Моят „етнически спомен“ от детството

Исках да напиша нещо по повод на расистката канонада срещу циганите, която се носи от всички медии. После се сетих, че съм го написала още през 2004 година в първа глава на романа си „Консорциум Алтернус“. Това е моят „етнически спомен“ от детството, когато циганите бяха част от нашето ежедневие и не си спомням някой така да ги е мразил, както сега (а може би и те нас, която е нормално, след като се държим по този начин с тях).

(Романът ми беше преведен на немски и испански и беше многократно номиниран за международни награди, включително за Европейската награда за литература)

Из романа „Консорциум Алтернус“

„Къде са зимите на моето детство? Любимите ми, наповторими софийски зими от 50-те години, когато след часовете оставахме дълго на пързалката на празното хълмче пред училището, щастливи играехме до измръзване на улицата, а вкъщи се връщахме по тъмно със зачервени от студа бузи и с мокри крака.

„Чай, аспирин и веднага в леглото!“, командваше мама, аз изпивах набързо липовия чай с мед, вечерях на две на три с филия, намазана с масло, после се мушвах в леглото с някоя книжка. Недописаното домашно оставаше за сутринта. Братчето ми, с пет години по-малко от мен и с ограничен достъп до пързалката поради хроничен бронхит, ме гледаше тъжно и със завист.

„Много беше студено“ – лицемерно го утешавах, като спестявах веселите схватки със снежни топки и радостта от новата шейна на Сашо, изпробвана подред от всички.

Обичах зимата заради приключенията, които тя носеше със себе си, заради студа, снега и фъртуните. Същност тези приключения бяха силно преувеличени от детското ми въображение, тъй като въпреки оскъдицата и смутните времена родителите ми ни осигуряваха достатъчна закрила срещу реални и въображаеми опасности.

За разлика от мен, мама чакаше с тревога първия студ. Първият му предвестник беше добрият стар циганин, когото всички наричахме Манго, без да научим никога истинското му име. В тайно съглашение с мама той се появяваше в някакъв момент през есента, нарамил острата си брадва за цепене на дърва. Подготовката за зимата бе семеен ритуал, на който мама отдаваше голямо значение. Тя слизаше лично на улицата да посрещне каруцата с въглища и дърва. Каруцарят чакаше чинно на капрата нейното одобрение, преди да стовари на улицата горивото. Мама разглеждаше критично мокрите тъмнокафяви парчета и тихо ругаеше:
„Пак са лигнитни, а платихме за пернишки.“

Преведено на печко-отоплителен език това означаваше пушек в стаята, планина от пепел сутрин и оскъдна топлина през деня.
“Ще махна шлаката, госпожа, не се безпокой”, опитваше се Манго да успокои мама, докато тя най-после махваше примирена с ръка и даваше знак за започване на операцията.

Случваше се, повече с възпитателна цел отколкото заради ползата, мама да ни накара да пренесем и ние по някоя кофа. Мазето беше студено и влажно, в него трудно се намираше място за друго, освен за необходимото зимно гориво. Сашо от първия етаж, който бе с две години по-голям от мен и поради това с безспорен авторитет по всички въпроси, не пропускаше да ми съобщи какъв голям плъх е зърнал наскоро там, но такова животно не видях никога в детството си, а много години по-късно на една от спирките на Нюйоркското метро.

Облечен във вехт войнишки шинел, с ушанка на глава, Манго работеше енергично с лопата и с двете кофи. Тези прости пособия се движеха бързо и като че ли сами от улицата до мазето, а ние с братчето ми подтичвахме припряно наоколо, щурейки се без всякаква полза в краката на Манго.

„Бегайте горе на двора, нема кво да праите тука „, казваше Манго, за да ни отпрати.

Нямаше нужда да повтаря.

Под лъчите на още топлото есенно слънце се заигравахме на каменните плочи върху очертанията на играта на дама, строго опазвани дори през есента и зимата, и всеки от нас намираше собствената си плочка, прибрана в малка ниша на порутения зид.

„Дете, кажи на госпожата, че след малко ще е готово“, обявяваше Манго след час-два, опираше се на дръжката на лопатата, за да почине и запалваше собственоръчно свита цигара. След това взимаше брадвата си, за да нацепи и дървата. Миришеше хубаво на силен тютюн, на въглища, на сухи борови съчки и на войнишки шинел.

Този шинел придаваше на Манго особено достолепна осанка. Дали, мисля си днес, нашият приятел от детството не се докарваше с него повече от суета, отколкото от бедност? Мама бе щедра по природа. Даже когато нямаше много за даване, жертваше нещо от скромния гардероб на татко и даряваше Манго с напълно прилични връхни дрехи, които баща ми бе престанал да носи и за които внезапно се сещаше, обръщайки напразно цялата къща наопаки. Не си спомням някога да видях Манго, облечен с тях.

Предпочиташе старата войнишка униформа. Тя имаше тайнствена привлекателност за него. Може би връщаше на Манго уважението, което обществото му отказваше. Сигурно е означавала за него много повече от изоставена връхна дреха. Облечен в нея, Манго се е чувствал част от нас и от всичко, което преживявахме, каквото и да беше то. Обществото отказваше в онази епоха войнишкия шинел на Манго и събратята му и той се съпротивляваше на това оскърбление, навличайки доброволно дреха, която други бяха захвърлили с облекчение.

Той бе почти единственият, който се обръщаше към мама с прозвището „госпожа“. Това ми доставяше удоволствие, въпреки че намирах за напълно естествено обръщението „другарко“, с което титулуваха не само мама, но и всички останали жени. Дразнех се само понякога от баща ми, който, спазвайки въдворения порядък, на обществени места наричаше мама „моята другарка”. Звучеше неестествено и фалшиво.

След като Манго свършеше с пренасянето на въглищата и дървата и с подреждането на мазето, мама слизаше долу и приемаше извършената работа. Мазето бе идеално подредено и изчистено, дървата наредени на правилни купчинки, между дърва и въглища Манго бе оставил пътечки, за да може татко лесно да стига до тях. Видимо доволна, мама даваше на Манго 10 лв., значителна за времето сума, добавяше към тях 2 лв. “за внучетата” и след това го канеше в кухнята на топло, за да го нагости с нещо вкусно. Манго никога не се нахвърляше върху храната, хранеше се почти изискано, а за вкъщи приемаше само хляб и упорито отказваше всякакво друго благодеяние. Мама се отнасяше почтително към него, като към по-възрастен и това ме караше и аз да виждам у Манго в стария войнишки шинел един възрастен „господин“, както и мама ставаше „госпожата“ от почтителното му поведение.

Не е възможно да си спомня за зимите на моето детство на софийската улица „Раковски”, без в паметта ми да изникне споменът за Манго, облечен във войнишки шинел и с ушанка на главата. Имаше бели зъби, които блестяха ослепително върху черното му лице, когато се смееше…“