Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Модерна живопис

Разказ без преувеличение

Снимка: Румен Добрев - Модерна живопис

Снимка: Румен Добрев

Срещнах наскоро в едно ранно утро моя стара позната в градинката пред църквата Свети Седмочисленици, съпруга на професор по история. Не бяхме се виждали отдавна и седнахме за малко в съседното бистро да си поприказваме. Беше ми винаги приятно да си бъбря с нея, защото тя бе не само умна и схватлива, но и надарена с тънко чувство за смешната страна на живота. Имаше светло северно лице и сини, малко късогледи очи – когато ме погледнеше с тях, изпитвах винаги съжаление, че не съм я срещнал в годините на нейната младост.

Този късмет се бе паднал на професора. Случило се отдавна, когато той бил все още асистент, а тя студентка в неговия курс. Харесал я измежду останалите момичета и имал мъдростта да я примами и направи спътница в живота си. Оттогава бяха неразделни, виждах ги винаги заедно и когато я запитах веднъж как така успяват да са все един до друг и да не си омръзват, тя ми отвърна уж на шега, но с лека горчивина в гласа:

– О, нищо особено, това е една добре уравновесена скука.

В този час на деня бистрото пустееше и бе уютно място за двама стари познати, тихо и спокойно кътче сред човешката врява отвън. Настанихме се край масичка в ъгъла и тя пожела чашка индийски чай. Точно тъй го рече:

– Я да видим, младежо, какво пият индийците.

После, докато държеше изящно порцелановата съдинка, ми довери откъде идва тази нейна привързаност. Придобила я от последното пътуване зад граница. Тя си го имаше този навик – да се отправя през година-две на пътешествие, и то винаги сама. Малки отклонения от привичното, които наричаше като да смениш водата на рибките.

Миналата есен избрала да посети Лондон. Отседнала при своя приятелка от младежките години, омъжена за англичанин. О, не, да притеснява за когото и да било не е никак в характера й. Но не понасяла самотата на хотелските стаи, това й давало неприятното чувство, че е авантюристка, нещо неприсъщо на характера й. А и приятелката и съпругът й били твърде заети, за да си досаждат един на друг. Имала домашния уют и свободата да разполага със себе си.

Като дама с култура и вкус, първия ден тя се отправила към музея за модерна живопис. В ранния час там не се тълпели посетители. В първата зала, в която били изложени платната на късните френски импресионисти, видяла само една дузина невръстни хлапета, придружавани от млада възпитателка. Дечицата били насядали на миниатюрни платнени столчета, наредени по средата на залата. Толкова малки, че обувчиците им не стигали до лакирания паркет. Гледали ококорено и сякаш с лека уплаха картините срещу тях, докато възпитателката им обяснявала какво е изобразено от четката на художника. Децата не проумявали думите й, но по учудените им личица се виждало, че все нещо прониква в съзнанието им.

Моята позната била така пленена от тази трогателна гледка, че на другия ден наминала отново към музея. Нещо просто я теглело натам. Но от децата нямало и следа. В залата се натъкнала само на един посетител, млад и строен мъж. С чалма, черно вталено сако, бели панталони и броеница в мургавата ръка. Истински индиец, с меки черти на лицето и огнен поглед.

Тя се спряла пред една картина, изобразяваща тих залив, лодка и тераса, сред която седяла млада двойка – той със синя, разтворена риза, хваната с небрежен възел на връзката, тя с лека лятна рокля и широкопола шапка.

Опитала се да се вглъби в изразеното от художника, чието име тъй и не запомнила, но била нещо разсеяна. Чувствала, че не е сама. Зад нея с меки, безшумни стъпки се доближил индиецът и тя просто усещала с тила си пронизващия поглед на маслинено тъмните му очи. Обхванало я такова вълнение, че дори й се сторило как лодката се поклаща върху искрящата вода. Стояла толкова дълго пред картината, че сякаш доловила любовните думи, които си шепнели господинът и дамата от терасата. Изведнъж се сепнала. Говорел й отзад индиецът. Тихо и любезно, както само те умеят.

О, не си спомня точно какво. Нещо просто и невинно, като благовъзпитан джентълмен на изискана дама. Както може да се говори само в музей за модерна живопис в ранно утро. Познавам я, не е никак по случайните флиртове с непознати. Но му отвърнала от любезност и така пристъпвали от една картина на друга, разменяйки си леки, ефирни думи за картините и онова, невидимото, което е скрито в тях. Знам, знам – успокоявах я, като я тласках с кимване да продължи нататък. И те двамата с индиеца се плъзгаха от платно на платно, като си разменяха само по някой поглед в знак на възхищение от видяното. Плъзгаха се по ръба на желанието.

Когато се намерили вече отвън, индиецът я поканил на чаша чай в отсрещното бистро и тя неочаквано и за себе си приела. Да, мъжете от тази раса умеят да придават невинност на такъв жест, допирайки молитвено ръце, докато с погледа си казват толкова много, една загадка, в която всяка жена се изкушава да проникне.

Докато отпивали в изискан ритуал от чая с аромат на жасмин, индиецът се представил като запален колекционер на изкуството. С тази цел пристигнал на дълга обиколка из европейските столици и ето че сега е за около седмица в Лондон. Събрал вече доста редки неща – живопис, малка пластика, оригинални африкански маски и запитал дали не проявява интерес да ги разгледа. Държал ги в апартамента си, който наел временно в града, в съседство до прочутия часовник.

С фините си обноски и предпазливи жестове, почти плахи, той вдъхвал доверие и моята позната и този път не отклонила поканата му. Но от приличие отложила посещението си за следващия ден.

На другата заран се срещнали в същото кафене и тя се оставила да я поведе към апартамента. Водена от измамното чувство, че ако не го стори, ще съжалява за нещо важно до края на дните си. И се озовали в малко, но с вкус подредено със старинна мебел жилище, нещо средно между будоар и артистично студио. По-точно в малък домашен музей. Там индиецът сам й приготвил от неизбежния чай и после… Но нека не изпадаме в подробности, рече ми, да не повдигаме завесата за чуждите очи…

Истината е, че не си спомня почти нищо от следващите дни, просто не усетила как големият часовник отмерил деня на заминаването. Тръгнала си с бързо избледняващ спомен за нещо красиво и екзотично, отлитащо бързо назад във времето и единствено малката фигурка от слонова кост на африкански жрец, която индиецът й подарил за сбогом, й напомняла за красивия спомен.

На аерогарата я посрещнал сам професорът. Възрастният човек просто сияел вътрешно да я види, светел като стар лампион, както се изрази тя, имал вид на човек, който чрез това пътуване й е направил безценен подарък. Тя била както винаги ласкава с него, милостиво нежна, и когато се прибрали у дома, му позволила да излее любовните си страсти, събирани през тези дни. Като заклет моногам, той имал само нея, познавал я много добре, а това винаги крие известни рискове.

Моята позната е опитна дама, която владее чувствата си, но в един миг като че си позволила повече. Защото по някое време професорът се понадигнал и запитал уж на шега от кого е научила тази живописна фигура* – от англичаните ли. И тук моята позната наистина не проявила присъщата си предпазливост и му отвърнала също шеговито – не, не от тях, а от индийците.

Бедният професор бил така смаян, че не проумял веднага какво му казва и не скрил учудването си: ама как, какви ти индийци, нали е пътувала до Лондон? Бил така сащисан, че макар и да преподавал история, не се досетил веднага, че Индия сравнително доскоро е била английска колония.

Е, отминали нататък, но през следващите дни професорът сякаш че постепенно проумявал какво всъщност е казала.
Станал мълчалив и затворен и често го виждала да сяда отвън на терасата, загледан в отсрещната планина, като че търсел да дойде оттам отговорът на някаква скрита загадка. И в тези мигове имал вид на малко дете, седнало пред абстрактна картина.


 

* Пръстенът на змията – така се казва според древноиндийския трактат за любовта странната поза, смутила професора – б.а.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg