Милен Русков скъсява „Чамкория”, да влезе редакторът

Бродски има забележителна Нобелова лекция от 1987 г. В нея твърди, че естетиката е майка на етиката. Сетих се за нея по повод публични изказвания на трудолюбивия Милен Русков. Той от известно време споделя трудностите си по съкращаване на обема на „Чамкория”, като свързва съкращаването с „идеала” си, че е неестетично да напишеш роман над 500 страници.

Реших, че ще помогне един Наръчник за съкращаване на романи. Той съдържа седем техники. Много са българските писатели, водещи неравна битка с обемите си. Част от авторите, с които работя, са вдъхновители на Наръчника. И отдавна го прилагат.

Наръчник за съкращаване на романи

1. Техника на вземане на телефона

Ти си писателят. От месеци опитваш да съкратиш романа си. Днес обаче ставаш от компютъра, в който си отворил файла с романа. Затваряш файла. Вземаш си телефона.

2. Техника на търсене на редактори

Обаждаш се на поне петима различни редактори. Вежлив си. Не обясняваш, че имаш нужда от човек, който „да мине”, „да поизпощи”, „да поизчисти с парцала” романа ти. Така не правиш грешката редакторът да си мисли, че ти го бъркаш с хигиенист. С което увеличаваш шанса той да се поинтересува от новите ти 600 страници. Предварително проучваш всички редактори, разбира се, като питаш издателя си, чуждите издатели, както и твои колеги писатели. И срещите започват.

3. Техника на пиене на кафе с редактори

Установяване на сходство в характерите. Срещите са изморителни. Пиенето на кафе с редактори в октомврийския дъжд по артистични софийски кафенета изисква концентрация. Редакторите по правило не спират да говорят. И говорят ангажиращо, защото четат много писатели. Налага се, тоест, да ги слушаш. Докато редакторът говори, ти, писателят, изследваш характера му. Как? Ами нали си писател – разбираш от характери. И избираш този редактор, който най-много ти допада на характера. Защото ви предстои по-лошо от брак по сметка и базовата ценност в него е сходство в характерите. После даваш на редактора романа си и казваш: искам да го съкратиш.

Тук следват трите хипотези, които цитирам от дългата си и забавна редакторска практика:

Хипотеза 1. Писателят избира некадърен редактор. При нея писателско-редакторската одисея трае около седмица. Некадърният редактор личи по това, че първо пита за парите, после се съгласява веднага и започва да реже „живо месо” от романа още в сряда. В петък ще е станало страшно. В събота ще са се скарали с писателя. Вероятно и с издателя. В неделя писателят на „нервно” кафе с издателя споделя, че от некадърни редактори в тая държава аман! и той вече няма да работи с редактори. И писателят е принуден да „съкращава романа си” сам.

Хипотеза 2. Редакторът е добър – не е шарлатанин, но държи на имиджа си. При нея писателско-редакторската одисея трае 2 дни. Редакторът изпраща автора при друг редактор, защото не желае да се замесва името му в осакатяване на един роман. Предупреждава другия редактор какво иска този писател. И спира да вдига телефона си. Вероятно и другият редактор няма да вдига. И писателят е принуден да „съкращава романа си” сам.

Хипотеза 3. Писателят намира редактор, който знае какво прави и е етичен (по Бродски). При нея писателско-редакторската одисея трае месеци. Редакторът още на първата среща казва на автора, че е животозастрашаващо искането за съкращаване на готов роман. Обяснява рисковете. Преди това е поискал да прочете романа на добра воля – за да не говори в артистичното столично кафене под октомврийския дъжд общи приказки. Това е идеалният вариант – авторът е намерил добрия редактор за себе си. Без още да го знае.

Нарушавайки съзнателно композицията на Наръчника, уточнявам какво е редакторът, защото Наръчникът вече отива към сключването на договор, а тогава е късно писателят да се отказва.

• Редакторът не се занимава със съкращаване на обеми, а с дефицитите в текста.

• Редакторът е този, който вярва в потенциала на текста, често повече от автора и издателя.

• Редакторът предпазва авторите от капана на авторедакциите. Така помага литературната среда да става качествена.

• Редакторът се занимава с премълчаното в текста. И понякога се налага да го докара с въоръжена охрана в книжното тяло.

• При редактора се отива, когато си написал сториборда на книгата си, а не когато си завършил книгата си. Той не е магьосник.

• Редакторът е част от успеха на книгата. Не от проблемите на автора й.

• Редакторът работи с инструктивна реторика. Тя не помага на влюбени в текстовете си писатели. И не ги задължава.

• Редакторът е онзи, когото писателят, по правило, първо не слуша.

• В България числото на слушащите редактора си писатели е по-малко от пръстите на двете ми ръце. А публичните катастрофи на романи, разкази и пътеписи – колкото населението на Северозападния регион за планиране.

• Редакторът е индикатор колко е добър издателят. По редакторите му ще го познаете.

4. Техника на договаряне на правата и задълженията

Когато редакторът се разбере с издателя колко струва неговият редакторски труд (защото трудът не се плаща само при Сталин и Ким Чен-ун), те сключват договор. В него подписват, че писателят не пише личен дневник, а книга, предназначена за продажба, следователно е хубаво да носи печалба. Редакторът отговаря за качеството, писателят не пречи, а издателят създава пазарна среда за четиримата. Четвъртият е читателят. Току-що писателят се сдоби с адвокат на читателите си (за краткост „редактор”), без все още да има реална книга. Животоспасяващото приключение започва.

5. Техника на челен сблъсък с редактора

Застъпничество за читателя. Редакторът подхваща текста. Чете. Авторът нервничи. Редакторът пише бележките си. В тях е критичен, циничен, забавен, строг, груб към правописни грешки, насърчаващ, пунктуален, досаден. И аргументиран. И етичен. И не бърка пълен и кратък член. Редакторът изпраща бележките в имейл до писателя. Писателят ги чете. Преглъща трудно. По-чувствителните писатели плачат. Сърдят се. Пият хапчета. Някои – водка. После им минава. На някои не им минава. Започват да работят заедно – редактор и писател. Не се спи в този процес. Защото залогът е читателят. И за неговия интерес се застъпва редакторът.

6. Техника на образоването

Симптомът на осемте думи. Докато редакторът е работил без грам съчувствие, писателят е научил какво е поетика (разбирай занаятчийско писане) на текста. Редакторът е изисквал от писателя да защити с лингвистични и художествени аргументи всяка своя техника в романа.

Ето примери за нахалството на редактора: Защо е една сюжетната линия, а не са две? Защо не са равнопоставени? Защо героят на страница 8 се казва Евстати, а на страница 45 става Левент? Защо чак на 265 страница идва завръзката, човече? Защо главната героиня изчезва на 48 страница и се връща на 106-а? Защо извънсюжетните ти елементи са пръснати из композицията като шопски махали в Софийското поле? (Често писателят дори не подозира, че извънсюжетните елементи се наричат така и e очарован да научи, че образ и характер са различни неща.)

Накрая редакторът подава лист и казва на писателя: Напиши ми тук в до осем думи каква ти е концепцията в този роман. Ако не можеш, значи нямаш концепция. А да нямаш концепция на романа си е като да нямаш душ в банята си – непрактично е. Каквото и да излезе от този роман, в следващия писателят ще знае как не се пише, а това Е образоване.

7. Техника „десерт на редактора”

Десерта редакторът сервира двустепенно – съдържа мъченията „диалог” и „стил”. Редакторът подчертава, че как говорят героите е различно от това как говори авторът им в кръчма на „Шишман” или пред фенките си. И съвсем различно от това как говори разказвачът на този писател. Хоп, изненада! Разказвач и автор били различни индивиди? С това започва битката за диалозите в романа.

Редакторът не съкращава. Той оперира по 8 часа на ден с 2 скалпела. И по обувките му капе кръв, докато диалогът е на операционната маса. Редакторът маха образувания. Писателят пищи на умряло. Но не бива оставян сам от редактора точно в този момент.

Следва краят: ако писателят вече не се е ожалил от редактора си на цяла София, редакторът го мята на К2 (онзи връх между Пакистан и Китай) – на баира на стила. На К2 всеки четвърти загива. И затова редакторът знае, че никога, ама никога, не се прави компромис със стила. Защото от дефицит на стил в литературата се умира. Стилът е етиката на текста, на автора на текста. Стилът е кожата на книгата; най-всеобхватният и подценяван „орган” в книжното тяло e. Редакторът ще води война за стила, докато победи. В нея всички средства са позволени. Изнудване и манипулация спрямо писателя са най-безобидните сред тях. В тази война редакторът ще е пълководецът. Но после писателят ще стане цар. Секси, нали?

Опитай по Наръчника, бих казала на всички писатели, които искат „да съкратят” текстовете си. И особено на тези с разказите – при тях редакторът сега спестява много срам после.

Някъде беше честно да добавя, че Наръчникът е неприложим за писатели, които не се отказват от доминацията над книгата си. Смятам, че многото пишещи хора ще останат самотни в опитите си да „съкратят романа”, докато всички издатели не обвържат процеса с етични и строги български редактори.

В името на народа (който чете български автори) го смятам.

*Авторката е редактор на книги.