Мощен енергиен екстракт в София: ето това слушат по света

Ще си позволя да споделя впечатленията си, силно повлияни от хореографската ми професия, която превежда музикалните образи във визуални.

С нестихващи ръкопляскания завърши концертът на Нов симфоничен оркестър и Софийска филхармония в зала „България“ вечерта на 15 май. По време на аплаузите директорът на Нов симфоничен оркестър Юлия Христова тържествуващо произнесе:

„Има надежда, да, с тези млади хора, с такива музиканти надежда има!“

Този концерт представляваше мощен енергиен екстракт, който ме премести вътрешно и освободи някакви дълго задържани образи, които се разхвърчаха като позиви. После се събраха в мнение на човек, който поставя музиката толкова високо, колкото стигат мислите му.

Концертът включваше три произведения, различни като генезис, но с напълно логична градация в подреждането – хронологична и стилистична. Първата творба, „Антична сюита“ – оркестрация на Иван Бакалов, изградена върху теми от ренесансови произведения, прикова вниманието с органоподобно звучащото си начало и отвори пространството чрез широкоспектърно тоналностно фоайе.

От него влязохме в необятната вселена на Шостакович, чрез ранния му концерт за пиано и тромпет (солисти Надежда Цанова, пиано, и Петър Македонски, тромпет), създаден преди да му напишат назидателна статия във в. „Правда“ и да го „дисциплинират“ по сталински… Невероятна звукова и тематична находчивост, породени от изтънчената игра на аристократичния дух на гениалния руски композитор, на когото също нищо не е било „простено“…

Докато слушах, особено втората бавна част – едновременно мистична, лирична, космична и обречена на тайгата – стигнах до мисълта, че всичко, което достигне прекалено висока точка на развитие на тази земя, изглежда го сполетява нещо ужасно: комунизъм, фашизъм или някаква друга форма на опростенческо насилие… Размишлявах също и че изкуството е точно такава „игра на духа“, в която се разпознава висотата на развитието… Не могат да се разкажат подобни неща, затова хората ходят на концерти.

На финала прозвуча хипнотично въздействащата Шеста симфония „Каскади“ (световна премиера) на Васил Казанджиев. Бих сравнила тази симфония с един дълъг и развиващ се във времето абстрактен гоблен – като гобленът от Байо* – в който сцените са сведени до своята квинтесенция, до своето звуково ядро… Едно безкомпромисно редуване на звукови пространства и състояния на духа в звуци, в което сюблимира дългогодишният музикантски и композиторски опит на Казанджиев. Музикантите бяха точни и отдадени, за което заслугата е и на диригента Герган Цанов, дошъл от САЩ, за да дирижира произведението на своя учител.

След последния тон на сцената имаше цветя от министъра на културата Боил Банов. И един изправен гръб на композитора, който излезе да се поклони и си тръгна с все така изправен, с устремен към небето гръбнак.

***

Ако искате да добиете бегла представа за това световно ниво – пуснете си MEZZO. Това слушат в огромни зали хората по света.

* Гобленът от Байо (на френски: Tapisserie de Bayeux, tapisʁi də bajø; на староанглийски: Baius tæpped) е парче бродиран плат с размери 0,5 на 68,38 м, не точно гоблен, което показва събитията около Норманското нашествие в Англия. Надписите на гоблена са на латински. Изложено е в град Байо, Нормандия, в Musée de la Tapisserie de Bayeux, а в гр. Рединг, Англия, е изложено копие от Викторианската епоха.