Този текст е публикуван преди повече от 9 месеца

Минчо Минчев: Вярвам, че ще се намери млад човек, достоен за моя Страдивариус

Людмила Живкова реши едно от лицата на България навремето да бъде културата - и държавата купи малка колекция от безценни инструменти

Времето ми е разделено 50/50 между България и Германия, но никога не съм се чувствал германец - винаги ще си остана българин, казва големият цигулар Минчо Минчев. Снимка: Орлин Огнянов/НДК - Минчо Минчев: Вярвам, че ще се намери млад човек, достоен за моя Страдивариус

Времето ми е разделено 50/50 между България и Германия, но никога не съм се чувствал германец - винаги ще си остана българин, казва големият цигулар Минчо Минчев. Снимка: Орлин Огнянов/НДК

„Никой не може да очаква от мен да участвам във Формула 1 с трабант“, казва навремето Минчо Минчев. И заради забележителния му талант през 1977 г. държавата му купува „ферари“ – цигулката Страдивари 1716 Барон Витгенщайн. От тогава българският музикант е на световната писта.

С този инструмент ценителите ще го чуят съвсем скоро отново – големият цигулар ще излезе в зала 1 на НДК на 14 декември в концерта „Виртуозите“, част от 32-ото издание на Новогодишния музикален фестивал.

Минчо Минчев и контрабасистът Рик Стотийн ще изпълнят Гран дуо концертанте на Ботезини. Диригент на Фестивалния оркестър ще бъде Емил Табаков. С произведенията в програмата ще бъдат отбелязани важни за музикалния свят годишнини: 150 години от смъртта на Джоакино Росини, 195 г. от смъртта на Джовани Ботезини и 215 г. от рождението на Хектор Берлиоз.

Минчев ще се завърне на тази сцена след 16 години пауза – там, където навремето е сред героите в първите издания на Новогодишния музикален фестивал.

Изключителната артистична кариера на Минчо Минчев е свързана със събития на най-престижните концертни сцени по света – „Карнеги хол“ в Ню Йорк, „Кенеди център“ във Вашингтон, Болшой театър и зала „Чайковски“ в Москва, „Ройъл Фестивал Хол“ и Ройъл Албърт Хол“ в Лондон, зала „Херкулес“ в Мюнхен… През годините той журира международни конкурси като „Карл Флеш“ (Великобритания), „Рудолф Липицер“ (Италия), „Ифра Нийман“ (Германия), „Бетовен“ (Чехия), „Югенд Музициерт“ (Германия) и др.

От 1993-а е председател на Фондация „Панчо Владигеров“ и оглавява журито по цигулка на Международния конкурс за пианисти и цигулари към фондацията. От 2002-а е артистичен директор на Международната лятна академия, провеждана ежегодно на Международния музикален фестивал „Варненско лято“.

Минчо Минчев е професор по цигулка в Университета по изкуствата „Фолкванг“ в Есен, Германия, от 1990-а. Паралелно с интензивната си работа в университета и активната солистична дейност той води майсторски класове по цигулка в различни градове по света – Мексико, Куба, Турция, Гърция, Македония, Словакия, Япония, Южна Корея, Австралия, България. От 18 години провежда майсторски клас по цигулка в Аркутино със съдействието на Фондация „Св. св. Кирил и Методий“. Води ежегодно майсторски класове по цигулка и на фестивалите „Варненско лято“ и „Мартенски музикални дни“.

Минчо Минчев е роден в Габрово през 1950-а. Започва да свири на цигулка на 4. Деветгодишен, той изнася първия си самостоятелен концерт. Израствайки, печели редица лауреатски звания и награди от престижни национални и международни конкурси, най-големите сред които са „Хенрик Виенявски“ (Полша, 1967), „Паганини“ (Италия, 1970), „Карл Флеш“ (Великобритания, 1972 и 1974). Учи при проф. Емил Камиларов, а в периода 1974/76 специализира при проф. Йфра Нийман в Лондон. На 27 години получава своя Страдивариус.

– Според една тенденция от последните години, мнозина творци вече не посочват мястото си на произход. Вие от много години живеете в чужбина. Дойде ли моментът, в който сте само Минчо Минчев, без „България“ след запетаята?

– Аз съм българин и такъв ще си остана.

– След толкова години в Германия не се ли промени Вашето самоусещане?

– Никак. В Германия съм така, както съм бил навсякъде по света, когато съм свирил. В Германия главната ми ангажираност е това, което правя. Преди почти 30 години станах професор в една от най-престижните музикални академии – „Фолкванг“, в Есен. От там нататък давам това, което съм имал щастието да науча през живота си, на моите студенти. Радвам се, че сред тях няма човек, който да не е реализиран с инструмента цигулка. За тези 30 години имам може би 12-13 концертмайстори, които са пръснати в Германия и Европа. И фактът, че съм българин и че до името ми седи България ще си остане така.

– Това не Ви ли е причинявало някога проблеми? Знаем с какво са известни българите в Германия, а и в цяла Западна Европа…

– Малко беше сложно в един момент заради всички визи, които човек трябваше да събира, за да пътува. А и ако искаш да поканиш майка си примерно, трябваше да поискаш разрешение от местните власти в Германия, да опишеш къде ще я поканиш, как…

– Така беше преди промените или след това?

– След промените, в новото т.нар. време – аз отидох в Германия през 1990 година.

Ние постепенно бяхме приобщени към Европа – казвам „приобщени“ неслучайно, дано станем равнопоставени в някакъв момент. А ние не сме, за съжаление, защото българинът има потенциал, държавата… Не, не държавата, българската народност има потенциал, който за съжаление нито се използва достатъчно, нито се реализира достатъчно. Аз си спомням в началото на прехода как най-доброто излизаше в чужбина и какво направи България най-доброто да не замине в чужбина. Сега има друг припев – надежда, че един ден тези хора, които са заминали, ще се върнат – и дай Боже да се върнат.

– Вярвате ли в това?

– Ще се върнат, когато станат пенсионери. Евентуално.

– Как стои въпросът с Вашето завръщане?

– Ако разделим времето, в което аз съм в България, и времето, в което не съм тук – ще стане 50 на 50. Практически това е един шпагат – единият ми крак е в България. Понякога присъствието ми тук е било много интензивно. Но преди доста години реших, че нищо чак толкова ново не се случва, че да бъде споделяно. Отклонявах елегантно интервютата, редуцирах и присъствието си в публичното пространство. За мен публичното пространство е сцената.

– Чувствате ли се понякога германец?

– Никак! Никога. Много ми е приятно и подредено в Германия, знам винаги какво имам да правя, какви неща трябва да свърша, как да ги свърша оптимално добре и кога – но това е едно от местата, където работя, това е.

– Кое тогава наричате свой дом?

– Няма такъв.

– Дори родното Ви място?

– Родното ми място е България.

Роден съм в Габрово, бях на 14 години, когато се преместихме в София, за да уча. От там нататък тръгнах по света по конкурси, концерти, те ставаха все повече и повече. Спомням си едно интервю, беше с руски колега – журналистът го пита: „Какви са творческите Ви намерения?“ и той казва: „Предстоят ми турнета в Германия, във Франция, в Америка, в Латинска Америка…“ и колегата Ви го прекъсна: „Аз не ви питам за местата, където Ви праща кариерата Ви, а за творческите Ви намерения. Какво ново ще научите, какво ще изпълните, с кого – това са творчески намерения“. Така че това винаги е било много важно за мен – хората, с които свиря, какво свиря, а не къде го свиря. Защото никъде публиката не е дошла под строй или защото е накарана, а защото иска да те чуе и си е платила за това.

Спомням си един разговор с професор Ифра Нийман в Лондон, питам го: „Какво е всъщност успешният концерт за Вас?“. Той се засмя и каза: „Както и да свириш, ти не можеш да накараш всички в залата да те харесат. Все ще се намерят хора, които ще имат едно наум, ще бъдат критични или неблагоразположени към това, което си изнесъл. Това от една страна. Но в паузата на твоя концерт, тази публика, която те е харесала, ще отиде на касата и ще каже „Кога той ще свири пак?“, за да си купи билетиЕдната половина от публиката (ако разделим залата 50 на 50) взима телефона след това и казва: „Бях на фантастичен концерт“. Но човекът, който получава тази информация, може някой от другата половина на зрителите да му каже: „Добре, че не дойде“. Тези две информации се сблъскват и става много интересно за онзи, който е чул тези отзиви – единият го е харесал, другият не го е харесал, защо не вземе да отиде и той, да се убеди сам дали е така, или не. Така постепенно интересът към теб расте“.

– Имало ли е при Вас момент на насита от аплодисментите? Настъпва ли някога за един артист такъв момент?

– Все едно да ми кажете: „Не ти ли стига да свириш всеки ден?“. Няма как, аплодисментите са част от цялата вечер, от целия концерт. Ако те харесват, ще те аплодират, не става въпрос за насищане. Много пъти съм казвал, че моята дрога е онзи концерт, от който ще остана доволен. Искам по-често да се случват концерти, след които мога да кажа „Добра работа!“. Друго състояние е, когато ти си доставил удоволствие на хората в залата и отзвукът от това удоволствие е, когато то се връща при теб.

– Понякога аплодисментите идват след известна пауза, и в тази тишина – казват – на някои изпълнители им се пръска сърцето…

– Публиката реагира различно, в днешно време реагира и между частите, но това не е толкова страшно.

– Белег е на лошо възпитание, но в днешно време все повече им се радваме, защото това е нова публика, нали така?

– Донякъде не е лошо, но не е добре. Когато аплаузът не е на място, той убива атмосферата между частите в съвкупността на едно произведение. Мога да си представя сега като е свирил Вадим Репин Шостакович, било е изумително изживяване, аз не бях тук, за жалост. Познавам неговото творчество от времето, когато беше едно малко момченце… След тази изумителна първа част на Шостакович да има аплодисменти, това е убийство в целокупността на изживяването на тази творба. Има друг драматизъм в нея – отзвукът на самото време, в което е живял Шостакович, и не само той. Като си помислим за куфарчето, с което е бил винаги готов да бъде повикан… Това е страшна история, но такова е било времето и то е втъкано в произведенията, които Шостакович е написал.

„Моята дрога е онзи концерт, от който ще остана доволен.“ Снимка: Орлин Огнянов/НДК

– Големите артисти обикновено не говорят публично за други големи артисти. За Вас обаче не е проблем не само да говорите, а и да изкажете възхищението си от тях – защо?

– Така съм възпитан – да се радвам на успехите на всички, независимо дали човекът е на 9, 19 или 90 години. Успехът идва след страшно много упорита работа. Има дни, в които последното нещо, което искаш да направиш, е да извадиш цигулката и да започнеш да свириш. Но единствената причина да не свършиш една работа е, ако си в болница – не дай си, Боже. Имаш права едва след като си си изпълнил задълженията, това е моят принцип.

– Вие сте първият български студент на проф. Ифра Нийман. Защо Ви пращат да учите в Лондон, а не в Москва, където също има прочута цигуларска школа?

– О, искаха да ме пратят. Искаха много. Имаше явно някакъв списък на хора, които бяхме млади, талантливи, с награди от международни конкурси и направлението беше Москва или Ленинград. Доводът, който натежа, беше че съм учил при Дина Шнайдерман и Емил Камиларов, те и двамата са възпитаници на съветската школа. За абсолвентския ми концерт Ифра Нийман дойде в България. След тази вечер той казва на срещите си с Министерство на културата и Комитета за културни връзки с чужбина, че той иска да даде стипендията на Британския съвет на мен.

– Решението е било негово. След Вас редица наши цигулари отиват при него, но Вие прокарвате тази пътека…

– Моята специализация беше шест месеца и можеше да бъде продължена, но аз казах на професора ми, проф. Ифра Нийман, че нашият контакт винаги ще си го имаме и предпочитам други двама души да дойдат на моето място.

– Как се чувствахте в Лондон, идвайки от социалистическа България? 

– Видях друга култура, друга естетика, други взаимоотношения. Спомням си първата седмица, когато пристигнах в Лондон и може би първият концерт, на който бях, беше рецитал на Борис Христов в „Ройъл Албърт Хол“. Останах зашеметен от този гениален артист, певец и музикант – беше с един роял на огромната сцена в залата. Беше нещо неземно. Излязох навън и не знаех накъде вървя, не познавах нищо в Лондон – в един момент стигнах до реката, до едно метро и се прибрах. След това открих, че в Лондон всеки ден има толкова много концерти, че не можеш да избереш къде да отидеш. Но за мен изборът беше прост – моята стипендия бе толкова малка, че не можех да си позволя повече от един концерт на седмица със студентски билет.

1 2 3Следваща страница

Bookshop 728×90