Моши моши, Япония. Пристрастени към красотата и доброто

Знаех за Япония малко повече покрай дванадесетте години живот там на един мой близък приятел. Беше женен за японка, с която идваха на две-три години през летата и срещите ми с тях двамата винаги преминаваха в приказното усещане, че съм между два свята. Единият български – малко груб и непохватен, леко изнервен и уморен сам от себе си, но наш. Другият японски – подреден и малко плашещо правилен, съзерцателен и високотехнологичен едновременно, и далечен.

Моят детски приятел беше проводникът между тези коренно различни за мен реалности и разказваше за Япония и японците с топлота и удивително безпроблемно приспособление към тамошната среда. Съпругата му, Хироко, се усмихваше безпощадно стоплящо и приемаше обърканата ни действителност със своята вродена източна мъдрост и без грам осъждане. Редките ми срещи с тези двама души не ми разказаха Япония като място – имахме твърде много да си говорим все за България, която пък на моя приятел си му липсваше. Но заради тях и странната, мека и тиха симбиоза, в която бяха обединени като семейство, тази за мен екзотична, далечна страна започна да се приближава и да буди интереса ми.

После се появи Юлияна.

Когато казвам, че Фейсбук е гениално откритие, знам много точно защо го твърдя. Една от причините за това и безценните ми срещи в мрежата е именно Юлияна Антонова-Мурата – авторката на книгата „Моши моши, Япония“, която отскоро е на книжния ни пазар. Веднага уточнявам, че като неин редактор няма как просто да седна и обилно да я похваля – това и в Япония, и в България би било недобър вкус. Изкушавам се да разкажа за нея обаче, защото самият сборник от малки и по-големи японски истории и техният автор ни връщат в сърцата две много важни неща, които сме позабравили – да наблюдаваме с усмивка и да отразяваме с любов. В болния свят, в който живеем, да си припомняме това от време на време ми се струва жизнено важно.

Аз съм от хората, които обичат виртуалното постранство и си имат плътен живот и в него. Благодарение на Фейсук поддържам много приятелства, обменям мисли и усещам реалния пулс на света. Чрез него дори се запознах с мъжа, за когото сега съм омъжена. Това лято имах още един „подарък“ от социалната мрежа – Юлияна. Нямам представа как сме станали приятели там, но незнайно как всяка сутрин, докато преглеждам онлайн новините и чета настроението в мрежата, попаднах на нейните ежедневни статуси. Не бяха от обичайния гневен роден тип – бяха кратки, топло описани живи случки от ежедневието й в Япония. Разказваха за обикновени неща и хора – как японските майстори работят в домовете на хората по чисто бели пантофи и правят основно почистване след работата си; как на летището има специален човек, който почиства с мека кърпа куфарите на пътниците, докато се въртят на лентата за получаване на багажа; защо японският император трябва да се яви на проверочен шофьорски изпит като всички граждани; защо в многомилионния Токио можеш да видиш малки униформени ученици на по шест-седем години, които сами стигат до училището си из претъпканите метро-трасета, без никой никога да ги притесни и още, и още, и още…

Понякога малките й разказчета се появяваха на екрана с някаква снимка – нейна, направена с телефон, автентична и точно заради това толкова ценна. Деликатните, малки истории, написани на брилянтен и звънък български език, явно бяха забелязани от много хора, които ги четяха като дневна доза оптимизъм и в коментарите споделяха надеждата си, че и утре ще има нова японска приказка. Постепенно и аз се пристрастих към тях. Търсех си ги стръвно всяка сутрин и после ги преразказвах на близките си, сякаш за да можем заедно да си връщаме вярата, че хората имат и една такава, друга, човешка страна. Че един непознат за нас свят може да бъде изграден толкова мъдро като място, където човеци правят красиви неща и мили жестове за другите и им се наслаждават безкористно. Че красотата може да бъде изведена в принцип на градене и благодарение на нея безчувственият държавен скелет може всъщност да поддържа една действителност, подчинена на доброто.

После нещата някак си дойдоха от само себе си. Написах нещо топло на Юлияна, за да й благодаря. Тя ми отговори и се запознахме. Месец след това ми предложи да стана редактор на книга, в която ще обедини своите малки японски истории и ще добави още нови, нечетени все още от никого. Нямаше как да не се съглася – отдавна бях влюбена в тази все още несъществуваща, но вече проектирана в бъдещето книга, която днес физически държа в ръцете си.

Знаете ли какво означава „моши моши“? Това е нещо като обръщение, в което обаче се влага любов и внимание. Не е нито само „ало“, нито само „извинете“, нито само „мога ли да ви помогна“ или „добре ли сте“. За него ние в български нямаме еквивалент – нали езикът отразява манталитета на хората, заедно с емоционалността, та няма как в нашата реч естествено да присъства един толкова деликатен и човеколюбив езиков жест на внимание. Ако мога да дам ключ на книгата с малките японски истории на Юлияна Антонова-Мурата, то това е именно този израз – „моши моши“. Защото всяка лично преживяна и разказана там случка, както и оригиналните й авторски разкази на японска тематика във втората част на книгата, са точно това – словесен мост между нас и тях (без никъде в самия текст да има и грам сравнение с българската действителност), между добродушната, но ожесточила се българска душа, и тази на японците, успели да я превърнат в движеща сила на една градивна и неподражаема красота във всичко.

Разбира се, че няма да ви разказвам книгата. Ще кажа само, че тя няма никакви литературни претенции и не се интересува дали проправя нов път в световната литература. Тя е написана от един човек и е предназначена за всеки друг човек. Нещо като онези топли разкази, в които пътували някъде хора ни разказват за „онова там“ – за хората, местата, нравите, странностите, красотите, страховете, мечтите. Споделени истории от един живеещ в пътешествието си пътешественик, който има нужда да сподели възхищението си, защото вярва, че почувстваната в сърцето любов трябва да се сподели.

За моята пишеща особа редакторството не е лесна работа. Личното ми авторско его обикновено се опитва да надделее над чуждия текст и да се изяви, а това не е честно. Знам си това и рядко приемам да съм редактор. Този път обаче текстът ме подчини. С изящество в структурата си и възхитителната си гледна точка. Работих върху всяка от тези японски истории, преживявайки ги отново и отново. И в края на няколкомесечната си редакторска работа имах чувството, че душата ми е била на санаториум. Бях си върнала тънката чувствителност и способността да си давам време, за да я дефинират и усетят всичките ми рецептори за съзерцание. Сигурна съм, че точно този процес ще протича в душата на всеки, който се докосне до „Моши моши, Япония“.

Четете я с отворено сърце, на топло, с чаша ароматен чай. Знам, че на последната страница Япония и за вас няма да е вече онази далечна островна страна, където редът ни се струва плашещо стерилен и чужд. Япония няма и да е просто дестинация. Ще е нещо като нова магична дума, която ще превръща тъжните ни и обезкуражени души в крила. Да, звуча прекалено поетично, но този полет ми е нужен. Точно толкова, колкото и на всеки от вас.