Мирослав Боршош: Не е лесно да бъдеш будител, но е прекрасно

„Българският интелектуалец би могъл да бъде будител, при все че „интелектуалец“ не е общ знаменател. Това е рядка, индивидуална и понякога непосилна съдба. Да си будител е призвание! Не е лесно, прекрасно е!“, заявява директорът на Националния дворец на културата Мирослав Боршош пред „Въпросите на Площада“.

НДК започна новия сезон със силна програма и събития, които върнаха института сред най-интересните средища, на които се създава и представя изкуство у нас. В сряда в Двореца бе отворен литературният клуб „Перото“ към Центъра за книгата. А в края на октомври предстои откриването на новия театър „Крикор Азарян“ в зала 2 на НДК. Събитието е двойно, защото на тази дата в новото пространство ще бъде премиерата на „Чайка“, постановка на Явор Гърдев.

– В крак ли е с времето българското изкуство?

– Изкуството съществува въпреки времето и в това е смисълът му. То създава време, свое собствено. Там генерира паралелни пространства за обитаване и оформя съзнания. И да, българското изкуство го прави.

– Кои според Вас са тримата най-влиятелни български творци?

– Елиас Канети, Кристо Явашев и Димитър Гочев. Също и Юлия Кръстева и Цветан Тодоров, ако разширим понятието „творец”.

– А кои са недооценените?

– Забравените и убитите.

– Необходимо ли е да сте част от нечие лоби, за да имате успех?

– За локален успех, свързан с финанси и слава – да, за истински – не.

– Посочете три културни събития, които очаквате с нетърпение.

– Карате ме да се чувствам неловко – трябва да говоря за Двореца.

– Кое за Вас е най-значимото културно събитие в последно време?

– Продължава да е неловко.

– Кои три български издателства публикуват най-стойностните книги?

– Повече от три са, затова няма да ги изброявам. Но първите три ги знам.

– Будител ли е днешният интелектуалец?

– Би могъл да бъде, при все че „интелектуалец“ не е общ знаменател. Това е рядка, индивидуална и понякога непосилна съдба. Да си будител е призвание! Не е лесно, прекрасно е!

– Кои са класиците в съвременното българско изкуство?

– Жив е само Борис Христов. Йордан Радичков и Валери Петров, за съжаление, ни напуснаха.

– Трябва ли да има специална държавна политика по отношение на живите класици?

– Понятието „жив класик” е деликатна тема и не трябва да се жонглира така смело с такива категории. А иначе – не. Трябва културата да е ценност, тогава и „живите“ ни класици ще са безценност.

– Какви са критериите, по които да бъде определяно кои са класици?

– По мълчаливото съгласиe на интелектуалците и шумния възторг на поколенията.

– Има ли битка между млади и стари в родното изкуство?

– Винаги, та това е двигател и извор на вдъхновение! Но предполагам, че говорите за този бой, който се случва тук, между тях.

– Страдат ли от предразсъдъци хората на съвременното изкуство у нас?

– Предразсъдъците, комплексите, смаляването, уплахата и подражанието винаги са част от посредствеността. В истинското изкуство – не! То е космос.

– Коя тема е пренебрегвана от съвременните български творци?

– Творците, ако са истински, не са длъжни на никоя тема. Те са откровени в порива си да се изразяват и в комбинация с талант променят светове. Останалите пренебрегват темата за себе си, за това кои са. Не са честни навътре към себе си и затова са фалшиви навън към другите.

– Избягват ли да коментират явления и пороци в политиката?

– Напротив! Много от тях наистина са ярки в позицията си към обществото и властта.

– Съществува ли травма в българската култура?

– Дълга за разказване тема. Като разказът за стара рана.

– Защо културата е последна грижа на държавата?

– Проблемът не е дали държавата се грижи за културата, а как го прави. Тя се грижи, но как?!

– Довършете стиха на Петко Славейков: „Не сме народ,…“

– Не бих посмял да довършвам чужди стихове, струва ми се нередно и самонадеяно. Предполагам, че Славейков е имал своя лична и основателна причина да го напише точно така. Това, което аз бих искал да се промени, е два реда по-надолу, където той казва: „Аз не зная! Аз не мога!“. И ако настоявате да довърша, но не стихотворението, а по-скоро посланието, искрено ще ви кажа: аз зная, аз мога!