Може би начало на лустрацията

Малко тромаво заглавие са поставили на новата си амбициозна книга историкът д-р Момчил Методиев и журналистката Мария Дерменджиева. И двамата имат опит с архивите на някогашната Държавна сигурност. Д-р Методиев е автор на изследванията „Машина за легитимност“ и „Между вярата и компромиса“, разглеждащи ролята на политическата полиция за нормалното функциониране на Народната република и постепенното изпадане на Българската православна църква в зависимост от комунистическия режим. Книгата му за БПЦ дава възможност за интересен паралел с по-ранните му научни интереси в историята на античното и ранносредновековното християнство.

„Държавна сигурност: предимство по наследство (изд. „Сиела“ и Институт за изследване на близкото минало, 2015, 960 с.) е третият общ труд на двамата автори. Предишните им работа включва „ДС и краят на тоталитаризма“ и „Държавна сигурност срещу граждански организации (1989-1990)“. Обемистият том не просто съдържа значително количество обработена информация, но е и продукт на вече изпитана рецепта за съвместни усилия на историк и журналист. Темата за ДС им е добре позната и авторите са наясно с това, което могат да очакват от досега с архивните единици. Професионализмът им е респектиращ, а структурата на книгата е логична и улеснява ползването й.

Изданието съдържа 47 професионални биографии на водещи служители на ДС. Някои от тези хора са живи и активно участват в обществени живот. Други са се превърнали в нещо като легенди на социалистическия ноар. Мирчо Спасов, Митка Гръбчева и Костадин Кюлюмов принадлежат към втората група и любопитството към тях може да бъде главно историческо. Докато Петко Сертов и особено Бриго Аспарухов представляват съвсем различен, по-актуален интерес. За част от читателите книгата ще бъде интересно, макар и може би тягостно четиво, на границата между историята и криминалистиката. За други обаче тази книга ще представлява едва ли не начало на лустрацията в България (за добро или зло). Авторите навлизат задълбочено в няколко теми около Държавна сигурност – фактологията от комунистическия режим, психологията и критериите за издигане в тайната полиция на тоталитарната партия, както и в особено важния въпрос за ролята и наследството на ДС след 1989-а.

Този том има огромен потенциал за възобновяваване на широкия обществен интерес към историята на комунистическите служби. Освен биографиите, „Държавна сигурност: предимство по наследство“ включва въведение, изясняващо методите и целите на Методиев и Дерменджиева, два дяла – за кариерното развитите и за устройството на ДС – раздел относно официалното, но и относно неформалното наследство на тази структура в най-ново време, както и полезни приложения.

Книгата се появява почти едновременно с документалния филм „Народен дом на терора“ на Стойчо Шишков, посветен на първите деяния на милицията в зданието на Дирекцията на Лъвов мост. Близостта в появата на изследването и лентата изглежда особено подходящо непосредствено след 71-та годишнина от изпълнението на смъртните присъди на т. нар. „народен“ съд от 1 февруари 1945 г. Датата е и Ден в памет на жертвите на комунизма.

В напрегнатата атмосфера от последните няколко години, когато в България отново се заговори за лустрация и за необходимата й връзка със съдебната и образователната реформи, трудът на Методиев и Дерменджиева е част от все по-голямо количество сериозни издания и ценна кинодокументалистика на теми от тоталитарното минало. Томът позволява да се погледне под по-специфичен ъгъл на историческата и дори на биологичната връзка между някогашната ДС и днешната организирана престъпност в страната. При това историзмът не губи нищо от тази възможност за журналистически тип свързване на миналото с настоящето.

Още заглавието „Държавна сигурност: предимство по наследство“ ни насочва към част от изводите в книгата. В началото на първия раздел е цитиран вече покойният ген. Атанас Семерджиев, който без заобикалки окачествява критериите за издигане в Държавна сигурност като „приятелство, землячество, семейственост“. Авторите се стремят към рационални дефиниции на принципите на действие на политическата полиция – и то най-вече позовавайки се на повече или по-малко непредпазливите по отношение на легитимизма изказвания на водещи офицери. Този интернализиран подход позволява на читателя сам да разбере как е разсъждавал за своята работа ръководният ешелон (и демонстрира нагледно, че законността не е сред приоритетите на организацията). Методиев и Дерменджиева противопоставят твърденията, че ДС е работила изцяло в национален и държавен интерес, на ясно заявеното желание на Вълко Червенков за партиен дух и партийна, а не национална лоялност (без да пропускат подвеждащия паралогизъм в опорните твърдения „такова беше времето“ и „партията беше държавата“). Към тясно партийния ангажимент се прибавя властовият вакуум от 1990-1995, довел до прерастване на старите връзки и вътрешни конфликти в нови, често полуформални и незаконни зависимости.

Пред нас е забележителен исторически труд със значението на изследванията за ролята и организацията на нацистката тайна полиция в някогашния Трети Райх. Г-жа Дерменджиева и д-р Методиев се опират на голям брой документи, произлизащи от самата ДС, които демонстрират обвързаността на службите пряко с ЦК и съображенията за роднинство и лична близост, изместващи нуждата от професионализъм или заслуги. Книгата е скрупульозно съставена, но напълно достъпна и на страниците й може да се намерят както историческа информация, така и факти, сякаш описващи съвременната некомпетентност на държавните институции.

Всичко от Манол Глишев