Този текст е публикуван преди повече от 9 месеца

Минчо Минчев: Вярвам, че ще се намери млад човек, достоен за моя Страдивариус

Людмила Живкова реши едно от лицата на България навремето да бъде културата - и държавата купи малка колекция от безценни инструменти

Времето ми е разделено 50/50 между България и Германия, но никога не съм се чувствал германец - винаги ще си остана българин, казва големият цигулар Минчо Минчев. Снимка: Орлин Огнянов/НДК - Минчо Минчев: Вярвам, че ще се намери млад човек, достоен за моя Страдивариус

Времето ми е разделено 50/50 между България и Германия, но никога не съм се чувствал германец - винаги ще си остана българин, казва големият цигулар Минчо Минчев. Снимка: Орлин Огнянов/НДК

– Ще ви цитирам отново един музикант – Ара Маликян, сега му предстои концерт у нас. Той казва, че не цигулките принадлежат на музикантите, а музикантите на цигулките си, защото инструментите имат много по-дълъг живот, пълен с различни музиканти. Мислили ли сте в чии ръце ще отиде някой ден Вашия Страдивариус?

– Този ден наближава. Като се замисля, най-добрите ни изпълнители имат много добри инструменти, дадени им от институциите, където работят – и докато са там, те ще свирят на тях. Албена Данаилова има Страдивариус от Виенска филхармония, Веско Ешкенази – Гуарнери дел Джезу от „Концертгебау“, Мила Георгиева – Страдивариус от Симфоничния оркестър на Радио „Щутгарт“…

Много ми се ще да вярвам, че ще има един млад човек, много успешен и талантлив, който ще спечели няколко конкурса, ще има потенциал, мощ – психическа и физическа – обаяние, човек, който ще има нужда от този Страдивариус и ще бъде щастлив с него. Цигулката не е никак лесна за свирене, тази специално. Аз имах близо две години опознавателен период с нея, докато в един момент тя реши, че ще прави това, което аз искам от нея.

Да се върна на това на кого принадлежи един инструмент – принадлежи на музиканта, естествено. Както гласът принадлежи на певеца. С цигулката ставаме едно цяло – ако не е така, няма да има значение на каква цигулка свириш. Грижата към гласа на един певец е изключителна. Ако заболея, ще отида на лекар, чак когато е крайно наложително. Но ако нещо не е наред с цигулката ми, веднага отивам при няколко лютиера, на които имам доверие, да погледнат какво и защо. Обикновено е за съвсем дребни неща – от самите трептения нещо се размества, нещо минимално трябва да се завърти или премести, понякога се налага да експериментираш с други струни…

„Свикнали сме си един с друг с моята цигулка и не се разделяме“. Снимка: Орлин Огнянов/НДК

– Въпреки че е купена за Вас, тази цигулка продължава да е държавна собственост, нали така?

– Естествено. Това са инструменти, които бяха купени за нас доживот. Това беше формулировката на Министерство на културата тогава. Разбира се, ние нямаме документ, на който да е написано същото, но всеки знае, че тази цигулка е за този, този инструмент е за онзи и толкова.

– На концерта, който Ви предстои в зала 1, с нея ли ще излезете? Или имате и друга цигулка?

– Не, свикнали сме си един с друг и не се разделяме.

– Концертът Ви е част от Новогодишния музикален фестивал, създаден от диригента Емил Чакъров. Тази година той би навършил 70 години – фестивалът продължава, но паметта за него като че ли е доста избледняла… 

– Бог да го прости, с него бяхме много, много близки приятели и бяхме заедно във всички оркестри, които той създаде в България – още от ученическите години в Музикалното училище и нататък до „Симфониета“ и Фестивалния оркестър. Имаше невероятно обаяние и артистичност, беше човек, който успяваше да изцеди оптимално това, което иска от музикантите, човек с мащабно мислене и с визия за това какво е фестивал. И винаги имаше резервен вариант.

Аз имах щастието да свиря с някои от хората, които той покани – с Николай Гяуров и с кого ли не, това бяха колоси в музиката. На тези концерти залата се пръскаше по шевовете. Тази визия, която имаше за всичко, примерно дефилето с мода от Ленинград, което направи, бе изумителна по мащабите и размаха си. Много важно е да имаш не само идеята, но и силата да я удържиш, да проведеш всичко докрай, както той правеше. Фестивалът си извоюва мястото още от първото издание и се превърна в традиция. След концерта във Виена в София пристигаше самолет, пълен с хора за Новогодишния концерт. Идваха хора от Москва и Ленинград специално за този концерт.

Ние сме богове в това да забравяме, човекът още не е изстинал, а ние сме го забравили. Много боли от това. Трябва да се помни! Аз сега ще хвърля една стрела към Бургас, неговия роден град.

– Там правят някакви празници на негово име…

„Някакви“ е много точно определение. При Емил нямаше „някакви“, имаше стремеж всичко да бъде реализирано оптимално… Да кръстят едно фоайе на Летния театър на името на Емил Чакъров…! Ами просто не го прави! Или пък направи фестивал в продължение на цяла седмица – „Емил Чакъров“. Всеки ден в курортните градове по Черноморието има културна програма – не го фраскай в тази културна програма, а го извади – това е перла! Една седмица да е, пет, три дни да е. Направи един оперен спектакъл, ама така, от най-добрите!

Не бива да забравяме личности като Емил Чакъров! Младите хора в музиката трябва да знаят кои са създавали култура преди тях, защото много обедняхме духовно. Погледнете какво се е случило от Саша Попов нататък: Недялка Симеонова, Васил Чернаев, Васко Абаджиев… Младите вървят по техните стъпки и трябва да го знаят. Всичко стъпва на паметта.

Предишна страница 1 2 3

ДС