Преди години…
…аз, ядосан на света и пиян, вбесен от всичко случващо се, нагрубих публично старите писатели, начело с Хайтов и Радичков. Наследниците на Хайтов, неговите деца, заведоха дело за обида срещу мен. В началото искаха само извинение, но по някакви неясни за мен причини скоро искът им се промени и ме съдиха за едни много сериозни суми – всеки от тримата искаше от мене като компенсация за обидата по осем хиляди лева.
По това време аз пиех и умирах, не се интересувах въобще от света и от това какво мислят обитателите му за мене; не участвах въобще в делото. Имах адвокат, той се занимаваше с нещата ми, но явно моето положение и името на стария писател бяха достатъчни, за да накарат съдиите да решат по чувство, водейки се от антипатията си към мене и симпатията си към стария писател. И наследниците победиха.
За думите ми „писателите от онова време са обслужвали режима и са правели свирки на другаря Живков, и затова са си живеели много добре“ аз бях осъден да платя близо 30 хиляди лева.
Горе-долу по това време аз се хванах в ръце, реших да живея, отказах се от смъртта и от пиенето, просветнах. Преглътнах с огромен труд огромната злоба, която част от сънародниците ми, подстрекавани от част от медиите, изсипа върху мен – клюки, клевети, подигравки и мръсни коментари. И продължих напред.
Но над главата ми тежеше присъдата от 24 хиляди лева (която заедно с лихвите и разноските ставаше над 30 хиляди). Какво отчаяно положение! Аз исках да заживея, да пиша, да работя и да правя добро – а общо взето трябваше да се подготвя да умра: та как писател в България изкарва 30 хиляди лева? С писане?
Давах си сметка, че в моето положение – на човек, който се опитва да живее с перото си, пишейки честно (макар и не само проза, а и публицистика) аз съм загубен! Ако се наложи да платя тия пари – аз просто ще трябва да давам всичко, което изкарвам през живота си – до дълбока старост – само за да погасявам лихвите на тая сума!
Но имах шанс и го използвах: обжалвах решението на Районния съд (което според повечето професионалисти, с които говорих, беше пристрастно) и се явих на ново дело – пред по-високата инстанция на градския съд.
Сега в делото участвах и аз. Бях вдъхновен, колкото и странно да звучи – бях пълен с ентусиазъм. Та аз бях убеден в това, че както тия, които са помагали за укрепването на нацизма с изкуството си, така и тия, които са правели същото за комунистическия строй – са извършвали нещо нечистоплътно от морална гледна точка!
А нима писателите от това време не бяха идеологическият и пропаганден гръбнак на режима? И определено не само тези, които пишеха по очевидно агитационен начин – не! Тези бяха лесни и простички. Тези, които обслужваха режима с очевиден талант – те всъщност бяха опасни. Защото обикновеният човек си казваше: ето, това е един справедлив строй, щом такива талантливи хора работят за него! Обикновеният човек рядко си даваше сметка какви изгоди извличат творците от такава търговия с режима!
И така. Аз държах на думите си и най-вече – на свободата си да изразявам своето отношение към един потиснически режим и към тия, които са го обслужвали. В същото време изпитвах едно съвсем интимно, дълбоко чувство – чувство за нещо нечисто. И то идеше от обидата. От обидата, по-скоро… от страданието, което бях причинил на тия деца… на тия вече възрастни хора, които наричах в ума си „децата на Хайтов“. Никога не съм можел да обиждам, без да страдам ужасно от това. Затова ми се прищя да направя така: да говоря с наследниците – и без да се отказвам от думите си срещу режима и неговите слуги, да им се извиня за причинените болки и душевни страдания.
Не се получи. Започнах да се съмнявам, че това дело се води заради думите. Та ако беше заради думите – защо тези думи не се поправеха с други думи? Думи на извинение и думи на прошка?
Както и да е: и делото в Градския съд мина. Този път моята теза беше обоснована сериозно, хуманно, внимателно. И аз спечелих – пълна, абсолютна съдебна победа. На градско ниво напълно беше отхвърлен искът на наследниците; сега те дължаха всички разходи – около 6 хиляди лева – направени от мен през тия три години за делата.
Когато разбрах за решението на градския съд, аз говорих с моя адвокат и го помолих да се обади на техния. Нека – казах му – сега се срещнем. Да се видим с наследниците. Ако трябва – и пред медиите. Нека аз – в качеството си на победител в тая съдебна борба – все пак им се извиня. Да им кажа няколко думи на помирение. Не се помирявам с потисническия режим, не! Просто да им поискам прошка за мъките, които съм им причинил. За това, което са преживели (не споменавах нито дума за това какво съм преживял аз, живеейки с мисълта за огромната сума, която ще трябва да плащам, ако бъда осъден). Също предлагах да не връщат сумите, които по решението на градския съд ми дължат. Смятах, че така е най-благородно. Ако те искат – то аз мога и да не искам.
Парите са малко мръсно нещо, особено ако ламтиш за тях, нали така?
Адвокатът ми се свърза с техния. Говорихме. Той каза, че ще направи всичко възможно да се разберем. Но ето – не се получи. Те, наследниците, подадоха жалба и във Върховния съд. Явно не искаха разговор. Наложи се да наемам отново адвоката си – за да напише отговор на жалбата им. Отново сериозни разходи. Толкова големи, че просто страшни – почти непосилни за писател от сегашното време. В главата ми се мяркаше грозната мутра на някой хейтър, който казва с презрителна усмивка: „Кой те е карал да ставаш писател?!“. Мислех си: а кой ли е карал Хайтов да става писател? И си мислех с тъга за огромната и ужасно обидна разлика между писателите от онова време и от сега. Но си давах сметка, че конюнктурни писатели и подмазвачи има и сега. Нищо ново под слънцето.
Обаждах се от време на време на адвоката на Хайтови. Щеше ми се да му кажа: защо не спестим тия пари, дявол да го вземе? Та за съвременен писател като мене това са парите, които ще спечели с трийсет… четиридесет свои разказа!
Той не си вдигаше телефона. И аз се покрусявах, все повече и повече… Защо – казвах си – едни хора, деца на творец, на писател, искат да убият друг писател? Заради едни думи? Защо не приемат възможността за разговор? Защо не приемат подадена ръка? Та те очевидно, на всичкото отгоре, губеха…
Питах се: защо отмъщението трябва да бъде приемано като норма в обществото? Защо съдът трябва да бъде използван като инструмент на отмъщението? Защо свободата на словото трябва отново да бъде поставяна на ужасно изпитание? Та какво друго е това: да бъдеш осъден за думите си, казани по отношение на един стар, безчовечен режим – ако не удар срещу свободата на словото?
Размишлявах.
Щеше ми се да кажа: не тая злоба и желание за мъст, не искам нищо от никого. Готов съм да се извиня и на наследниците на Гьобелс, ако се почувстват обидени, когато нарека Гьобелс „подлога и свиня“. Ще ми се да се намерят хора с добри сърца, които да намерят Хайтови и да им кажат: защо не се помирите с Терзийски? Той ви опрощава всичко, предлага ви мир, именно когато е в силната позиция. Именно когато вие му дължите – той опрощава, подава ръка и не иска нищо освен мир. И иска прошка от вас!
Защо трябва да има злоба, жестокост и желание за мъст?
Та така, де: моля… Говорете с Хайтови.
Текстът е от профила на писателя Калин Терзийски във Фейсбук.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение