Мизерия в шедьоври за наслада на богатите

Изкуството има дълга история, що се отнася до това да забавлява богатите. От древните занаятчии, които майсторили златни бокали за царете, до днешните художници, които продават инсталации на плутократи, изкуството е луксозен продукт и слуга на парите.

И въпреки това притежава социална съвест.

Караваджо не ни оставя и за секунда да забравим реалността на римския уличен живот през 17-и век. Неговите два пилигрима в картината „Мадоната ди Лорето” изразяват поразителна бедност. Краката на мъжа са боси и мръсни. Въобще необутите стъпала присъстват често в творбите на художника.

Босите крака – този маркер на бедността, по-късно е усвоен от мнозина барокови артисти. Дори великият ласкател на богатството Ван Дайк имитира Караваджо, показвайки босите крака на бедняците в шедьовъра „Преклонението на пастирите”.

Босоногите образи в бароковото изкуство са подсказване за масивния социален контраст в предмодерна Европа. За съжаление, до ден-днешен съществуват много места на планетата, където хората ходят боси, но не за здраве, а от сиромашия. Бедността, показана от Караваджо, не изобразява само миналото. Това е една от причините този автор да е все още толкова могъщ.

Но какво привлича артистите към това екстремно поляризиране на богатство и бедност през онази епоха? Къде са революционерите? Къде са грандиозните протести в Неапол през 20-те години на 17-и век – време, в което барокът достига апогея си?

Хосе де Рибера рисува бедността в Неапол с проницателен и съчувствен реализъм по онова време. Дали по този начин не е изразявал радикалната си критика спрямо обществения ред?

Удивително е как тези художници рисуват в такива детайли живота на бедните, макар доходите им да идват от богати клиенти. В картината „Жътвари” на Питър Брьогел селяните обядват на слънце, седнали насред житни поля. На пръв поглед внушава усещане за идилия, но творбата показва, че не е нужно да си лейди или лорд, за са се наслаждаваш на слънцето. То е безплатно.

Триста години по-късно Ван Гог избира за своя лична мисия пресъздаването на живота на бедните. Син на пастор, той е разкъсван между религиозното и артистично призвание. Неговият най-амбициозен портрет на бедността е „Хора, ядящи картофи”. Страстен опит да намери място на бедните хора в изкуството.

Ван Гог и неговите съвременници са били мотивирани от двусмислената смесица между християнство и съчувственото и искрено наблюдение върху на реалиите на бедността. Нещо, което ги връща чак до дните на Караваджо.

Но светът се променя бързо. Социализмът се появява с гръм и трясък и започва възходният марш на труда. Бедността вече не е пасивен обект на съжаление.

Ето ни в 21-и век. Манифестацията на труда свърши преди известно време. Как днес художниците изобразяват бедността?

Богатството никога не е било толкова нерафинирано и очевидно в артистичния свят. Настана ерата на диамантения череп.
Сравнено с Караваджо и Ван Гог, съвременното изкуство изглежда възприема гледната точка на богатия колекционер.

Ако търсите образи на икономическата несправедливост, най-вероятно ще трябва да погледнете извън галериите. „Прислужница в Лондон” на Банкси е окончателният образ на днешното неравенство. Може би това ще бъде запомнено, когато Деймиън Хърст бъде забравен. Така, както ние забравихме всичките превзети портрети на викториански капиталисти, но публиката се реди на опашка, за да види „Хора, ядящи картофи”.

Деймиън Хърст с творбата си „От любов към Господ” – отливка на човешки череп, покрит с 8,601 диаманта 1,106,18 карата.