Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Минеков за Рашидов: Натрупал милиони с чук и длето? Басни!

 - Минеков за Рашидов: Натрупал милиони с чук и длето? Басни!

„Не крия, че ние бяхме научени да си уважаваме професорите. Не крия, че ние не само че не сме им завиждали за придобивките, които имаха в една друга власт, за властта и силата, а имахме респект и уважение. Аз само мога да му благодаря (бел. ред. – на Величко Минеков), че призна раздразнението си и отношението си към мен, причина за което са неговите творби в Музея за социалистическо изкуство“, казва в интервю за „24 часа“ Вежди Рашидов.

Реакцията му е в отговор на думите, казани за него от академик Минеков пред „Площад Славеков“, че вече не го познава, защото „излезе шмекер“. Минеков заяви, че Рашидов никога не му е бил асистент, защото не го е допускал в ателието си: „Никога не съм го оценявал като творец, на млади години той беше никой. Аз се грижех за него – спасявах го по изложби от журито, защото не приемаха творбите му. Казвах им: „Абе, тук има едно турче, дайте да му помогнем“. Пък то излезе шмекер накрая турчето. Не ми беше достатъчно благодарен… Вежди Рашидов беше назначен като преподавател от приятеля си Георги Джагаров в катедрата на моя приятел проф. Димитър Бойков. И когато Джагаров си отиде, Бойков изгони Рашидов, защото се държеше непочтено спрямо професора си“.

Величко Минеков все още е дълбоко засегнат от решението на Вежди Рашидов да постави творбите му в Музея на социалистическото изкуство. Снимка: Румен Добрев

Величко Минеков е дълбоко засегнат от решението на Вежди Рашидов да постави творбите му в Музея на социалистическото изкуство. Снимка: Румен Добрев

„Да, прав е, че съм бил асистент на проф. Димитър Бойков в академията, – казва още в интервюто си Рашидов. – Да, той много добре знае, че ние – момчетата от провинцията, чиракувахме в ателиетата на нашите професори. Правехме им макетите, увеличавахме им скулптурите и разтоварвахме камионите с гипс. И метяхме ателиетата след работа. От това също се чувствахме щастливи, защото бяхме избраниците между многото студенти да работим и да се учим в ателиетата на нашите професори. Но ако той толкова е раздразнен от произведенията, които се намират в социалистическия музей, то не аз, а той е семейният скулптор на фамилия Живкови. На него се възлагаха паметниците на Тодор Живков, бюстовете на Людмила Живкова и портретите на Мара Малеева за рождените дни. За тях, разбира се, се плащаха добри пари и тлъсти хонорари. Да бяха ги възлагали на нас, ние също имахме нужда от средства. Не аз, а професорът беше на лов с така наречения заешки генерал и с другаря Живков. Не аз, а той е човекът, който в Самоков се хвалеше с гравираните ловни пушки, подаръци от другаря Живков.

Не аз, а той беше човекът, който закупи на безценица ателиета на Министерството на културата на ул. „Елемаг“ за себе си и за сина си, който още следваше тогава, изхвърляйки скулптурите на предишния собственик Мишо Симеонов в основите на един строеж.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН
IMG_0255-a

Аз няма какво да прощавам на Величко Минеков. Нека бог да му прости, казва Рашидов. Снимка: Румен Добрев

Този човек, който казва, че не ме познава, не беше ли същият човек, който като зам.-председател на СБХ се опитваше да ни настройва срещу академик Светлин Русев? Този човек, който не ме познава, не беше ли този мой учител, който дойде в кабинета ми на министър, за да поплаче, че от 1990 година е забравен и не му е възложено нито едно произведение. И говореше за финансовите си затруднения. Не бях ли аз този непознат, който му възложи изграждането на паметника на Иван Вазов в Рим на едно от най-хубавите места до вила „Боргезе“?

Не бях ли аз човекът, който му плати пред свидетели в министерството една купчина с пари от спонсор на паметника на Иван Вазов? Не бях ли аз този непознат човек, който го командирова неколкократно до Рим заради неговата скулптура? Не бях ли аз човекът, който го заведе в италианската столица да си направи снимка с Берлускони, който му откри паметника? Не бях ли аз човекът, който го включи в делегацията на България, за да се срещне с папата? Живяхме дълго и онова, което мога да разказвам, е толкова дълго, колкото съм живял. Но нейсе„.

Velislav Minekov-a

Колекцията от измислици в интервюто е така богата, че оборването им би представлявало доброволен скок във фекални води, само за да докажа, че мога да плувам, казва Велислав Минеков.

Вижте отговора на сина на Величко Минеков – проф. Велислав Минеков, изпратен до „Площад Славейков“:

„На 21 юли 2014 г. във вестник „24 часа” е публикувано интервю с В. Рашидов със заглавие „Не пожелавам на никого да ограбят личиния му живот”. Поводът за моя отговор е желанието му да заграби нашия живот.

Винаги съм се забавлявал с безметежната кариера на един иначе обикновен нашенски тарикат. Биография и възход, описани сякаш от Илф и Петров, които могат да бъдат предмет на научните изследвания от филолози, психиатри, хумористи, криминалисти, семинаристи и обикновени работници в градската „Чистота”. Бедата настава тогава, когато някой посмее да придърпа завесите и покаже неприятните истини около самоизмислената персона. Тогава зле скалъпената клевета, некадърно скованите лъжи и фантазии могат да достигнат чрез медийна изява до хора, незапознати с кулинарния примитив и истинската стойност на обекта.

Ароматът на телесното и душевно нечистоплътие ви удрят, едва когато завистта и спотаената истина кацнат на характерния нос, носещ следите на миналото. В такъв момент алкохолните пари могат да бъдат парфюм. Точно тази здрава, гарнирана с фантазии, лъжи и интриги завист, е станала повод да бъде очернен моят баща, скулпторът Величко Минеков, а покрай него и моята скромна личност.

Колекцията от измислици в интервюто е така богата, че оборването им би представлявало доброволен скок във фекални води, само за да докажа, че мога да плувам.

Разбира се, с радост бих отговорил пред журналисти на всяка една глупост от появилите се ракиени фантазии. Не само това, с удоволствие бих разказал за липсващите петна в житието на „културтрегера”. За това са нужни смели журналисти с отворени очи, уши и запушен нос.

Все пак, не бих пропуснал няколко момента, необходим е моят коментар, моята истина.

В делириумна тъга проговаря Азът на ранената от финансовата катастрофа душа, с измислени или чужди спомени – помагал на професорите си, правел им макети (!?), товарил гипс… На кои професори? Кой го допускаше до себе си? Всички в Академията помнят как по желанието на тогавашния председател на Държавния съвет на НРБ – Г. Джагаров, същото това нещо бе назначено за хоноруван асистент на проф. Бойков. Само няколко месеца по-късно професорът го изгони. Твърденията му, че 10 години е преподавал там, са лъжа. Страда, че не му възлагали портрети. На него? А на мен защо не ми предлагат да стана космонавт? Гледам, не симпатизира вече на „другаря Живков”, не одобрява ловните му дружини. Ами, там беше дори и неговият приятел Любо Левчев, сам предложил го днес за отличие. Там бяха Радичков, Емилиян Станев, Светлин Русев – те какви са според конюктурното му мислене? И за да бъде интригата пълна, прибавя от себе си кой-кого ругал, белким развали отношенията на Минеков, а пък той нека после се оправдава на познати и непознати.

Аз пък гледам, съм извършил криминално престъпление. Види се, прескочил съм затвора по чудо, а Министерство на културата ме дарило с имот на безценица, защото съм престъпник. Е, значи велик съм и аз. Преди да се надуя от гордост, нека някой попита същото министерство кога, защо и с какво ме е дарявало. Ако се окаже лъжа, моля ви, никъде не го разказвайте. Имам нужда от самочувствие.

А той, Мултакът, защо бие афроамериканците? Защо не ви разкаже как мръсните комунисти го дариха с имот в елитната тогава Зона Б18 , кварталът, който наричахме „Зона на цивилните изкуствоведи”? Как си иззида „манастира” в Симеоново? Как стана собственик на земя в най-скъпата част на София, как построи там жилищен квартал? Общински съветник бил. Нормално, знаем как.

Превърналият се вчера в борец с живковизма забравя, че неговият партиен стопанин започна кариерата си като слуга и гавазин пак при Тодор Живков. Същият този пазвант откри паметник на „бащицата” в Правец в компанията на Георги Първанов, тогава председател на омразното му днес БСП, наричан блажно от елитните мултаци „Гоце”…

Огромни хонорари вземал Величко Минеков, ама гладен бил, просел му пари. Той пък му давал – да не пукне от глад. Глупостта на един червясал от мечти за келепир мозък ражда тор, азотна тор… В същото това негово кратко интервю, думата „пари” е спомената 12 пъти, показателно е. Натрупал милиони с „чук и длето”. За кого са тези басни? Някой виждал ли го е с чук и длето? В декларациите му пред Сметната палата доходите от продажба на скулптура къде са? Има приходи от даване на заеми – дава заем, връща се с огромна, нечувана лихва. На кого? 2011 година декларира спестени 100 000 евро, спечелил 15 000 лева, а днес изгорял с два милиона и половина. Откъде са тези „пари”, тези дворци? От целувките с Карамански? Мулти дарения от Илия Павлов от село Богров?

Позволете ми да ви обясня защо Главният Мултак е бесен. Само преди месец Величко Минеков откри своя юбилейна изложба в Академията. Доказателство за един трънлив творчески път. Високо стояща днес персона нарекла Минеков „патриарх на българската скулптура” и пронизал търбуха на един измислен герой. Седмица по-късно – най-високото държавно отличие за култура „Златен Век” е връчено на същия Величко Минеков. Нанесен е тежък удар на завистника и отмъщението тръгва в пресата. Стомашни газове в периодичния печат.

Всъщност къде са храбрите журналисти, които ще разровят торището на порочното зачатие? Тук има много за разказване, дълго ще се смеем на една Алекова карикатура, ще намерим доказателства за думите на Иречек и Радой. Къде са храбрите търсачи на истината?

Да разкажем ли за неговата дейност и житие по време на т.нар. „възродителен процес”? Да разкажем ли малко от спомените на Джагаров за това как се създаде „обектът” и неговото алиби? За колекциите на фалиралите банки? За Мултака, Мултигруп и мултащините? За „творчеството”, как се създаваше то, за „естетизирането” на градската среда от „почетния софиянец”? Чудом ще се чудите къде „естетът” е оставил своя следа в София, къде сте срещали неговия пластичен гений? Ще ви помогна. Има негова работа в града. Пред централата на Мултигруп, на метри от лобното място на един мафиот има нещо като куче, твърди се, че е лъв, изправено на два крака с герб в ръката, герб-менте на Медичите. Илия от Богров е бил Джакомо Медичи. Майко мила, къде съм се родил …

Има и още нещо. Фалически символ от бетон на пътя за аерогарата. Ние, софиянци, си го заслужихме. Там, на това място трябваше да бъде одиозният монумент „Ключът на София”. Паметник, слава Богу, няма. Вие попитайте кметицата каква торба пари е получил „авторът”, въпреки липсата на творбата. Иначе проектът седи забравен във Военно студио. Нека журналистите ни го покажат, снимайте, запознайте софиянци с пропуснатата полза. Нека видим блясъка на гениалния естет, почетния ни съгражданин.

А помните ли как Мултакът се хвърляше на земята пред падишаха от омразното му днес ДПС, как молеше Царя за министерски пост? А за музейното строителство и ремонти, за финансовата логика на т.нар. Лувър, за „медалите” и фалшивите срещи с величия? За министъра с дълго нокътче на кутрето и пандизчийска татуировка на ръката? Да, но той е „академик” с грамота от автономна съветска република, впечатляващ документ за чукчи, буряти и чуваши. А Хенри Мур и Джакомети ни напуснаха без звания, без почетно гражданстно, без право на безплатно къпане в градската баня…

Мм, даа, академик било това, но пък моят приятел Пижо има свидетелство за тореадор, бик е заклал демек.

Попитайте „министъра” за разликата между филхармония и мундхармоника, за любимия му диригент, за книгите, които е прочел. Там май и Винету отсъства…

Продавал акварели по пет хиляди лева парчето? Ашколсун, този надскочи класиците. Купувай народе, сега му е времето, грабете стоката, утре ще са по десет хиляди барем. Малка справка от последния търг – акварел от Чудомир, великолепен портрет – 600 лева, акварел от Щъркелов – 900 лева, масло от „войнишкия” период на Майстора – 4000 лева. Друго е да си гениален и неповторим. Майстора да му целува налъмите…

Преди време чета и се смея – набил полицай. Великолепно дело, щом полицаите позволяват да бъдат бити, значи, че го заслужават. В Америка, знам, подобен случай завършва с летален изход за биещия. В България не е така. За тази добрина получавате награда, пистолет за трепане лично от главния секретар на полицията. Да си опичат акъла полицайчетата, за да не плачат жените им и децата. „Питам се и същевременно си задавам въпрос, – казваше моят казармен старшина, -ако някой вземе та набие любимия ни бате Бойко, с гаубица ли ще го дарим?“  На онзи бивш министър на културата не посягайте, там най-много джобно ножче ще получите.

И накрая, имам малка, но съществена идея за промяна в националния ни герб. Там долу, под коронованите лъвове, виждам развята трикольорна лента. А на лентата с дебели букви националния девиз – „Аз съм прост и вие сте прости”.

Вие го заслужавате. Вие ги заслужавате.

Ние – не.

Ние сме чужденци“.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах