Мирослав Косев, Господ знае кого къде да изпрати

Миро Косев е роден актьор. Знае и две, и двеста. И може би затова не го друса звездоманията. Обича си занаята, репетициите с любимите режисьори и вечерите с приятели след представления.

Както си му е ред, завършил е актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” през 1979 година. Разпределението го праща в пазарджишкия театър, но след 5 години го мобилизират в Театъра на армията, където кара вярна служба и до днес – вече 21 сезона. Има над 20 роли в киното. Играл е в постановки на Николай Ламбрев, Здравко Митков, Крикор Азарян, Красимир Спасов… Последната му, засега, роля е в „Случка в зоопарка” на Едуард Олби под режисурата на Леон Даниел. Там си партнира с Вальо Ганев.

Женен е за актрисата Светлана Славова. Има дъщеря, която нарича Женичка…

Знае „Швейк” наизуст. Любимият му диалог е между сапьора Водичка и Швейк:

– Значи, след войната, в шест часа вечерта.
– Ела по-добре в шест и половина, за по-сигурно, ако закъснея някъде…

Близките. Какво мога да кажа за близките си, освен че са ми много близки. Семейството ми, родителите ми, които с времето стават все по-ценни за мен.

Момин сбор. Това е селото на баща ми, на осем километра преди Търново, по пътя от София. През лятото задължително изкарвам един месец там. Нещо като „да се завърнеш в бащината къща…“. Намира се между две реки – Янтра и Росица. За да ходя за риба. В това село винаги ми е хубаво – минавайки през салатката и гроздовата, до приятностите на самотата, когато се пилееш по цял ден и не виждаш никого. Само моминсборското поле, плешивеещите хълмове с дървета по тях, а в далечината – коли, отпрашили занякъде.

Риболовът. Една от прелестните страни на живота. Радостното нетърпение, когато пътуваш към водоема, съпроводено понякога с потреперването на пръстите; до мига, в който заметнеш пръчката и плувката тръгва по водата в очакване рибката да я скрие от погледа ти. Е, десетки са били случаите да се върна с празен живарник. При подобни случаи дружинката, с която попиляваме рибата, решително тръгва към най-близката кръчма. Там се прави разбор на фиаското и се чертаят безмилостни и печеливши стратегии. Но над всичко остават срещите с любимите ми реки. Със сигурност това е една от страстите, която ще ме съпътства до края.

Пътуването. Страхотна възможност да избягам от проблемите на бита. Много обичам да пътувам из България. Хубава страна. В някакво предаване по БНТ един чужденец възкликна: „България! Божествена земя. Жалко, че е заселена!“. Моите емоции се покриват с тези думи, но разбира се – без втората част. Господ си знае работата кого на коя земя да изпрати. Бил съм и в чужбина. Впечатляващо е, защото спомените често те връщат в тези пътувания.

Хубавите неща. Категорията Тарковски, да работя с Леон Даниел, филм на Уди Алън, намигването на малкия Адриан, добрата книга, да изпиеш едно питие в точния момент.

Театърът. В тази професия съм от 26 години. Много трудно нещо. Но пък си има своите, макар и редки, но впечатляващи мигове.

Приятелите. Приятелството за мен е възможността да бъдеш духом с някого и той да бъде духом до теб. Имам горчивия опит как приятелства, издържали години, за броени минути стават на пух и прах. Имам приятели. Старая се умно да общувам с тях. Държа на приятелите си.

Ценностната система. Понякога в изкуството и литературата, където удоволствието стига до налудничави висини, имаш чувството, че авторът е творил специално за теб. Но е адски важно да ставаш все по-добър в живите контакти. В изкуството да общуваш. Да не нараниш някого за сметка на някакво задоволено глуповато его. Тогава усилията си заслужават. Тогава хората, допускайки ги до себе си с качествата и недостатъците им, формират ценностната ти система.

Самотата. Започвам да се чувствам удобно в нейната компания. Когато човек е неприлично млад, изпада в паника от нейното здрависване. А ние с нея, с годините, взехме да си говорим на „ти“. Може би Киркегор е имал някакво основание да отбележи в своя прелъстителен дневник: „От многобройните беседи, които проведох със самия себе си, с удоволствие разбирам, че аз съм може би най-интересната личност, която някога съм познавал“.

Случайностите. Неизменна част от човешкото битие. Ненапразно Цвайг нарича случайностите „звездните мигове на човечеството”. Мигове, в които по всякакъв начин могат да се преобърнат всякакви съдби.

Много пъти съм чел и слушал наставническите „човек сам кове съдбата си“, „съдбата на човека е в неговия характер“ и пр. Може и така да е, но – при киборгите…

Източник: списание „Паралели“