„Митове и легенди за българския преход“, последната книга на д-р Желю Желев

Този текст си поставя за цел една не много скромна задача – чрез дешифрирането на лъжите, илюзиите и заблудите да помогне за разкриването на големите истини за българския преход.

Известно е, че неистините могат да се поддържат, както от личната користна заинтересованост, така може да се подхранват от невежеството или недостатъчната информираност на хората. Освен това съществува и един психологически фактор, който несъзнателно ги кара да сменят местата на истината и неистината. Бих го нарекъл ирадиация на доброто върху злото и обратно. Ще го илюстрирам с един стар политически виц от 60-те години на миналия век. В редакцията на вестник „Работническо дело“ след като им омръзнало да публикуват само пропагандистки материали за партията и народната власт, за успехите в строителството на социализма, решават да пратят един млад журналист в Родопите да напише очерк за живота на много известен столетник. Изборът пада върху млада журналистка, която била на стаж в редакцията. Осигурили й всичко необходимо за командировката транспорт, гид, който да я заведе при столетника в планината. След обичайните поздравления и благопожелания за здраве и успехи в работата, тя го пита:

– Дядо, след като сте живели толкова дълго и сте видели и чули толкова много неща какво си спомняте за политиката и политическите събития в България през това време? Спомняте ли си за убийството на Александър Стамболийски, което е станало доста близко оттук?

– Имаше долу в равнината една тупурдия, но какво беше съм забравил.

– Дядо, а по кое време се чувствахте най-добре?

– По фашистко чадо, по фашистко…

– Ау-у, дядо, как може, защо по фашистко?

– Защото бях млад чадо. И каквато работа да хванех, идваше ми отръки и я правех добре.

Президентът д-р Желю Желев посещава гладуващите депутати в Града на истината.

Днес носталгията на много хора в България се поражда и съществува точно по тази схема. На тях и техните семейства комунизмът нищо лошо не им е направил – нямат безследно изчезнали по 9-ти септември 1944 г., нямат изселване в други краища на България, защото са били обявени за врагове на народа или нарочени за кулаци. Освен това този етап от историята на България по случайност е съвпаднал с тяхната младост, първата любов, създаването на семейство, идването на децата.

3 ноември 1989 г., шествие на движение “Екогласност” за връчване на подписка против строителството на каскади в Рила – първата масова опозиционна проява при комунизма. На преден план се виждат бъдещият президент Желю Желев и Петър Берон, който става лидер на СДС. Снимка: Иван Бакалов

Преди обаче да се започне същинското изложение трябва да се определи точно съдържанието на основните понятия, с които се борави. Най-основното и ключово понятие „български преход“ не е достатъчно. Редно е да се подчертава, че става дума за прехода на България от комунизъм към демокрация и свободна пазарна икономика, защото България е правила немалко преходи. През ХХ век е направила три: от феодализъм в рамките на Османската империя към капитализъм след освобождението от турско; след това от капитализъм към комунизъм и най-после – към многопартийна демокрация. Затова най напред се налага да уточним какво представлява прехода на България от комунизъм към многопартийна демокрация и свободна пазарна икономика. Това естествено включва и етапите на прехода.

Етапи на прехода

Никой не е имал илюзията, че преходът от комунизъм към демократично общество с правова държава и пазарна икономика ще бъде лек и безметежен, но едва ли някои пък е предполагал, че той ще бъде толкова сложен, труден и мъчителен. Обратният преход, който комунистите се опитаха да осъществят – преходът от демокрация към тоталитарно комунистическо общество – беше опит да се осъществи една от най-големите социално-икономически и политически утопии в историята на човечеството. Но както всяка утопия, тя се оказа неосъществима на практика, въпреки всички човешки жертви, които й бяха принесени…

Милионният предизборен митинг на СДС в София през 1990 г.

Желю Желев на един от първите митинги след 1989 г.

Интересно е все пак тези неща да се видят върху голямото платно на историята. В края на второто хилядолетие след Христа, през нашия забележителен 20-и век, комунистите се опитаха да върнат човечеството към допотопните форми на държавното робовладеене от преди новата ера (да си спомним как Източна Германия продаваше свои поданици на Федерална република Германия!), да се върнем към древните сатрапии в Египет, Китай, Персия, Спарта и т.н., където собствеността върху земята и иригационните съоръжения е била държавна и следователно, държавата е могла да се разпорежда с всичко, включително и с хората.

Дълбокият исторически анахронизъм на комунистическия експеримент доведе хората до невероятна духовна и материална мизерия, но заедно с това, или по-точно – именно поради това, и до бързото износване на модела, до неговия пълен провал. Защото онова, което преди новата ера е могло да просъществува в продължение на столетия и хилядолетия, при динамичните процеси на нашия ХХ век то можа да оцелее само няколко десетилетия, след което се разпадна, рухна сякаш от само себе си, както се разпадат нещата, които нямат вътрешна опора…

И все пак рухването на комунизма не беше съвсем стихиен и спонтанен процес – още по-малко еднократен акт. То беше свързано с усилията и борбите на много хора, които работиха за това, и на практика се разгъна във времето като процес. Този процес имаше различни етапи, необходимо свързани помежду си.

Днес, от дистанцията на времето и на базата на практическия опит, условно бихме могли да обособим три етапа.

Първият етап е свързан с разрушаването на еднопартийната тоталитарна система на комунизма и възкресяването на елементите на гражданското общество от развалините: възникване на многопартийна система, независими синдикати, свободен печат, независими от цензурата масмедии, възстановяване свободата на словото, печата, събранията, митингите, автономия на университетите, свободни многопартийни избори за парламент, президент и местни органи на властта.

Станко Тодоров, Андрей Луканов и Жельо Желев в пленарната зала на Великото народно събрание.

Вторият етап е свързан с изграждането на новите демократични държавни институции и приемането на устройствени закони на базата на реално разделение на властите. Най-напред, в резултат от свободните многопартийни избори, идва парламент с опозиция. Парламентарното мнозинство излъчва правителство, което осъществява ролята на изпълнителна власт и което като такава, макар да подлежи на парламентарен контрол, все пак представлява отделна власт, която носи своите тежки отговорности и пред обществото.

На този етап на прехода особено значение придобива изграждането на независима съдебна система, създаването на Върховен административен съд, Върховен касационен съд и апелативни съдилища. Нашият скромен опит, както и опитът на други страни от Централна и Източна Европа показва, че през периода на прехода изключително важна роля играе Конституционният съд, който влиза в ролята на своеобразен арбитър в споровете между управляващото мнозинство и опозицията в парламента, в споровете между президента и парламента, между правителството и президента и т.н. Чрез своите тълкувателни решения той дава компетентни и авторитетни отговори на важни за държавното управление въпроси.

Противно на очакванията обаче най-труден се оказва третият етап на прехода: преходът от централизирано стопанство, основано на монопола на държавата върху собствеността, към свободната пазарна икономика, опираща се главно върху частната собственост и нейните производни. Това е най-трудният и мъчителен етап, защото е свързан със смяната на собствеността, което значи – със смяната на икономическите основи на обществото, а оттам – и с материалните интереси на големи групи в обществото, практически – на целия народ.

Президентът Желю Желев и Филип Димитров, премиер на България в 79-ото правителство.

Тук войната е особено жестока, защото на житейско равнище се решава въпросът в чии ръце ще отиде общественото богатство и по какъв начин то ще бъде разпределено, съответно – придобито. До каква степен този процес ще бъде ефективен и справедлив за обществото. Излишно е да се подчертава, че тук личните или частните интереси далеч не винаги съвпадат с обществените, че между тях възникват много остри противоречия. Тези противоречия на свой ред по много сложен начин се пречупват и деформират в политическата сфера. Понякога те се и изострят повече, когато решат да ги използват за политически цели. Може би затова обществото е измислило приватизацията и реституцията като най-демократични и справедливи процедури за осъществяване на икономическата реформа, за превръщане на държавната собственост в частна.

Пресконференцията на Желю Желев през 1992 г., наречена Боянски ливади. Президентът критикува остро правителството на Филип Димитров, след което отношенията му със СДС се обтягат.

Беше вече казано, че така очертаните етапи на прехода от комунизъм към демократично общество са до голяма степен условно обособени, защото се застъпват във времето, често съвпадат и текат успоредно по едно и също време. И ако независимо от този емпиричен факт, ние ги обособяваме и подреждаме в определена последователност, то е защото между тях има ясно изразена логическа връзка. Едва ли е необходимо да се доказва, че преходът изобщо не може да започне, ако не бъде разрушена еднопартийната тоталитарна държава, която подобно на змията боа е погълнала гражданското общество, т.е. да започне самият преход. Не е необходимо също да се доказва, че без изграждането на демократични държавни институции и приемането на добри закони не могат да бъдат закрепени и опазени онези постижения от първия етап на прехода, които ще служат като градивен материал за следващите етапи на прехода.

Първият етап очертава територията на свободата, утвърждава човешките права и гражданските свободи, вторият период ги закрепва и ги прави гарантирани за всеки и ненакърними, като ги въплъщава в закони и държавни институции. Затова ключовата дума за първия етап на прехода е „свободата“, за втория – „демокрацията“. Демокрацията не е нищо друго, освен свободата, въплътена в закони и институции. Да не говорим за връзката с третия етап – с прехода към съвременна пазарна икономика. Той изобщо е немислим без разумни, добре направени закони и институции (преди всичко парламент и правителство), които да имат волята, енергията и решимостта на практика да прилагат законите. Без това радикалните икономически реформи си остават красиво пожелание.

Нашият собствен опит показва, че добрите закони сами по себе си нищо не могат да направят, ако няма силна изпълнителна власт, която да ги прилага с настойчивост и последователност. Ще го илюстрирам с пример. От много години вече България имаше сравнително добър закон за реституцията на земята. Независимо от това земята, в голямата си част, дълго време не се връщаше на предишните й собственици. Главната причина за това беше отсъствието на силни правителства, които да поемат отговорността за реформата и да я доведат докрай. Същото се отнася и до реституцията на покритата градска собственост, която през различни периоди след Втората световна война е била национализирана или експроприирана от комунистическия режим. Въпреки наличието на реституционните закони сравнително малка част от тази собственост беше върната на предишните й притежатели. Причината отново беше в нерешителността на изпълнителната власт или в отсъствието на воля да се правят реформи.

В заключение искам да кажа, че въпреки всички трудности на прехода от комунизъм към демокрация и пазарна икономика процесът е необратим, защото представлява движение от утопията към реалната социална действителност, от абстрактните умопостроения и фантасмагории към естественото състояние на нещата в обществото. Неотдавнашната лява вълна в Източна Европа, която в редица страни върна бившите комунисти на власт, не можа да спре този процес, нито да го върне назад. Тя можа в най-лошия случай да го забави или да му придаде уродлив характер. А там, където бившите комунисти наистина са престанали да бъдат комунисти и са се доближили до социалдемокрацията, да продължат реформите…