Миша Майски: Ще чуете най-важния концерт в живота ми

Концертът на Миша Майски със Симфоничния оркестър на БНР в петък вечерта ще бъде най-важният, изнасян някога от него. Това твърди самия Майски, един от най-великите музиканти на нашето време. На среща с български медии ден преди концерта си в столичната зала „България“ челистът сподели, че гледа на всеки свой концерт като на последен, „защото човек никога не знае какво го чака…“.

„Утре (бел. ред. – на 27 януари) ще бъде най-важният концерт в живота ми – до този момент. Винаги свиря като за последно, но се надявам да не е така. Щастлив съм, че ще свиря отново в България с чудесен оркестър и диригент – Саша (бел. ред. – Александър Земцов)“, каза гостът.

Миша Майски пътува много по света и, по думите му, за него не е толкова важно къде ще свири. Не е важно и коя е сцената, на която излиза. Най-същественото за него е самата музика, източникът на вдъхновение. А след музиката най-ценното за него са хората, за които свири. Майски не е за първи път в България и има впечатления, че публиката у нас обича музиката и не е твърде разглезена „като на други места, където всяка вечер има по 22 концерта, например в Токио“. Знаменитият музикант обича да свири пред хора, за които всеки концерт е голямо събитие.

Изпълнението му в България съвпада с рождения ден на Моцарт и, разбира се, този факт ще бъде превърнат в празник с три произведения на гениалния австриец – „Музикална шега“, Увертюра към операта „Дон Жуан“ и Симфония № 40. Ще прозвучи и една творба на Чайковски – Вариации „Рококо“ за виолончело и оркестър.

„Бих искал да свиря повече неща на Моцарт, но за съжаление той не е написал нито една нота за соло виолончело. Затова свиря повече Чайковски“, коментира Майски.

Прочутият виолончелист е роден преди 69 години в Рига, Латвия – тогава в пределите на СССР.  Учи при легендарния Мстислав Ростропович. Още като съветски гражданин Майски постига огромна слава в пределите на Съюза, концертира из всички краища на социалистическата държава. И въпреки това е лежал 18 месеца в трудов лагер през 1970 г. Причина за това е сестра му, пианистка, която емигрира година по-рано със семейството си в Израел – с официално разрешение на правителството. Майски е затворен, за да не я последва. След като е освободен, той прекарва 2 месеца в психиатрична клиника и в крайна сметка, през 1972 г., е пуснат да замине за Израел. След това отпътува за Америка и става ученик на Григорий Пятигорски в Лос Анджелис.

На въпрос на „Площад Славейков“ защо срещата му с медиите тук се провежда на английски, а не на руски език, Майски отвърна:

„Защо не? Това все пак е международен език. И не, все още не съм забравил руския, въпреки че живея извън Русия вече 44 години. Когато живеех в Русия, не давах много интервюта и пресконференции, а след това свикнах да го правя на английски“.

Майски сподели, че за него има два вида музика – добра и не толкова добра.

„В класиката има много велика музика и не непременно велика, както и във всеки друг вид музика – каза гостът. – Усещането за това кое е добро и кое – не,  е субективно, различните хора имат различни вкусове и изпълняват по различен начин една и съща музика. Аз например никога не свиря музика, която не харесвам толкова, че да се влюбя в нея. Имам едно правило: никога не изпълнявам музика, в която не мога да се влюбя. Затова когато свиря Чайковски, това е моят любим композитор. Но когато свиря соло сюитите на Бах – аз, разбира се, зная, че никой не е по-добър от Бах. Когато свиря Шостакович – е ясно, че това е най-великата музика, писана някога. Същото е, когато изпълнявам Шуберт, Брамс, Бетовен, Рихард Щраус и много други.

В музиката не можеш да се преструваш – така, както не можеш  да имитираш любов. Ако искаш да стигнеш до сърцето на публиката, а не само до ушите и главата й, музиката трябва да идва от сърцето ти. Каквото и да правите в живота, трябва да го правите любов – само тогава се получава. Много преди „Бийтълс“ е известно, че всичко, от което се нуждаем, е любов.“

„Каквото и да правите в живота, трябва да го правите любов – само тогава се получава“, каза Миша Майски.

Миша Майски разказа, че са му се случвали и необичайни неща по време на концерт. Например хора от публиката да получат инфаркт.

„Има много по-лоши неща от скъсани струни, които могат да ми се случат на сцената. Например да получа инфаркт – каза виолончелистът. – Не ми се е случвало, но мога да си го представя. Всъщност, няколко пъти хора от публиката са получавали инфаркт по време на мое изпълнение. Е, може да не е било точно инфаркт, но няколко пъти са припадали по време на мои концерти – дори развих комплекс, че може би правя нещо погрешно. Не знам – може би нещо не е наред с моето изпълнение… (усмихва се). Но напоследък явно съм станал по-добър, защото не се е случвало.“

Да свириш велика музика за хора, които я обичат, е невероятно изживяване – разкри музикантът, – дори не всичко да е идеално, винаги е изключително.

„Ние, музикантите, сме големи късметлии – продължи той. – Можем да комбинираме нашата професия с нещо, което обичаме и му се наслаждаваме повече от всичко друго. Много малко хора могат да се похвалят с такова нещо. И ако се е случило да имате талант или комбинация от останалите качества, които могат да ви осигурят успех, и го споделите с хиляди хора – да почувствате, че и те се наслаждават и го оценяват – удоволствието е несравнимо.“

Майски потвърди, че все още свири на виолончелото, изработено през 1720 г. от знаменития венециански лютиер Доменико Монтаняна – инструмент с изключителен звук, който му носи огромна радост:

„Винаги съм казвал, че съм най-щастливият челист в света. Това е много субективно, разбира се, но забележете – аз не казвам, че съм най-добрият, а че съм най-щастливият. А основната причина да се чувствам така е, че имам двама учители, аз съм единственият челист, който е учил при Ростропович и при Пятигорски. Освен това бях изключително щастлив да срещна Пабло Казалс и да свиря пред него почти 3 часа през 1973 г. – два месеца преди да умре. Тогава той бе почти 97-годишен младеж. Също така имам привилегията да се познавам повече от 40 години с Марта Аргерич, както късмета да съм свирил на три концерта с Ленард Бърнстейн…

Но вие ме питахте за моето чело, да. Имах големия късмет да срещна тази красива дама. Не знам какъв род е виолончело на български език, на английски и немски е среден род, на италиански и френски език е мъжки род, но на руски е женски род. Вижте само какви извивки има – това е изключително женствен инструмент! За мен челото винаги е от женски род. И винаги казвам, че челото ме намери – не аз него. Скоро ще имаме годишнина от нашата любовна връзка – през ноември 2016-а се навършиха 43 години, откакто сме заедно. Надявам се да изкараме поне още толкова.“

„Челото ме намери – не аз него. Скоро ще имаме годишнина от нашата любовна връзка – през ноември 2016-а се навършиха 43 години, откакто сме заедно“, сподели за инструмента си Майски.

Майски сподели, че животът дори на музиканти като него е пълен с компромиси – но е гъвкав и се приспособява към тях:

„Почти нищо не се случва 100% така, както го искаш. Затова във всяка ситуация се налага да правиш компромиси. Но зависи как гледаш на тях. Да вземем например Григорий Соколов – един от най-великите живи пианисти, познаваме се от 54 години, учили сме в един клас. От много години той не свири с оркестър и дори с камерни състави, изнася само солови рецитали. Защото е такъв перфекционист, че това е единственият начин да направи всичко точно така, както е искал. Не съм съгласен с него, но го разбирам. Всеки път, когато свириш с различен оркестър или диригент, трябва да си готов да променяш някои настройки и да правиш компромиси. Но се опитвам да виждам позитивното в това – всеки оркестър и диригент ти дават нова гледна точка и източник на вдъхновение, различна енергия и идеи“.

Запитан от „Площад Славейков“ има ли фаворити сред челистите в днешна Русия, Миша Майски отвърна, че в наше време не може да се говори за руска, френска или друга музикална школа така, както едно време, защото при съвременните технологии и наличието на интернет всичко може да звучи така, както пожелаеш.

„Светът е много по-малък от преди, всеки може да получи всяко влияние, което иска – каза Майски. – Но ако питате за челисти, които са ми любими – много са. Има смайващо добри челисти, има фантастични млади челисти!

Преди известно време за пръв път в живота си бях жури – за пръв път, защото по принцип имам правило да не съдя другите. Никога не съм искал да бъда в жури, защото твърде много пъти съм бил от другата страна, а и все още съм от другата страна, явявайки се на сцената. Но ме убедиха да вляза в журито на конкурса „Чайковски“. Изживях нещо удивително – чух забележителни таланти, такива бяха всички до един!

Не обичам да посочвам кой ми е най-любимият музикант, нито пиеси, филми… но ако трябва да спомена един челист, който все още е активен – това е Наталия Гудман. Въпреки че никога не съм учил при нея, тя е малко по-възрастна от мен, но вече преподаваше в Москва, докато аз учех при Ростропович. Още тогава – преди 50 години – бях заинтересован от нейното свирене повече, отколкото от всеки друг челист. И все още изпитвам огромно възхищение от нея – тя е уникален музикант, не просто челист.“

Голям музикант, не просто велик челист, ще чуе и българската публика на 27 януари. Мястото на концерта може да не е важно за Миша Майски – но за публиката не е така. В петък вечерта зала „България“ ще бъде тясна за стотиците желаещи да го чуят, защото гостът ще свири като за последно. Но с надеждата, че след това изпълнение ще има и следващо, и следващо, и следващо…