Този текст е публикуван преди повече от 9 месеца

Моделът на Кристо и Жан-Клод – ефимерен и неприложим за българските музеи и галерии

В отговор на министъра на икономиката Кирил Петков, според когото българската култура може да се самоиздържа

Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков - Моделът на Кристо и Жан-Клод – ефимерен и неприложим за българските музеи и галерии

Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков

Съвсем скоро по повод представянето на последния проект на Кристо и Жан-Клод „Опакованата Триумфална арка“ Софийската градска галерия ще представи изложба, свързана с техния живот и творчество. Интересно съвпадение – само преди дни министърът на икономиката Кирил Петков спомена модела на самостоятелно финансиране на изкуството, което двамата съвременни артисти създават и предложи този модел да се приложи към музеите и художествените галерии у нас.

През 2015 г. по повод отбелязването на 80-годишнината на Кристо в рамките на изложбата в СГХГ Лъчезар Бояджиев изнесе изключително интересна лекция, която постави творчеството на Кристо и Жан-Клод в контекста на съвременните проблеми на изкуството – връзката с визуалната култура, с процеса на продукция и постпродукция, с употребите на публичното пространство като сфера на договорености, както и въпроса за финансирането. Това предизвика интересен дебат, но самофинансирането на артистите бе възприето като желание и символ за лична неприкосновена свобода.

В статията си „Кристо и Жан-Клод – красотата (ваша), парите (техни), публичността (обща)“ във в. „Култура” от 12 юни 2015, Лъчезар Бояджиев пише:

„В лекция от декември 2010 г. Кристо определя най-важните неща в работата им така: красота, собствени пари, екология. С други думи – окото, ръката и енергията на художника; корпорацията C.V.J.; и употреба на публичното пространство, оставяща следи само в съзнанието на обществеността. Накратко – това е същността на т. нар. „Ефект на Кристо и Жан-Клод“, техният принос към съвременното изкуство.

(…)

В началото на 80-те години на ХХ век Кристо казва: „Нося в себе си огромното влияние на моята страна. Като че ли с всички е така – всеки внимателно съхранява ценността на своето семейство, образование, култура… Вярвам, че през ХХ век художникът трябва да познава икономиката, социалната сфера, политиката, защото мисля, че днес всяко изкуство, което е по-малко икономическо, по-малко социално и по-малко политическо, е просто по-малко съвременно“. По-късно в изказванията на Кристо и Жан-Клод на преден план излиза красотата; за тях политическото се превръща само в заварено условие“.

От този индивидуален опит може да извадим нещо полезно или просто да започнем разговор, но като цяло той не само е неприложим като модел към музейните институции, но и поражда противоречия поради спецификите на законодателството и формите на финансиране у нас.

Необходимо е да си задаваме непрекъснато въпроса каква е ролята на нашата галерия като институция през XXI век; каква е нашата изследователска, образователна, художествена, социална и възпитателна отговорност. Колекциите, т.е. нашите ресурси, са много богати и е наша отговорност да подпомогнем обществото да открива, да използва тези ресурси. Днес музеите и художествените галерии за наша радост все още са място за събиране на хората, място за дискусии, за открития, вдъхновение, любопитство и по-нататъшно учене. Но има и много предизвикателства, които си стоят непреодолени. Всъщност тези институции от една страна са консервативни – искат устойчиво и равномерно финансиране, развитие, изграждане на специалисти, изследване, опазване, съхраняване, реставрация на произведенията, социализация и публикуване, а от друга е наложително постоянното обновяване, усъвършенстване и прилагане на разнообразна сценография, технологии, разработване на богата гама от все по-нови и нови съпътстващи продукти и реклама.

За съжаление българските музеи и художествени галерии не са на етап дори да достигнат нивото на европейските музеи именно поради недостатъчното финансиране от страна на държавата и общините и липсата на устойчива политика спрямо кадрите. Само малка част, предимно археологически и исторически музеи, успяват да реализират по-високи доходи – като музея в Несебър, например. Имаме проблем с експозициите, с печатните издания, с дигитализацията, включително и със специалистите поради ниското заплащане. Проблемът с попълването на колекциите чрез откупуване на творби е на дневен ред и е нерешен вече 30 години.

За да стане видима, търсена и желана една музейна институция, тя трябва да бъде развивана не само от екипа, но и подкрепяна от институциите, обществото, меценати и т.н.

Нашето основно предимство е доверието на музейната ни аудитория. Благодарение на това доверие, ние можем да изпълняваме жизненоважната си роля да подпомагаме хората в разбирането им не просто за изкуството, не само за историята, но и за света. Когато мислим за бъдещето на собствените си музеи и художествени галерии, всеки път трябва да си даваме сметка, че това са крехки организми, които от една страна са пазители на паметта, но са и знаци за имагинерното бъдеще, към което се стремим вече 30 години. Културата, изкуството, музеите и галериите са национално богатство и трябва да са национален приоритет. Независимо кой е на власт.

Лично аз, като специалист и директор на СГХГ, имам щастливата възможност с добър екип да развия своето виждане за художествена галерия с богата колекция и богата програма. Това е резултат на дълъг процес по създаване на екип, убеждаване на специалистите и ръководителите в кметството, в Министерството на културата, привличане на съмишленици, които да подкрепят дейността ни, търсене на партньори. Но своята самостоятелност и стабилност СГХГ дължи на постигнатото добро и обмислено финансиране от страна на Столична община и Министерство на културата. Финансиране, което постепенно се разви паралелно с дейностите и проектите. Това дава свободата на институцията да се движи от края на ХІХ век до началото на ХХІ век, като изследва различни периоди от българското изкуство, творци от различни поколения, да кани значими български и чуждестранни специалисти, да има богата поредица от издания и разнообразни продукти и сувенири.

За своята дейност галерията вече внася ДДС на българската държава, т.е. печели. Тази печалба не може да покрие всички разходи на институцията, но е една надежда за развитие. Поради законодателни особености галерията не успява да реализира възвръщаемост на ДДС, но това е друг въпрос, който вероятно ще трябва да обсъдим с бъдещите министри на културата и икономиката.

Много ни е нужен оптимизъм, но повече ни трябва устойчив реализъм и ясна гледна точка. И трябва да си зададем въпроса дали искаме музеите да съществуват само като красивата мечта на Кристо и Жан-Клод – ефимерни и за кратко, или искаме те да бъдат темелите на националната култура – днес и за утрешните поколения.


* Директор на Софийската градска художествена галерия.

Вижте още: ОПЕРАТА НЕ Е ФАБРИКА ЗА МАСОВА КУЛТУРА, НЕВЪЗМОЖНО Е ДА СЕ САМОИЗДЪРЖА

ШОУБИЗНЕСЪТ МОЖЕ ДА СЕ САМОИЗДЪРЖА, НО НЕ И КУЛТУРАТА

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах