Победата на ПП, вече ознаменувана с оглавяването на правителство, беше щастлива изненада. И все пак звездата на Петков и Василев изгря на политическия небосклон дотам изневиделица, че радостната ни почуда е принудена да се справя със съмнения и опасения.
Не гласувах за ПП. Техният трети път (леви цели, десни средства) би следвало да ми импонира, но не ми стигна време да ги разпозная. От немай-къде и по инерция пак заложих на градската страна на десницата: Христо Иванов ми стоеше по-солидно от Кирил Петков, àко и да предпочитах Асен Василев пред ген. Атанасов. И Иванов, и кандидатът за президент Лозан Панов ми се чинеха читави, каквито и глупости да вършеха публично, колкото и да не ги биваше в политическия занаят; пък може баш липсата на обиграност да ме е спечелила. Единствено при тях двамата мисловният процес течеше, докато говореха, оттам и прословутата им нехаризматичност.
И тъй като гласуването ми за ДБ се дължеше на липсата на левица, бързо-бързо съчувствието към ДБ беше заменено от приятната изненада от победата на ПП. Не ми се вярваше изпосталялата ни културно нация да се припознае не в чалгари и мутри, не в охранители и генерали, не в царчета и ченгета, а в две отвсякъде чужди момчета, излъскани и по бизнесменски ведри, с безхитростна до простодушие позитивност, с непознато до неправдоподобност излъчване, с вид на пришълци от странство и оттатък: от чужд свят, от далечна планета, на която хората са „бели и добри“, при това не само „понякога“, както пееше Роси Кирилова по Петя Дубарова. Такива хора като Петков и Василев познавах само от Цюрих – град, населен с извънземни, от които струеше хлад, обран лукс и класа, които бяха ведри и вежливи, щедри и добри без суета и високомерие, без наставничество и умиление, сякаш по силата на отсъстващ опит с всякаква лошотия и простотия. Харвардците излъчваха същото. При това хем всичко българско и родно сякаш им беше чуждо, хем като да бяха наясно и с балканското, и с ориенталското в нас. За разлика от старите елити, които от трийсет години ни плашат с приказката за стоглавата ламя на корупцията, от чиято отсечена глава порастват поне три нови, спокойната самоувереност, с която тези юнаци се захванаха да борят змея, беше обезоръжаващо подкупваща. С една-две мерки, ефективни или ефектни, с две-три добре калкулирани кадрови замени те с плейбойска лекота свалиха нацията. И все пак ирационалният аспект на избора шокираше повече: двама мъже с чуждо до отвъдност излъчване някак успяха да влязат под кожата на хората. Това в България пълчищата да се възгищисат от чалгаря и скандалджиите му в парламента; това тълпи от хора да се отметнат от себе си и от гласа си за ДБ, ИБНИ и дори за БСП (която най-накрая се доказа като партия на протеста по силата на процента изоставили я) беше невероятно. Статуквениците Борисов и Карадайъ и съхраниха, и разшириха електората си. Но мнозинството за промяна се врече на героите от Харвард.
Как това стана възможно? Откъде дойде това?
Коментаторите вече обговориха и ведрия им оптимизъм, и умението им да лавират и да избягват конфликти, и мъдрата им сдържаност да не влизат в тона на чалга помията, която се лее по магистралите и запушва артериите на българската политика. Печеливше за тях се оказа именно взаимното допълване между четири фактора: вносната им отвъдност, оптимистичната им позитивност, приоритизиране на делата пред думите и най-важния – решителността и куража им да си сложат главата в торбата. И така, най-накрая българинът взе, че повече се припозна в едни ведри родни момци с топки от мистичния Харвард, отколкото във все по-изнемощяващия ментално Борисов, във все така самозабравилия се Трифонов или в самоубиващата партията си самозванка Нинова, да не говорим за Карадайъ, чиито теманета и метани в Турция одма мязаха на национално предателство.
И все пак, досадното чувство, че този филм вече сме го гледали, остава. То беше подсилено от нескопосния опит на ИТН да се превърнат в „И т.н.“ на блаженопочившето царско движение, чийто едноименен лидер Симеон Втори преди двайсет години докара от разните оксфордски и други тежки чужбини уж преуспели юпита, които четири години крадоха народа си тъй, както и коркорбашисарайския турчин не го е крал, ако перифразираме А. Страшимиров.
Трифонов, макар и от правешко-банкянско потекло, още на 12 юли взе да галванизира вече мумифициралия се политически труп на НДСВ. Чалгарският му ямурлук навъсено се издуваше от волята му да мине за наследник на най-скъпия на думи цар, та дано се изплъзне от сянката на „Човека от народа“ и на бодигарда и на двама им . Отколе със зъб на Борисов, че му завлече чалгата и я впрегна в държавната колесница, а и в усилието си да избегне усещането за римейк, той взе да се вижда като вентрилоквист-буфосинхронист на мистичнотоцарско мълчание. Лишен обаче от собствен човешки ресурс, взе, че изкараха от царския мавзолей вицето му, чиито вампирски дарби ненадейно да възкръсва обаче се оказаха силно надценени. Като се провали и като съживител на Дракула, и като политически Франкенщайн, чието чудовище, скалъпено от неведоми и съмнителни на дъх телеса, така и не пое дъх, Слави намери приют и утеха в новата си роля на брокер и балансьор, т.е. на ново ДПС в нова полуда.
Тъй че още с появата си Петков и Василев хем бяха пълно отрицание на стила и имиджа на ИТН, хем като да поправяха собствения им опит да събудят месиански модел с двайсетгодишна давност. Ето защо не е за чудене, че далеч преди победата им, на харвардските момчета им излезе име на американски парашутисти, на наместници на чужда воля и контрол над региона. Активирането на „Закона Магнитски“ на 2 юни, точно когато звездата на тогавашните служебни министри Петков и Василев се издигаше на небосклона, яхнала именно антикорупционната вълна, не изглеждаше дотам случайна. Впрочем запъхтяното отмятане на Петков от канадско гражданство, само и само да успее да се метне на служебната държавна колесница, също оставяше чувството, че е спуснат в последния момент. Обявяването на назначаването му за противоконституционно от страна на една вече дискредитирана институция, постигна именно преследвания ефект и Петков излезе от ситуацията като красив хайдутин, дето и ризата му се белее, и перчема му се вее под голям плакат „Мен не ме е страх!“. Оттук-насетне невъзмутимата самоувереност, с която двамата изстъпиха на политическата сцена, хем провокира скептичния ни рефлекс, че тези двамата са ни спасително низпослани от небезизвестно място, хем това започна да ни изглежда някак приемливо и за предпочитане пред вътрешните му алтернативи. Най-любопитното е, че въпросните вътрешни алтернативи също взеха да се държат така, сякаш подкрепят легендата за чуждата воля и ресурс зад успеха на Петков и Василев. За повечето от нас така и не беше станало ясно откъде се взеха, как така стремглаво завзеха медийната авансцена и защо атаките срещу тях се оказаха толкова беззъби и сякаш калкулирано неефективни, още повече в светлината на нарушена конституция от страна на президент и на негов ключов министър, днес впрочем министър-председател.
Публичното преекспониране на двамата служебни беше толкова рязко спрямо медийната участ на останалите министри, че тутакси изникна ефекта на избраничество. Двамата взеха да никнат навсякъде и да ни облъчват със своята ведра, простодушна, езиково спъната и имиджово сръчна вездесъщост. Откъде ги изкопа Радев, кой Бог, кой Дон му ги низпосла, кой Бай, кой Дън му ги спусна? Откъде се оказаха така наясно къде да бръкнат и кого да ударят? И най-вече – откъде това чувство за избраничество, призваност, пък ако щете и недосегаемост, както изстъпват като апокалиптични воини против корупцията? Усещането, че Петков и Василев са не просто протежета на този или онзи кръг, че зад тях стоят не просто външни сили, а самият световен кукловод, ставаше все по-натрапчиво, все по-очароващо и все по-поддържано от тях самите.
За припознаването им парадоксално спомогнаха и трудностите им с българския. Всъщност Петков, който последователно и системно не успява да конструира съгласувани изречения с правилните предлози и колокации („постигнахме дебати“ или „ще бъда министър на всички българи“ само от вчера), се схваща като харизматѝка измежду двамата и поради повечето си проблеми с изказа. Комай затова и беше предпочетен. Било, че новият премиер не е (бил) много в час по български, било че е изпозабравил майчиния си език, но езиковата му несигурност хем щастливо остъргва част от лустрото му, хем му позволява да звучи по-свойски и от зорлем набедената за интелектуална ала-бала ДБ, и от ортака си Асен Василев. Христо Иванов, който вече петилетка се мъчи като грешен дявол да привлече общественото внимание и подкрепа срещу гнилоча в правораздаването ни, днес изглежда тъй, сякаш му липсва и харвардската школовка, и някоя и друга вербовка. Но Петков и Василев са несъмнени майстори на политическия пиар, тъй че не е изключено и усещането за тяхната низпосланост да е търсен от тях пиар ефект.
Ала езиковата несигурност на Петков произвежда и друг ефект на различие и автентичност. Нацията ни обича неспособните да се изказват политици и публични личности въобще; езиковият дефицит не само ѝ позволява да ги дописва и измисля, но и им набавя в очите ѝ нещо от аурата на Левски. Апостола (с много напред в класацията „Великите българи“) е толкова по-любим на нацията от поета Ботев (шести) и поради това, че е говорел малко и простовато, но въздействащо и истинно. Когато някой не умее да говори, това неминуемо произвежда ефекта на вярата, че е човек на действието, на делото. Мълчанието на Трифонов в славните за него месеци между март и август му свърши работа, но го вкара по-скоро във филма на Симеон. Сега Петков, комай без да ще, възкреси далеч по-мощен мит – този на Левски. Но тук на езиковата несигурност идва на помощ централното – осмеляването и потенциалната саможертва.
Петков, за разлика от Слави и Симеон и подобно на Левски, който зарязва букурещкия комитет и тръгва на своите обиколки из България, никой не го познава. Ако се позовем на Вазов, Петков се проектира върху екрана на колективното несъзнавано под вънкашност чужда и под име ново/ и с сърце порасло и за кръст готово. Именно това усещане за мисия, съчетано с аура на месия, който не говори правилно, но говори право, позволи на Петков да активира мита Левски.
Подобно на предходника си, и той настоява, че можем сами да се справим с несвободата и зависимостта на отколе поробената ни пленена държава. Но и Левски, и Петков са наясно, че проблемът не е само в скапаните и крадливи елити, както е вярвал Ботев, а че залог за освобождението на България е преобразяването на цялото общество. То предполага критична маса, достатъчно много хора, вместо да продължат да завличат държавата като извличат своя дял от прогнилата ѝ политически, социално и икономически система, да изберат да излязат начисто и да започнат наново. Това впрочем включва при един краен сценарий – мобилизацията на достатъчно много хора, които да са готови да пострадат и да загубят много, дори и живота си, тъй щото волята за промяна да се превърне в национален катарзис. И съответно да доведе до Освобождение.
Впрочем неизбежно отвън…
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение