнстваща тъпота и естетическо безсилие. От атеизма също сме травмирани, защото той ни лишава от най-голямата възможна милост – не става дума за някакви схоластични представи, а за метафизични прозорци, през които съзнанието ни се проветрява. Но най-голямата ни травма е срещата със самите себе си – това не можем да понесем вече 25 години, което ни изпълва с агресия едни към други. Нечистата съвест, родена от „не-свободата”, която комунизмът произведе с елементарните си принципи и схващания за човешката природа, е най-голямата ни съвременна травма. Тя ще се излекува като всяка друга, когато се установят причините.

– Защо културата е последна грижа на държавата?

– Защото държавата е доста инфантилна в отношението си към самата себе си. Да мислиш за себе си като притежател на много скъпи играчи е детска характеристика. Трябва малко да порасне това дете, за да осъзнае, че четенето и писането му дават възможност да комуникира, че музиката е най-мощният медиатор и пр. Засега държавата ни е в детската градина, наглеждана от чуждестранни гувернантки, за които е все едно на какъв език говорим.

– Довършете стиха на Петко Славейков: „Не сме народ…“

– Да, знам как свършва този стих. Славейков е бил много огорчен. Той е от интелектуалците, за които говорих. Но аз бих го завършила така:

„Не сме народ, а нация
в търсене на себе си.”

„Не сме народ, а фагот” – също става.


Всички интервюта от „Въпросите на Площада“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах