Точно в момента, в който споровете около основния закон създават напрежение, у нас излязоха две книги от и за великия британски конституционалист Уинстън Чърчил. В България никак не е лесно да се говори за Чърчил, потомък на легендарния херцог Марлборо – историческият спомен за мъжа, превел Британската империя през най-мрачните й мигове към най-хубавия час на бляскавия й залез, оставя горчив привкус за нас. Едно от неудобствата да си българин: приемаме винаги със смесени чувства имена, за които светът иначе говори с възхита. Толкова по-интересно е да четем Чърчил, както и това, което други имат да ни кажат за него.
„Факторът Чърчил. Как един човек промени историята“ от Борис Джонсън (превод Валентина Рашева-Джейвънс, изд. „Хермес“) е много повече от биография. В случая един изтъкнат британски политик ни предлага погледа си към друг от същото тесто. Джонсън е изисканият, малко странен лондонски кмет с великолепно образование и необичайни възгледи, който кара велосипед, отивайки на работа. Консерватор от нов тип и близък приятел на министър-председателя Камерън (сам той пък далечен потомък на крал Уилям ІV), Борис Джонсън е от онези щастливо привилегировани мъже, на които може би най-много приляга да пишат за фигура като стария Уинстън. Вдъхновението и дързостта не са чужди на Джонсън, който пише увлекателно, забавно, но и много информативно. В книгата му не е останало много от скучното благоговение пред британския герой, което намираме в Чърчиловата биография на Пол Джонсън.
Уинстън Чърчил, обрисуван от лорд-мера, е противоречива личност. Не само заповедта за чудовищната и безсмислена бомбардировка над Дрезден не е забравена, но авторът ни припомня и за ранните провали при Галиполи и в Русия. Провали, стрували много човешки животи. Става дума за паденията, отчаянията и новите надежди. Балансът, търсен между „фактора фиаско“ и „фактора Чърчил“, невинаги е в полза на последния. Но книгата не стига до нито една крайност – тя нито заклеймява, нито еднозначно хвали.
Пред читателя се намира образът на не просто пълнокръвен, а помитащ с енергията си човек – журналист, отличен писател, политик, военен водач, аристократ, велик оратор и, понякога, изключителен глупак. Чърчил е мъж на крайностите във всичко, с което се захване. Един от хората, които или те увличат неудържимо, или намразваш на мига. Не можеш обаче да останеш безразличен към него. И точно това ни демонстрира сладкодумният, информиран и находчив Борис Джонсън. Той самият по нещо напомня героя на книгата си, защото и двамата са не само заслепяващи със социалните си умения и политически идеи, а имат и тъмна страна. Джонсън е обвиняван в зле прикриван елитизъм (може би все пак приемлива черта у един консерватор) и лекотата на стила му би могла да накара не един и двама читатели да изпитат полъх на класова неприязън. Живеем в пролетарски времена.
Книгата си струва да бъде прочетена и определено има какво да се запомни от нея, но българският превод на места изостава зад елегантността на оригиналния текст. Например Британският Радж, тоест империята в Индия, е грешно предадена като „раджа“. Това обаче надали ще притесни читателите, поназнайващи нещичко за историята на ХХ в.
„Раждането на Британия“, част първа от четиритомника „История на англоезичните народи“ (превод Силвана Миланова, изд. „Пергамент прес“) ни припомня защо сър Уинстън е Нобелов лауреат по литература. Българската публика има досег с неговия шесттомник „Втората световна война“, където сред изобилие от документи бившият министър-председател излага своята позиция за великите и трагични събития на Западния фронт. Особено разказът му за самотната 1940-1941, когато Великобритания сама се сражава срещу Оста, отразява атмосферата на прочутите военновременни речи, които вдъхват кураж и будят пословичните „булдогски“ черти на английския характер.
Сегашното издание на „Раждането на Британия“ показва корените на тези черти. Келтският залез, временният блясък на Римската империя (по подобен начин огрял и нашите земи), нощта на най-ранното Средновековие на първите англосакси, разпръсната от първоначално колебливия цивилизаторски пламък на християнството – чрез тези метафори Уинстън Чърчил предава своето усещане за най-древните години на британската история. Неговият поглед върху Юлий Цезар, легендарния Артур, св. Августин Кентърбърийски, Алфред Велики (сравним по размаха на дейността си с малко по-младия Симеон Велики), Уилям Завоевателя и Великата харта на свободите е погледът на възхитено и даровито момче, което е чуло историята, вече си я представя разгърната в целия й изкусителен чар и иска да предаде нещо от него и на нас.
Историята, разказана от влюбения в британските институции писател, звучи близко и познато. Това е историята на успехи и разочарования, разбира се, каквато е всяка човешка история. Но и на един бавен, уверен градеж, вървящ понякога тромаво, а друг път – с гигантски (и жестоки) крачки към изграждането на своеобразна и жизнена нация, която е едновременно демократична и аристократична, жизнерадостна и мрачна, ужасяваща и симпатична. Историята трябва да бъде писана добре, тя сама по себе си може да бъде по-интересна от всеки роман. Но човек трябва да е Уинстън Чърчил, за да може да я представи в най-добрия й вид, така че читателят едновременно да се наслади на текста и да види пред себе си образите на някогашните мъже и жени, оформили живота и духа на своя остров.
Материалът, от който са се вдъхновявали Беда Достопочтени, Шекспир и Киплинг, не е оставил безразличен и Чърчил. Този човек истински е обичал страната си, щом е могъл да опише миналото й по толкова хубав начин. Не че темата не е благодатна; Такъри с нескривана гордост твърди, че английската литература е най-добрата в света. И е толкова по-забележително, че един политик може да преуспее в писането, при това дори без да бяга от фактите. С едно донякъде простимо изключение: Чърчил си позволява патриотично преувеличение, когато твърди, че Карл Велики се отнася към англосаксонския крал Офа от Мерсия като към равен. За това Чърчил се осланя само на саксонския учен Алкуин, докато Айнхард, франкският биограф на императора, недвусмислено говори за подчинението, което англосаксонските владетели проявяват към Карл. Но това не е недостатък, а допълнително качество на „Раждането на Британия“.
За съжаление, в българското издание е пропуснат оригиналният предговор на автора и книгата започва направо с първа глава. Някои термини не са добре предадени: така например българският текст говори за „англичани“ още в осми век, но същевременно нарича скандинавските викинги „дани“. Правилно би било да се предадат съответно „англи“ и „датчани“. Книгата обаче е напълно четивна и стилът на оригинала е доловим дори в превода.
И двата тома излизат на български на практика без задължителния именен показалец, с който английските издания винаги разполагат. Това е вечен недостатък на българската издателска политика, но в името на доброто четиво обикновено пренебрегваме това. Препоръчвам и двете книги. Дори най-заклетият англофоб би изпитал удоволствие от тях (и би се обогатил с добре поднесени факти), без да е длъжен на всяка страница да кима в унес, както, признавам си, често се улавях, че правя, докато четях за ораторските успехи на политика и за рицарските подвизи на Ричард Лъвското сърце.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение