Мисловни инвалиди

Да си инвалид не е избор.

Преди години по работа се запознах с едно момче от Бургас. Николай, Кольо му викаха. Бил на деветнайсет, когато в казармата след напиване нахлули в някакви стари вагони и взели да подскачат из тях, да дърпат опърпаните железа и да се забавляват. Единият от вагоните бил ужасно изгнил, Кольо се опитал да се хване за дупка в покрива му, за да направи коремна преса, неочаквано цялата тежка конструкция поддала и таванът се стоварил върху него. После не помни. Събудил се в болницата, обграден от движещи се бели престилки, които говорели загрижено и тихо. Не усещал краката си. Успокоили го, че това ще е за кратко, докато се съвземе… И така двайсет години.

Кольо живееше със съпругата си в един изключително чист и приятен бургаски апартамент. От прозореца му можеше да се види малка лента от морето, ако се изправиш на пръсти. Кольо нямаше как да я види, но но всеки новодошъл в дома му даваше указания какво точно да направи, за да го зърне. Кольо не се оплакваше. Движеше се из целия град с количката си, беше си отработил движението на качване и слизане от нея, знаеше перфектно всички уловки за придвижването му по улиците и имаше изпробвани варианти за достигане до всяка точка. Разказваше ми обаче, че най-много му тежи не самото увреждане, а отношението на хората. Дори не съжалението. Болеше го от плюенето в пазвата, от почукването на дърво, от издърпването на ухото с онзи присмукващ звук против уроки. Болеше го от цъкането с език и моментите, в които усещаше, че хората се гнусят от инвалида. „Сякаш съм мръсен и смърдя“, обясняваше Кольо и се опитваше да разсее горчивината си с нещо подобно на усмивка.

Николай, или както аз го нарекох Кольо на колела, беше усетил най-точно онзи дребнодушен, жалък и обвит от суеверия проблем на здравия към инвалида. Гнусенето. Чувството, че не искаш да се докоснеш до човека с физически проблем, „за да не те хване“, да не те „зарази“. Вътрешното убеждение, характерно за хората с особено примитивно ниво на интерпретация на света, че чуждото нещастие има някаква способност да обладава другите и с определена ритуалност можеш да го „деактивираш“ спрямо себе си. В същото време, точно защото си цял и здрав, имаш божествената привилегия да назоваваш категориите и да ги пълниш със съдържание. Според това твое изконно право на глас ти си убеден, че инвалидът трябва да си седи предимно у дома. Че количката му е някакво жалко средство, с което да може да достига до сервизните си помещения. И че ако се придвижва с бастун, положението му съвсем не е толкова тежко и всякакви там привилегии в света на мобилните хора са му излишни.

Примитивното съзнание подрежда света според видими белези и дава крайни оценки бързо и безапелационно. То не може да разбере защо ТРЯБВА за тези хора да има определени специални места за паркиране в града и защо ние, останалите, НЯМАМЕ право да спираме на тях. За тези иначе абсолютно сигурни в ценностните си системи хора инвалидът дори носи някаква вина за състоянието си! Установих го веднъж, когато в паркинга на един мол един възрастен човек излезе от старата си кола и с крива походка и бастун доближи до прозореца на спряла на инвалидно място лимузина. Жената зад волана го изгледа презрително, свали прозореца и повдигна въпросително вежди. Гоподинът, съвсем любезно, каза: „Извинете, дали може да изместите колата, за да мога да спра на това инвалидно място, имам право на това?“ А тя предъвка нервно три пъти дъвката в устата си, изгледа го оценяващо и каза: „Че що? Ти нали някак стигна до тук, за да ми кажеш да се махна. Така ще стигнеш и до вратата на мола, така че спри, където си искаш, тоя бастун за това ти е даден“.

В последния месец едновременно се родиха няколко независими една от друга кампании срещу наглите шофьори, паркиращи на места за инвалиди. Всички те имат различни послания, но една и съща цел – да засрамят наглостта и да я противопоставят на човечността. Фактът, че се появяват заедно и са така масивни, говори за тенденция в обществото и за разместване на мисловни пластове – признак за гражданска активност и наличие на гражданска позиция. Да лепнеш стикер на стъклото на нахален шофьор е като да му зашлевиш шамар. Като да разтресеш установените в главата му дребнодушни парадигми и да го оставиш да си ги пренарежда наново. Няма значение, че едва ли ще го направи чрез промяна на разбирането си – по-скоро ще е чрез страх да не му лепнат отново някъде някой труден за изчегъртване стикер. Важното е, че някой ще му се е противопоставил. Че наглостта му ще е санкционирана. Че там, където държавата не е успяла да се справи, са се появили хората, за да защитават правата си.

Защото правата на хората с увреждания не са просто ТЕХНИТЕ си права – те са част от цялата обща структура от взаимоотношения, в която функционираме като общество. И когато започнем да ги отчитаме и пазим, може би полека-лека ще достигнем и до по-страшното и по-дълбокото – онази долна, първична и малоумна гнусливост на здравия към различния от него. Да мислиш така тогава ще е въпрос на избор. Отговорен и личен избор.