Морфов – откачена нежност на ръба

Мощна естетска ругатня очаквах, честно казано, от премиерния спектакъл на Александър Морфов „На ръба“. След последните изказвания пред медиите на режисьора зрителите на това представление влязоха в салона на Народния театър с нагласата, че от сцената ще се надигне бунт, ще изригне яростният протест на Морфов срещу властта, който наблюдавахме край негодуванието му от назначението на Слави Бинев в Комисията по култура.

Но средният пръст в новата работа на режисьора като че ли е само самолетът с гурбетчиите, който прелита на екрана, опънат в дъното на сцената. А репликата „Да ти е…а и държавата“ като че ли не изглежда толкова обидна, колкото е израз на екзистенциалното ни презрение към всичко онова, което ни се налага да преживеем. В този спектакъл викът „Изродииии“ не съдържа само отрицание, а и някаква откачена нежност. Представлението е въплъщение на романтиката в мизерията, инспирирана от Фелини и Кустурица. Емоционална импровизация за превръщането на българина в оцеляващ вид.

Тук бунтът на Морфов е към изначалната основа на драмата. Представлението остави мнозина в салона на Народния театър озадачени как да приемат тази творба. Защото Александър Морфов върви „по ръба“ на театъра, без да се опира на текста. Зрителите, които са чакали словесни обяснения в спектакъла, вероятно са останали разочаровани. „На ръба“ е изграден върху музиката и правилата за създаването ѝ. Хармонията в спектакъла се базира повече на науката за строежа на акордите, отколкото на думите.

Съпротивата срещу липсата на текст в спектакъла отпада постепенно, най-вече след епизод, който разкрива кода на представлението – сцената, озвучена с „Болеро“ на Морис Равел. Изградена е от няколко актьори, всеки от които произнася една-две реплики, а заедно съставляват конструкция, която тече успоредно с развитието на музикалната тема при Равел. Спиралата на движението на сцената въздейства хипнотично като самата музика, ритъмът се забързва, кипи, гърми гръмотевично…, докато не бъде укротен с масов бой.

Спектакълът започва с красива сцена – вихрушка отнася мнозина от героите. Всички оцеляват, но решават да се самоубият групово. Сцената преди да скочат отвисоко донякъде напомня на епизод от „Хъшове“ на брега на Дунава – нашите несретници са отвъд, в Румъния, и наблюдават отдалеч клета майка България. В „На ръба“ гледат родината ни отгоре, а скокът им напомня на полет, смъртта в това представление е като освобождение.

Следват още няколко опита за самоубийство, неуспешни. Един от тях е на героя на Деян Донков, който не умира след скока, но става инвалид. В този спектакъл Донков прави поредната изключително силна роля в своята кариера. Всяка негова поява – дори в масовите сцени – притегля вниманието. Вълнуващи и мили са танците с инвалидната количка, разтърсващ е финалът, когато всички герои сядат на една маса, за да празнуват новата година, а Донков поема в ръцете си едно бебе – надеждата за по-добро бъдеще, смехът на пеленачето в прегръдките на човек – неуспял и да живее, и да сложи край на живота си. В тази сцена има дълбока човещина – все по-изчезваща между нас, българите; има топлота и милост към различния, сакатия – невидими за „нормалните“ в нашето общество.

Донков в този спектакъл няма главна роля, защото всички образи на сцената са еднакво важни – така както и всеки човек в своята панелна килия. Всеки детайл в конструкцията, изградена на сцената, е съществен за полифоничното въздействие на творбата. Обиталището ни, показано от Морфов, изглежда като оглозган скелет, какъвто е държавата ни днес – но дори в него режисьорът, както и всеки един от нас, открива красота и романтика, показани в танцуващи сцени и контейнери за смет… Комично е и е тъжно, че притежателите на тези кофи за боклук, които всъщност са техните домове, продължават да държат на патриархалните си обноски. И на това дъно, в този първичен бульон, се носи лъчезарна животворяща музика, в която незнайният певец ни обяснява в какъв прекрасен свят живеем…

Всичко в живота, експониран живописно на сцената – подобен на онзи, който виждаме всеки ден около нас, е измамно и подменено. Дори лаптопа, по който се свързваме с роднините по света, представлява кутия от бонбони „Черноморец“. Но пък е такова щастие да бъдем заедно дори наужким!

Кулминацията е приказката, която героят на Стоян Алексиев разказва на бебето:

„Имало едно време, много отдавна, един народ, те се наричали българи… Спокойно, вече ги няма“.

Искаше ми се да има повече текст в това представление.

Но Морфов ни говори красноречиво и без думи.

Сцени от спектакъла: