Алея на книгата – София

Този текст е публикуван преди повече от 9 месеца

Минчо Минчев: Вярвам, че ще се намери млад човек, достоен за моя Страдивариус

Людмила Живкова реши едно от лицата на България навремето да бъде културата - и държавата купи малка колекция от безценни инструменти

Времето ми е разделено 50/50 между България и Германия, но никога не съм се чувствал германец - винаги ще си остана българин, казва големият цигулар Минчо Минчев. Снимка: Орлин Огнянов/НДК - Минчо Минчев: Вярвам, че ще се намери млад човек, достоен за моя Страдивариус

Времето ми е разделено 50/50 между България и Германия, но никога не съм се чувствал германец - винаги ще си остана българин, казва големият цигулар Минчо Минчев. Снимка: Орлин Огнянов/НДК

– Останалите пари за какво харчехте?

– Нямаше други пари. Всичко останало отиваше за студентското общежитие, в което бях, до Хайд парк, съвсем прилично. Имах 20 паунда на седмица. От тях трябваше да плащам стаята си и в този наем влизаше закуска и вечеря, но не и обяд – оставаха пари да стигам до Академията и за един концерт, това е.

– Как се върнахте след тези преживявания, а и след гастролите през годините в чужбина към българската несвобода?

– В България свободата за мен беше професионалният прочит на произведенията, които свиря. Това е свободата, хем да си точен и прецизен с текста, който е пред очите ти, да имаш сръчността да го възпроизведеш по най-добрия начин, хем да имаш такъв контакт с останалите музиканти, че да направите вълнуващо изпълнение.

Когато се върнах от Англия, в един момент изпитах голям стрес, че няма към кого да се обърна за практически съвет. Но тогава притежавах… нюх ли, как да го кажа. Навремето имаше невероятни диригенти в България, които проявяваха бащинско отношение към младото поколение – и първото име, което ще кажа, разбира се, е Добрин Петков, но не беше само той. Имах възможността да стана солист на Варненската филхармония, за което съм безкрайно благодарен. Невероятен диригент и личност беше Емил Главанаков, той ми каза: „Минчо, когато имаш нужда нещо да пресвириш, винаги ще намеря време“. Така имах цял оркестър на разположение.

Тогава правех повече рециталови програми с моята сестра, но след това, година и половина по-късно, когато се върнах в София, започнах да свиря с най-добрите български музиканти. Почнах с Георги Бадев, Бог да го прости, и много още други. С тези контакти ставаш по-гъвкав с реакциите си спрямо партньора, с когото работиш. Музикантското ми развитие продължи със Софийска филхармония и Радиооркестъра, с Пловдивска, Русенска, Варненска филхармонии, нямаше оркестър, с който да не свиря, и то ежегодно. Да не говорим за всичко онова, което се случваше в чужбина – много големи турнета, непрекъснато бях на колела, имаше години, в които правех по 70-80 концерта на сезон.

„Не знам колко струва една концертна зала, трябва да проверим, защото аз знам колко струва моята цигулка в момента.“ Снимка: Орлин Огнянов/НДК

– Публиката Ви познава единствено от сцената. Какъв сте, когато слезете от нея – гледате ли със сина си филми като „Междузвездни войни“, например, харесвате ли музиката на Джон Уилямс, Ханс Цимер? Предполагам, че никога няма да изпълнявате филмова музика…

– Една наша много културна, много можеща и ерудирана личност, Панайот Славчев, навремето беше към състава на Студентски дом, „Метроном“ се казваше, ако не се лъжа. Той ми каза: „Дай да направим няколко аранжимента, да свириш“… Беше едно поприще, което се смяташе за по-лека музика. И той направи на Скот Джоплин един аранжимент, направихме и с Биг бенда на Радиото „24 Каприс“ на Паганини… Тогава нямаше етикети кой какво прави. Беше ми любопитно, но видях, че не съм за там като че ли. Хора, които ме срещаха, ме питаха дали го правя за пари. А то беше нещо, което просто исках да опитам. Сега виждам, че синът ми Николо е много по-гъвкав, сетивен в различни музикални направления, което много ме радва, радват ме и всички концерти, които правим заедно. Рядкост е подобно изживяване между баща и син.

Колкото до кросоувъра… има храни, които аз никога няма да опитам. След като има търсене и публика за едно нещо, значи него трябва да го има. То си е пробило път. И когато има хора, което го правят много добре, аз ще ги аплодирам – но толкова.

– Като изпълнител сте получавали изключителни жестове. Как успявате да се дистанцирате политически след това – особено след като държавата купи за Вас цигулката Страдивариус, на цена може би колкото една концертна зала?

– Не знам колко струва една концертна зала (смях), трябва да проверим, защото аз знам колко струва моята цигулка в момента.

– Цената ѝ расте, защото на нея постоянно се свири, не е оставена да замлъкне.

– Дума да не става да замлъкне! Нека да говорим за нещата такива, каквито са. Людмила Живкова бе човекът, който реши едно от лицата на България тогава да бъде културата. И бяха купени цигулка за Стойка Миланова – Гуарнери дел Джезу, веднага след това моя Страдивариус, виолончелото „Матео Гофрилер“ за Венцислав Николов, цигулка „Гофредо Каппа“ за Евгения-Мария Попова… Това е една малка безценна колекция. Не мога да си представя, че в момента отнякъде ще дойдат толкова милиони, за да се купят подобни инструменти.

– Някога след това правен ли е подобен реверанс към класическата музика в България?

– Това е жест, действително – но много добре преценен. Стойка е великолепен цигулар – като се погледнат наградите, които тя имаше, които аз имах щастието да спечеля, интензивната ни концертна дейност… Аз и тогава казах, че не никой може да очаква от мен да бъда във Формула 1 с трабант.

– И получихте ферари.

– Дадоха ми това, от което имам нужда и това беше много престижен момент за България. Отношението на България към талантливите си хора най-напред е културен жест – и после политически.

Иначе другото, което ме питате – да, предлагали са ми да бъда към партия, но аз отвърнах, че имам нужда от концентрация върху това, което правя.

– И не сте били член на БКП?

– Никога. Както и на която и да е друга партия.

– Искали ли са от Вас по някакъв начин да върнете жестовете, направени към Вас? Макар че по-голяма пропаганда от това, което Вие правите за класиката, няма. 

– Случвало се е да свиря пред държавници по разни поводи. Свирил съм на Путин в Болшой театър, на Горбачов съм свирил, на Вайцзекер, когато беше президент на Германия, на кой ли не. Но това е било част от всичко онова, което един музикант върши.

– Според Максим Венгеров е грешка да отказваш да свириш пред хора, които не харесваш.

– В залата влизат всякакви хора, но те идват, за да получат удоволствие от това, което се предлага. Те не отиват всяка вечер на концерт, а на специално подбрани събития и артисти. Не можеш да кажеш: „Теб не те харесвам, махни се“. Това е пълен абсурд, освен това ти като излизаш не сцената, не започваш да оглеждаш кой е в публиката. Един лекар може ли да каже: „Не ми харесвате, мадам, няма да Ви оперирам“?

Предишна страница 1 2 3Следваща страница

Bookshop 728×90