Милен Русков: Писането на книги отпуши живота ми

Четвъртият роман на Милен Русков безспорно е сред литературните събития на годината. Излязъл в началото на месец май, „Чамкория“ не слиза от Топ 10 на най-търсените книги. И не само творбите на Русков провокират родното четящо общество, а и неговата личност. Изказванията на писателя в публичното пространство нерядко предизвикват ожесточени дискусии, от които разбираме, че Милен Русков никога не може да бъде заподозрян в притворство и лицемерие. Откровен и нерафиниран е Русков и в разговора си с писателя Иван Димитров, публикуван в списание „Страница“. Той ни разкрива как Русков става писател.   

– Как стигна до писането? Доколкото си спомням, ти имаше едни разкази… Преди или след „Джобна енциклопедия на мистериите“ бяха публикувани те?

– Част от тях излязоха преди „Джобната енциклопедия“. Други след това. Аз имам седем разказа, които никога не са излизали в книга. Четири от тях бяха публикувани в „Литературен вестник“ в началото на 2000 г. Останалите три излязоха на други места.

– Как се случи да ги напишеш?

– Отначало започнах „Джобната енциклопедия на мистериите“. След като написах първите й две части – за алхимиците и астролозите – си намерих работа в издателство „Критика и Хуманизъм“ като преводач на хуманитарна литература. Докато превеждах, завърших „Джобната енциклопедия“. И в същото това време написах повечето от разказите си. Но това, с което започнах… С което, тъй да се каже, се отпуши животът ми, беше „Джобната енциклопедия“. Преди това не можех да си намеря работа. Животът не ми вървеше въобще. Като започнах да пиша книгата, всичко се нареди. Намерих си работа. Написах разказите, за които говориш. Най-сетне написах и самата „Джобна енциклопедия“. И въобще станах писател. Решението да започна да пиша книги беше вратата, която съдбата искаше от мен да отворя. Когато го направих, животът ми текна.

– Какво те подтикна да напишеш „Джобна енциклопедия“?

– Винаги съм искал да бъда писател – още от юношеските си години, но след това се отказах. И понеже никъде другаде не ми се отвори път, реших да се върна към младежките си мечти и да видя какво ще стане, ако реша да ги следвам. По тази причина въобще опитах да напиша книга. А реших това да е конкретно „Джобната енциклопедия“, защото окултизмът винаги ми е бил много интересен. И съответно „Джобната енциклопедия“ е книга за окултистите. За различни направления в окултизма. Съчетах младежкото си решение да стана писател с интереса, който изпитвах по това време – някъде около 35-ата си година. Аз влязох късно в литературата. На 35 години започнах да пиша първата си книга. Тя излезе, когато бях на 38.

– Би ли разказал за това твое детско-юношеско влечение да станеш писател?

– Това са интуитивни решения, които нямат ясна причина. Самите звезди ти подсказват. Те влагат нещо в теб и в един момент то започва да говори. Иска да излезе навън, да се осъществи в реалността… Разбира се, освен това аз четях много като юноша. Половината книги, които съм прочел в живота си, съм прочел между 14 и 19 години. Бягах от училище, седях си вкъщи и четях. Това според мене е особено важно, тъй като литературната култура – или по-скоро нейната основа – се формира точно в тая възраст. След това вече е късно. Ако не прочетеш много книги в юношеските си години, това никога не може да бъде наваксано. На тази възраст човек е като восък: той възприема много по-непринудено литературата и си създава по-бързо вкус. Ако прочетеш същите книги между 30-ата и 35-ата си година, те ще имат върху теб далеч по-слабо формиращо въздействие. Ако човек има литературна дарба, тя се обажда рано. И се проявява чрез интересите, които той има. Ако имаш литературна дарба, ще имаш литературни интереси още от най-ранна възраст. Какъвто е и моят случай.

– Тогава правил ли си някакви литературни опити?

– За тогава не знам. Но като излязох от казармата, реших да пиша книги и имам вкъщи около 20 тетрадки, изписани с това намерение. Нито една от тези книги не се получи. Затова по-късно, когато наистина станах писател, започнах да правя следното нещо: пиша началото и края. Това са двете първи неща, които написвам от една книга. Началото и краят. За да знам къде започвам и къде свършвам. Като напишеш края, имаш котва. Не можеш да се изгубиш по пътя. Когато излязох от казармата, се опитвах да пиша книги и непрекъснато се изгубвах по пътя. Знаех какво е началото, продължавах нататък съобразно това, което въображението ми диктуваше, и в един момент се забатачвах толкова много, че не можех да продължа. Имам няколко намерения за книги, пропаднали по тоя начин. С много изписани страници. Тогава се отказах да пиша книги, защото нито една не можах да завърша. По-късно, когато реших да се върна към младежките си мечти и да стана писател, се възползвах от този лош опит. Това решение – с началото и края – се оказа много плодотворно. Оттогава всяка книга, която съм започвал, съм я и довършвал.

– Няма как да не ти задам един провокативен въпрос. Какво стана с романа за романтизма, чието начало беше публикувано в списание „Страница“?

– Да, той е изключението. Това е един от случаите, в които бях написал началото на книгата, с подробен план за развитието й, но без да напиша края. И тази книга не се получи.

– Каква е твоята история като читател? Какви книги четеше като юноша?

– Като юноша четях много американските автори. Възпитан съм до голяма степен като писател от тях. Това са преди всичко Хемингуей и Фицджералд. Но най-вече Хемингуей. Като бях млад, го харесвах много. И до момента го харесвам. Хемингуей е човекът, когото съм препрочитал най-много пъти. Четири пъти.

– Целият?

– Не целият. Чел съм всичките му книги по веднъж. В това число и сборника с негови журналистически дописки, който се казва „По телеграфа“. Недовършеният му роман „Острови по течението“. Всичко, което той е написал, съм чел по веднъж. А това, което съм чел четири пъти, са разказите му, включени в „Библиотека „Световна класика“. Четвъртия път не ми харесаха никак. Но една от причините за това е най-вече умората и отегчението от текста. Когато си спомняш какво е следващото изречение, е трудно нещо да ти хареса.

– Томас Ман казва, че при първи прочит човек никога не може да възприеме една книга цялостно, защото тогава умът му прекалено много блуждае относно това какво ще се случи на следващата страница. Той твърди, че вторият прочит е по-добър…

– Съгласен съм. Два пъти е по-добре от един. Но четири пъти е по-зле от два. Има един момент, в който трябва да престанеш да четеш нещо, защото фактът, че го познаваш, че го помниш, започва да те изпълва с отегчение. Трябва да четеш някаква книга, докато откриваш нещо в нея. Вторият път със сигурност откриваш много неща, които не си забелязал първия. Но четвъртия път вече не откриваш нищо. Книгата те отегчава. И четенето губи смисъла си.

– Какво друго четеше освен американските автори?

– Обичах много един руски поет: Александър Блок. Ходих да си вземам от руския център книгите му, излезли още по време на Руската империя. Тоест не „избрано“. Обикновено Александър Блок го издават в „избрано“, което е един голям том, да кажем 700 страници. Аз съм го чел, но съм чел и отделните му стихосбирки, публикувани през годините в Царска Русия. Харесвах го много като момче. И продължавам да го харесвам. Смятам Блок за изключителен поет.

Друг писател, който оказа много голямо формиращо влияние върху мен, беше Достоевски, на когото прочетох петокнижието. От „Престъпление и наказание“ до „Братя Карамазови“. Прочетох го точно на тази възраст, между 14 и 19 години. И Албер Камю. Така че литературните ми възгледи като младеж са формирани от тези четирима автори: Хемингуей, Достоевски, Камю и Александър Блок.

Езиков културизъм

– Промени ли се отношението ти към литературата, когато превеждаше чужди книги?

– Не. Аз имах стабилно отношение към литературата и изработен вкус към нея много преди да започна да превеждам книги. Тази работа с нищо не е променила разбиранията ми.

– А би ли казал, че този опит е помогнал в работата ти като писател?

– Разбира се. Това е невероятна школа за един писател. Това е нещо като езиков културизъм. Така се шегувах навремето, докато работех като преводач. Превеждането на книги поддържа във върхова форма езиковите ти умения. Това е все едно, ако говорим за тялото, да правиш всеки ден много упражнения. Така както може да упражнява тялото си, човек може да упражнява и езика си. Тъй че моята работа като преводач е допринесла много за езиковите ми умения. Нямам абсолютни никакви проблеми да изразя каквото и да било с каквито и да било нюанси. Когато пиша книга, се чувствам напълно свободен в употребата на езика. Това е голямо предимство. И то не на последно място се дължи на работата ми като преводач. Защото като преводач се сблъскваш с различни стилове. Трябва да усвоиш всеки един от тях и да го предадеш на своя собствен език. Това е грамадно и великолепно упражнение за един писател. Да бъдеш преводач е една от най-добрите професии, които един начинаещ писател може да има. Четенето не тренира езика ти така.

Превеждането на книги поддържа във върхова форма езиковите ти умения.

Първата книга и нейната рамка

– По какъв начин се промени животът ти, когато издаде първата си книга? Ще разкажеш ли малко и за един спор, който се разрази тогава във вестник „Култура“, свързан с това дали този текст е роман?

– Животът ми се промени съществено, тъй като с издаването на първата си книга станах писател. Човек става писател, като издаде първата си книга. А между другото тази книга и се продаваше добре – противно както на моите очаквания, така и на очакванията на моята издателка Божана Апостолова от „Жанет 45“. Книгата направи няколко тиража и ми отвори път в литературните среди. Тъй че издаването на първата ми книга беше голямо събитие в моя живот. То означаваше, че ставам писател. И преминавам в друг етап от живота си.

Що се отнася до спора дали това е роман, или не, мисля, че тогава моите противници бяха прави. Но те бяха прави, как да го кажа, формално. Аз не бих определил „Джобна енциклопедия на мистериите“ като роман. Нещо, на което тогава настоявах. От друга страна обаче, това няма никакво значение. Важното е, че „Джобната енциклопедия“ е голяма като обем и, струва ми се, хубава книга. И тъкмо това би трябвало да бъде оценявано на конкурсите за роман. А не строгото жанрово съответствие. Ако човек подхожда с критерия за строго жанрово съответствие, много е възможно някои от произведенията, които днес са безспорна част от художествената литература и от романистиката, да биха били дисквалифицирани навремето. Когато излиза „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст, то никак не прилича на традиционните романи, а на един много разгърнат дневник. Същото несъответствие се отнася и за „Одисей“ на Джойс.