Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Милен Русков: Парите няма да направят БГ литературата по-добра

Писането е авантюра, а тръпката е в липсата на гаранции, че ще успееш

Писателят Милен Русков ще получи отличието на 18 ноември в Брюксел. - Милен Русков: Парите няма да направят БГ литературата по-добра

Писателят Милен Русков ще получи отличието на 18 ноември в Брюксел.

„Ако налеете повече пари в книжния сектор, това няма да направи литературата по-добра (нито по-лоша). Но ще направи живота на хората от тази сфера малко по-лесен и удобен, малко по-добър“, казва Милен Русков в интервю за електронното издание „Прово“.

Според автора на романа „Възвишение“ родните писатели заслужават по-охолен живот, защото литературата е една от най-безкористните индустрии в България. На фона на книгоиздаването повечето други на Русков му изглеждат като гангстери.

„В материалния свят на хората, в т. нар. „реален живот”, всичко се върти около едно нещо – пари. Не знам какво куца в държавната политика по отношение на книгата, но знам какво липсва – пари, – казва писателят. – Знам също как се подобрява положението в някоя сфера, която и да е тя, понеже това е много просто и банално: наливат се в нея пари. Фактът, че нещо е изтъркано и банално, въобще не значи, че то не е вярно. Човешкият свят като цяло е покъртително банален, поради което баналните решения действат чудесно. Няма човек – няма проблем. Има проблем – няма пари. Сложи там пари, и няма да има проблем. Говоря за материалната страна на нещата, разбира се…“

Русков припомня какъв е най-лесният начин държавата да помогне на издателите – като бъде премхнат 20%-ият ДДС върху книгите: „Повечето хора от нашата сфера, които аз познавам, си вършат работата добре и със старание. Правим неща, които най-малкото не вредят на никого. Могат да бъдат само от полза. На нашата малка общност на писателите също може да се помогне много лесно – достатъчно е държавата да създаде, да речем с парите от ДДС-то, един направо миниатюрен за нейните разходи фонд за подпомагане на творчески проекти, сиреч за подпомагане на писателите, които искат да напишат някаква книга, тъй че да могат спокойно да го направят, а не, както стана с мен, да пропилеят половината си активен живот с преводи или някаква друга работа, от която да изкарват пари, които после мъчително да се опитват да спестят, за да могат след това да разполагат с времето си и да напишат книгата, която са намислили. Също като това изречение, този живот е твърде труден, сложен, а в някакъв смисъл и неефективен. Неефективен е, защото е много по-слабо продуктивен, отколкото би могъл да бъде. И този проблем за много хора може да се реши с една незначителна от гледна точка на държавата сума. Тя има такава програма за киното. Но киното е много скъпо изкуство, там нещата са по-сложни. Със същата или половината от тази сума този проблем в литературата може да бъде решен.“

Българската литературна среда се дели на приятелски кръгове по естетически и финансови причини, обяснява Русков. „Ние сме хора с различни естетики, харесваме различни неща. Това е сериозен фактор за групиране на хората в изкуството, – казва авторът. – Такива разделения има навсякъде, във всички изкуства и във всички страни, и няма нищо по-естествено от това. Другата причина е борбата за разпределение и преразпределение на ресурсите. Българската литература разполага с малък, общо-взето оскъден ресурс, който се разпределя между хората, които я правят, сиреч между писателите. За разпределението на този ресурс се води борба във всички сфери навсякъде по света. От това също няма нищо по-естествено. И в нашата област ресурсът, който се разпределя, се свежда главно до пазара – т. е. води се борба за разпределение и преразпределение на пазара. Но не само. Има и други ресурси, които се разпределят в нашата област, които също са обект на спор и за които също се води борба. Накратко казано, ако държиш малка част от малкия ресурс, то ти имаш голям проблем.“

Милен Русков твърди, че българската литература и появата на събития в нея не е общо дело, а строго индивидуално. „Това е самотно занимание, да не кажа, че е най-яркият образец за самотно занимание, – продължава писателят. – Единица мярка за този тип дейност. Няма кой да те спаси, нито има кой да ти помогне. Но и обратното е вярно – никой не може да ти навреди. Говоря за самия творчески акт на писането, който е в края на краищата основното в нашата професия. Или може би би трябвало да кажа призвание. Каквото ти направиш, това ще е. Каква е средата, няма значение. Добрите писатели около теб няма да те направят по-добър, лошите няма да те направят по-лош. Прибягването до колективи винаги е опит да се прехвърли поне част от отговорността. То е и опит да се получи помощ отнякъде. Ако напишеш лоша книга, да можеш да кажеш: „Ами то цялото равнище на българската литература е лошо, това ми е повлияло“. Не с тези думи, но в този смисъл. Ако пък напишеш средна книга, да се надяваш добрата литература наоколо да хвърли добра светлина и върху нея. Но това са глупости. Всичко е в твоите ръце и целият риск е твой – никой не може да ти помогне и никой не може да ти навреди.“

Русков казва, че се чувства като самотен бегач на дълги разстояния. Всеки от трите романа, които е написал, е бил за него много дълго разстояние. Когато го започва, твърди, че не му вижда края. Писателят вижда себе си като човек, който с малко корабче пресича океана през нощта: „Не виждаш бряг, имаш карта и знаеш къде искаш да отидеш, и ужким следваш верния курс, но знае ли човек, нищо не е сигурно и нямаш никакви ориентири около себе си. Приличаш на малка светла точка в океана, която бавно се носи нанякъде. Трябва да преминеш цялата тази смълчана водна шир наоколо, в която няма нищо, освен отражения, никакви ориентири, нищо твърдо. Този хоризонт, и после следващия, и после следващия… Ако картата ти е вярна, ако си преценил нещата добре, ако следваш верния курс, след поредица от перипетии и непременно една-две бури, при които си на ръба на потъването, но някакси си оцелял и си се спасил, накрая все пак ще стигнеш до другия бряг. Може да не излезеш точно там, където си смятал, но все пак ще стигнеш, а и мястото, на което си слязъл, може да се окаже по-добро от това, към което си бил тръгнал. Пътят дотам също ще се окаже по-различен от този, който си смятал.“

Писането на голяма и сложна книга за Милен Русков е преди всичко грамадно, неописуемо приключение, велика авантюра, която продължава с години.

„Много се радвам, че имам този опит, той е много вълнуващ, абсолютно неповторим и несподелим, – казва Русков. – Животът ми щеше да бъде много по-беден, ако не бях придобил този опит, ако не знаех какво представлява това далечно плаване, образно казано, ако не го бях преживял на няколко пъти. Част от голямата тръпка на този опит е, че никога нямаш никакви гаранции. Може да си успял три пъти и да се удавиш на четвъртия, да си успял пет пъти и да потънеш на шестия. Вярно е, че като го направиш един-два пъти, ставаш вече по-добър, натрупваш определена рутина в справянето с непредвидени обстоятелства – понеже писането на голяма книга представлява главно поредица от непредвидени обстоятелства – накратко казано, ставаш печен. Но това не е гаранция. Морето щеше да е пълно с труповете на печени моряци, ако междувременно рибите не ги бяха изяли. Излязъл печено, майсторски и може би дори с финес от десет бури, но в единайсетата потънал…

За щастие в случая това е само метафора и ако си писател, няма да загубиш живота си, но ще загубиш други неща – 2-3 години от живота си, големи усилия, похабени надежди, обичани от теб герои и сюжети, които повече никога няма да можеш да използваш. Загубата и в този случай е голяма: в нищото или в посредствения резултат – което е едно и също – потъват твоите пропилени надежди, любов, време и усилия. Рано или късно това навярно ще ми се случи и на мен, това следва, ако щеш статистически по закона на вероятностите. Тази вероятност винаги е много голяма и е по-скоро щастливо чудо да не ти се случи никога. Почти всички мои любими писатели имат поне една слаба книга. Е, не точно слаба – такава те просто не биха могли да напишат, но посредствена, скучна, видимо несполучлива на фона на другите. Да си писател означава да можеш да преживяваш и такива неща, а и да живееш с този риск. Всъщност, нещо подобно на мен вече ми се е случвало, но тогава аз имах вътрешни опасения, някакви тревожни предчувствия, интуитивни усещания за неясно какви, но големи, непреодолими опасности напред, поради което само обикалях по брега и гледах в другата посока, накъдето исках да тръгна, но така и не излязох в открито море, т. е. не започнах да пиша книгата. Ако бях почнал, мисля, че щях да потъна там. Тъй че да, това чувство също ми е поне донякъде познато.“

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах