Модернистичната енигма на Африка

Миналата година, имигрантите в Европа от Еритрея са повече от която и да е друга африканска държава. Правителството в Асмара наскоро бе обвинено в престъпления срещу човечеството, но когато журналистката Мари Харпър получава рядък достъп до страната, е удивена и изненадана от това, което открива. Би Би Си предлага нейния разказ:

Отмествам дебелите, плътни червени кадифени завеси и се оказвам в пълен мрак. През тавана прокапват капки дъжд и тежко се удрят в пода. Някой щраква ключ. Слаба мъждукаща крушка прави мъчителен опит да освети мястото – намирам се в огромно кино.

Бавно успявам да различа елегантни форми по стените – скачащи антилопи, ананаси и танцуващи девойки. На пода, пред екрана, стоят бели колони с глави на лъвове на върха.

Чувам стъпки зад себе си. Много стар мъж с червени панталони, бяла тениска и черно яке се приближава:

„Работя тук, в Кино Имперо повече от 40 години. Имаме места за 1800 зрители“.

Той ме води към фоайето, което изглежда като място за събирания на хората с увреждания от Асмара. Мъж в инвалидна количка, сляпо дете и жена стоят около бара. Виждат се постери на „Сладък живот“ и „Африканска афера“.

Изглежда сякаш някаква магия на прах е поръсила Асмара, замразявайки града във времето, с архитектурата на 30-те години. Еритрея е бивша италианска колония и нейната столица, известна като Малкия Рим, се смята за една от най-добрите колекции от модернистични сгради в света.

Тази година Еритрея подаде и искане до ЮНЕСКО Асмара да бъде включен в списъка на Световното културно и природно наследство.

Казват ми, че първият и единствен президент на младата държава, Исаяс Афеверки, е наредил централната част на Асмара да остане каквато е, като някакъв вид музей на модернизма. Това я прави драстично различна от повечето африкански столици, които безразсъдното и масово строителство през последните години е превърнало в хаотична смесица от небостъргачи, жилищни блокове и недовършени обекти.

В центъра на Асмара няма много строителство – но то тече в покрайнините на града. И все пак без да пречи на хоризонта или на широките елегантни булеварди, по протежението на които се издигат финикови палми.

Модернистичните сгради замират и се рушат по ръбовете. Но не и прочутата „Фиат Талиеро“, издигнат от италианския архитект Джузепе Петаци през 30-те. Тя изглежда като футуристичен самолет, крилата ѝ се изпъват без опори.

Наоколо преминават фиати от 50-те и 60-те години, заедно с люлякови волксваген „бръмбари“, кон с каруца, жълти таксита, луксозен джип тойота. Двама мъже в инвалидни колички се засилват с щеки за ски.

Профучават велосипедисти с ярки трика – колоезденето е друго наследство от периода на италианската колонизация. Миналата година, човек от Еритрея стана първият африканец с фланелка „Кралят на планината“ на Тур дьо Франс.

Старци седят в кафенета по тротоарите и отпиват еспресо. Широките тенти и дизайнът на сградите правят Асмара да изглежда повече като Рим или Париж, отколкото като африкански град.

Разменят си военни истории – разкази от окопите, където са се сражавали и са спечелили 30-годишния конфликт с Етиопия. Млади бойци за независимост с буйни коси са изрисувани по стените на много сгради.

Вглеждане, заслушване, изчакване

Но зад цялото това очарование се крие нещо друго. Както и в тъмнината на Кино Имперо, детайлите започват да изплуват само ако прекараш време във вглеждане, заслушване и изчакване.

Рядко се виждат полицаи по улиците. Но хората ми казват, че имат информатори навсякъде. Срещам еритрейци, които отбиват задължителна военна служба повече от десетилетие.

Според официалните данни на правителството, между 10 и 20% от наборниците са в армията. Останалите имат цивилни задължения в области като образование, здравеопазване, държавни компании и правителствени отдели.

„Служа от 15 години – казва един мъж на пазара. – Наваксвам ниското си заплащане, като продавам подправки в свободното си време.“

Някои казват, че се чувстват в клопка заради мобилизацията и желаят да напуснат страната. Други искат да се търси промяна отвътре.

Но после отново – срещам хора, които са се завърнали от комфортен престой в чужбина, за да живеят и работят в Еритрея. Млада жена, израснала в Швеция, пита:

„Защо външният свят мрази Еритрея? Защо ни наричат африканската Северна Корея? Какво мога да направя аз, за да променя това?“

Тя заявява, че не съжалява, че е напуснала високоплатената си работа в Стокхолм:

„Еритрея е мирна, тук е безопасно, няма го насилието на ислямисткия екстремизъм. Разбира се, има и трудности, но това е домът ми“.

Много е трудно да се разбере какво се случва.

Правозащитни организации твърдят, че в страната има хиляди политически затворници, изтезавани и държани в подземни клетки и транспортни контейнери.

Анкетна комисия на ООН наскоро заяви, че откак Еритрея е независима – преди 25 години – в нея се случват престъпления срещу човечеството, включително убийства, изнасилвания и робовладелство. Тя отправи и апел към Съвета за сигурност на ООН да изправи държавата пред Международния наказателен съд.

Правителството официално открича тези обвинения, въпреки че министри ми казват, че има 30 или 40 политически затворници. Според тях повечето са политици, военни и журналисти, извършили „акт на предателство“ след граничната война с Етиопия през 1998-2000 г. Някои са известни като Г15 – група високопоставени представители на властта, написали отворено писмо до президента Афеверки през 2001 г., в което го критикуват за отлагането на провеждане на избори и провала да се приложи конституцията.

Официалните власти посочват, че изтезанията са забранени, и отричат да държат затворници под земята. Техен представител заявява, че ако някой бъде хванат да измъчва задържан, ще бъде сурово наказан.

Кой се страхува да говори?

Чела съм информации, че еритрейците се страхуват да мислят, какво остава да говорят. И въпреки това почти всеки, когото срещам, е щастлив да говори, дори с агресивна телевизионна камера и пухкав микрофон в лицето.

И не съм придружавана от водач.

Това е много различно от други авторитарни държави, в които съм работила. В Судан имаше хора от правителството до мен през цялото време и бях заключена за ден, след като попитах войници коя страна им доставя оръжие. В други страни агенти по сигурността в цивилно облекло изскачаха на мотоциклетите си веднага щом започнех да интервюирам хора на улицата – и ме отвеждаха в полицейското управление, въпреки че разполагах с разрешение да работя като журналист. В Еритрея, от време на време ме питат да покажа това разрешение, но никога не ме възпрепятстват.

Срещам германци от Лайпцигската филхармония, които са пристигнали, за да свирят в честванията на 25-ата годишнина от независимостта. Те ми казват, че са били предупредени да не идват, защото страната е опасна, нещо като гигантски лагер за роби. И все пак, са очаровани в каква безопасност се чувстват, колко чисто е в Асмара, колко дружелюбни и мили са хората.

Музикантите свирят в Кино Асмара, което е построено като оперна зала през 20-те години. Публиката избухва в овации при изпълненията им на Петата симфония на Бетовен, валсове и полка на Йохан Щраус, националния химн на Еритрея.

Започвам да усещам, че ще трябва да опразня съзнанието си и да трупам впечатления отначало – дори и само за да започна да разбирам тази страна.