Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Мнимата идея за театър

„Мниминят болен“, постановка на Владлен Александров в Народния театър - евтино забавление в опаковка на комедия

Актьорите в „Мнимият болен“ като че ли сами са налучквали пътищата към ролите си, без насочващото и окрупняващо присъствие на режисьора. Единствено около Георги Мамалев в ролята на Арган има някакво обединяване на енергии, но това вероятно се дължи на главната роля и на професионалните му качества. - Мнимата идея за театър

Актьорите в „Мнимият болен“ като че ли сами са налучквали пътищата към ролите си, без насочващото и окрупняващо присъствие на режисьора. Единствено около Георги Мамалев в ролята на Арган има някакво обединяване на енергии, но това вероятно се дължи на главната роля и на професионалните му качества.

Пиесата „Мнимият болен“ е изиграна за първи път през 1673 г. Заради това, че е последната пиеса на Молиер, тя неизменно носи със себе си трагическия „ореол“ на автора, който умира след четвъртото й представление, след като е излязъл на сцената болен, за да не загубят актьорите от трупата своите хонорари. (Защо се обръща повече внимание на „романтичната смърт на твореца“, а не на стряскащата му бедност, е отделен въпрос, в чието избягване има много повече отношение към хората на изкуството, отколкото в сълзливите прехласвания по артистичния „героизъм“.)

Оставяйки настрана обаче темата за лебедовата песен на Молиер, „Мнимият болен“ – за разлика от „Мизантроп“ и донякъде „Дон Жуан“ – е „чиста“ комедия, която не крие особено сериозни драми под комедийния пласт. В нейния сюжет са налице (почти) всички театрални конвенции за сюжета на комедията – насилствен брак, слуги, които помагат на младите влюбени господари, псевдоучени, предрешавания, конфликт млади-стари и финална победа за младостта и новото. При все това, пиесата в никакъв случай не е повърхностна – в нея можем да открием теми като ретроградност, алчност, наивност до глупост, шарлатанство, егоизъм и т.н., които спокойно биха могли да я превърнат в сатира. В постановката на Владлен Александров в Народния театър това не се случва – „Мнимият болен“ остава в руслото на комедията, но лошото е, че тази комедия е доста повърхностна. Намерението на режисьора явно е било да направи богат спектакъл с пищни костюми, който не пренебрегва авторовите интермедии и хвалбите към Луи XIV. Проблемът е, че разобличителният характер на комедията се е превърнал в директно онагледяване на комедията и режисьорският ход заличава всяко осмиване за сметка на евтиното забавление.

Онагледяването започва още в началото с появата на Арган (Георги Мамалев). Облечен в голям халат и с шапка тип beanie, той напълно олицетворява прозвището „бебе“, което използва жена му Белин (Ева Тепавичарова). Колкото до самата нея – дълбокото деколте нагледно показва с какво е впечатлила мъжа си, а рошавата й коса не би трябвало да остави и грам съмнение кой е лошият в цялата пиеса.

Най-голямото онагледяване обаче е в образа на Тома Диафоарус (Христо Терзиев). Неуспелият жених на дъщерята на Арган – Анжелик (София Бобчева) е въплъщение на онези псевдоинтелектуалци, които крият интелектуалната си немощ зад високопарни думи и кресливост при съмнение в правотата им. Тома Диафоарус може да се разглежда като събирателен образ на всички учени, които имат титли, но не и знания, високомерие, което крие ригидността им и високопарни думи вместо истинско отношение към професията. Разобличаването им винаги е неблагодарна работа, защото води до неизменното хвърляне на кал, отколкото до истински дебати.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Точно такъв е и Тома Диафоарус, чиито приповдигнати словоизлияния крият тесногръдието и егоизма му. И все пак, обрисуване на характер чрез реплики и действия е съвсем различно от окарикатуряването му чрез външния вид. В постановката на Владлен Александров Тома Диафоарус е илюстриран чрез костюма му с много волани, вдигането на непрекъснато смъкващите се панталони и очилата като задължителен реквизит за всеки зубрач. Въпросът не е в елементарността на подобно „решение“. Нито дори в нарушаването на вътрешните връзки в драматургията и липсата на логика в действията на Арган – право на режисьора е да избере гледната точка към пиесата, а и да се търси психологизъм в написаното от Молиер е доста наивно. Това обаче не означава, че трябва да се подмине цялата бутафория, която струи от ролята на Христо Терзиев. И проблемът не е в актьора – чисто актьорски ролята е изпълнена добре – проблемът е режисьорът, решил, че текстът на Молиер трябва да бъде максимално „сдъвкан“ за зрителите и сведен до елементарни смешки.

Съществена помощ е оказала визията на Елена Иванова. Намерението е било костюмите да са ярки, пищни и запомнящи се и това е постигнато – лъскави материи, волани плат, буфан ръкави, кринолини, перуки, катарами, панделки във всички цветове на дъгата. Само че привидната историческа достоверност избива в безвкусица, в която многотията от цветове започва да натоварва зрението. И ако за костюмите в основните сцени мога да намеря обяснение, то за леопардовите клинове, „сламените“ полички и бюстиетата с пришити към тях плюшени животни в една от интермедиите – не. Тоталното разминаване в двете различни визии лишава спектакъла от онази цялостност, която би дала неувереното оправдание за костюмната разточителност.

В противовес на натруфеността в костюмите са декорите – голямата сцена на Народния театър е преградена от стена, издигаща се почти до авансцената, която се отдръпва, за да направи място за танцовите интермедии. Ограничаването на сценичното пространство е с двояки последствия. От една страна постановката се „събира“ и актьорската енергия не се разпилява, но от друга спектакълът се разполага в редица, която сериозно ограничава мизансцена – актьорите са или статични, или просто преминават отляво надясно и обратно, което лишава сцената от дълбочина и перспектива. „Бонус“ към мизансцена им обаче е патосният тон (особено забележим при по-младите актьори), който напълно „изравнява“ изпълнението на ролите им и сриозно натежава след първия половин час.

Но дори това не е най-проблематичното в актьорската игра: по-сериозен недостатък е усещането за липса на екипност и последвалата разнопосочност на актьорските енергии. Усещането ми е за актьори, които сами са налучквали пътищата към ролите си, без насочващото и окрупняващо присъствие на режисьора. Единствено около Георги Мамалев в ролята на Арган има някакво обединяване на енергии, но подозирам, че това се дължи на главната роля и на професионалните му качества, отколкото на режисьорската работа.

В крайна сметка, „Мнимият болен“ е спектакъл без ясни цел и посока. Конструиран е с намерението да е интересен за всички – и за зрителите, които предпочитат спектаклите да са „в епоха“, и за онези, които харесват осъвременяването на класическите пиеси. Проблемът е, че резултатът не е синтетичния театър на gesamtkunstwerk, а сбироток от решения, които нямат обединяващ център. Но публиката се смее. Няма лошо: театърът трябва и да забавлява, а и спектакълът не предлага пошъл хумор. Да не забравяме обаче, че идеята за театър включва и естетика.


Всичко от Ана Луис Нориега в „Площад Славейков“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах