Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Мойто момче, журналистчето

Когато премиерът хока медиите пред камерите като овчар своето стадо, а министър им държи „конско“ какво и как да питат, обществото неглижира труда на често единствената си опора

Снимка: Румен Добрев - Мойто момче, журналистчето

Снимка: Румен Добрев

„Мойто момче…“. Така се обръща политикът, бившият конституционен съдия, кандидат за президент и агент на ДС преди 1989-та година Георги Марков към журналиста Георги Любенов в предаването на БНТ „Денят започва с Георги Любенов“. Това се случва днес, в тази неделна сутрин. Журналистът, който може и да е все още младо момче, особено в сравнение с г-н Марков, няма как да реагира и продължава да се обръща към събеседника си на Вие. Разговорът, който и без това върви в разпенената от принципна гневност към Европа стилистика, която в последно време е обзела същия този политик, моментално олеква още – заради това така фамилиарно обръщение.

Да си журналист в България е трудно по един много различен начин. Същността на тази професия е да се търси и преследва истината, да се откриват и доказват фактите и чрез експертизата на точните хора те да бъдат обяснявани и полагани в контекст. Това не е лесна работа, но нито един човек, решен да стъпи сериозно в тази професия, не го прави без да си е дал сметка за това. Тази трудност е и част от чара на журналистиката, това е нейният адреналин, който те държи буден във всяка ситуация и в крайна сметка се превръща в начин на мислене.

На журналистиката у нас й се налага да се справя обаче и с една друга трудност. И това е шизофреничното отношение на обществото към нея. Няма да говоря за това какво си мисли средният българин за журналиста – ясно е, че за него той най-често е удобната мишена за изхвърляне на социално напрежение пред телевизора или в интернет форумите. Хейтът на гражданина е константа и журналистите, като обществени медиатори и фигури, свързващи властта и парите с битието на народа, често са мразени именно по принципа „лошият вестител го бият“. В годините на журналистическата си кариера съм се нагледала и наслушала на всякакви мнения относно журналистическия труд. Била съм „хищник“, „нахалница“, „досадница“, „глупачка“, когато съм настъпвала нечии интереси и герой заради тези, чиято истина съм защитавала. С това отношение не се свиква, то не пречи да отстояваш позициите и начина си на работа, защото източникът му не може да им влияе.

Когато обаче фамилиарниченето и презрението идват от обществено известни фигури, представители на институции или политици, те създават тренд, оформят принципно отношение. Няма как да видиш в централните новини министър-председателят да хока журналистите, както овчар се кара на стадото си, и полека-лека да не възпиташ у себе си отношение на превъзходство към представителите на тази професия. Не може на пресконференция министър да си позволи да държи конско на хората от медиите и да им дава „указания“ за това какви въпроси могат да задават и как трябва да го правят. Недопустимо е депутати да правят сексистки коментари и да пускат снизходителни „шегички“ от типа „заводски хумор“ зад кулоарите на парламента и дори да не се притесняват от камерите и микрофоните, които ги следват навсякъде.

Подобно поведение легитимира неглижираното отношение към журналистите и техния труд и това в крайна сметка вреди на всички. Защото същите тези хора, които бащински са били наричани „моето момче“ или директно обиждани и унижавани, утре се оказват единствената възможна опора, на която обиждащите ги могат да разчитат за доказване на собствената си правота и разпространяване на собствената си кауза.

Помните ли онзи случай с бизнесмена Кирил Домусчиев, който пред камерите наруга млад спортен журналист заради зададения от него въпрос? А знаете ли какво се случи след това? Точно така, нищо не се случи. Пошумяхме малко ние, журналистите, Домусчиев се покри, а чудото си изчака трите дни, за да мине. И понеже нищо така или иначе не се направи, пред очите на обществото за пореден път увисна табелата „журналистите са тъпи“, а то си я прочете и си я запомни. Затова и човек с микрофон и камера на улицата е гледан с презрението, което получава уличен пияница – „какво да му обръщаме внимание на тоя досадник“.

В социалния и бизнес етикет има едно правило – и най-високопоставените хора не могат да си позволят неуважително отношение към тези под тях в йерархията. Най-просто казано, царят трябва да уважава пъдаря. Образованите и културни общества следват тази практика, защото векове са възпитавани, че всеки труд е ценен и човекът, който го упражнява, заслужава уважение заради усилията си, не заради вида на продукта, който произвежда. В отношенията журналисти-общество това правило би следвало да важи с още по-голяма сила, защото дори елементът на йерархичност липсва – журналистът не е ничий подчинен, той служи единствено на своята медия. В този смисъл дали е на двайсет години, дали е миловидно момиче или възрастен мъж – няма никакво значение. Има значение единствено опитът и подготовката му. И ако тя не е на нужното ниво, има далеч по-цивилизовани и достатъчно категорични начини опонентът му да го постави на място. Да го унижава с бащински обръщения или фамилиарничене, не е едно от тях.

Преди години като журналист бях изпратена да отразявам за вестник „Капитал“ една европейска конференция за бъдещето на лукса, проведена в университета „Букони“ в Милано. Имах организирани интервюта с някои забележителни бизнесмени, сред които и Ерменеджилдо Дзеня, единият от братята собственици на марката за мъжка мода Zegna. Представиха ни един на друг вечерта преди интервюто и се уговорихме за час и място на срещата следващия ден. Подготвена и леко притеснена, се явих десет минути по-рано, но… господин Дзеня вече беше там. Предложи ми нещо за пиене и когато помолих за вода, отиде лично да ми я донесе. Отдели ми двойно от предвиденото време и се държа с мен изключително уважително, без да кавалерства излишно или да преминава добрия тон, независимо какво го питах.

Същия ден по-късно припряна ПР-ка ме помоли да взема интервю от нейния бос. Охотно се съгласих, разбира се – ставаше дума за собственика на сметовната марка бижута DAMIANI! Господинът дойде с леко кисела физиономия, а докато асистентката му се щураше наоколо, той я попита от коя страна съм. „От България“, отговори тя. Той почервеня, погледна я над очилата си и на чист италиански каза: „Друг път не ме занимавай с треторазрядни медии!“. Врътна се на тока на перфектните си гьонени обувки и си тръгна без дума да ми каже. Дамата ужасно се притесни и започна да измисля истории, за да извини шефа си, незнаейки, че разбирам италиански. Не й казах, за да не я притесня допълнително. Но в следващите вече осем години разказах тази история на стотици, дори може би хиляди души. И даже и за никого тя да не е била причина да не си купи нещо от въпросната марка, сигурна съм, че поне горчивото чувство към нея е останало. Ето така нагледно, в рамките на един ден, успях да осъзная колко важно е корпоративното възпитание и как имиджът се гради и с най-малките детайли, включително и с достойното отношение към журналистите и тяхната работа.

В политиката и съвсем същото.

И мен са ме наричали „моето момиче“. Тогава не съм смеела да реагирам заради младостта и неопитността си. Но ако днес трябва да дам съвет на онези малки и напористи заради младостта си момчета и момичета, които искат да бъдат журналисти, как да реагират при такива ситуации, първото, което ще им кажа е да започнат от себе си и своята експертиза. Име и стойност в тази професия, както и във всяка друга, се воюват ежедневно с ерудиция, осведоменост и постоянство. Докажеш ли ги, вече имаш най-силното оръжие – знанието да отвръщаш категорично на удари.

В този смисъл, ако днес бях на мястото на Георги Любенов, с пълното самочувствие на опита, който имам, щях да отговоря на г-н Георги Марков, като се обърна към него с умилителното „чичо“…


Всичко от Мария Касимова

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90