Може да е за добре – така си казвам, когато падам

Ако се случи някакъв катаклизъм и светът реши, че повече няма нужда от изкуство, всеки трябва да си намери професия, с която да бъде полезен. За мен това не е проблем

Снимка: Личен архив - Може да е за добре – така си казвам, когато падам

Снимка: Личен архив

Светът толкова се обърка в последно време, работата отиде едва ли не на война между расите и е такава лудница, че в крайна сметка COVID-19 може би e нещо полезно – дойде, за да накара хората да се концентрират, да мислят повече, да внимават и да притъпят своя егоизъм.

Всеки приема ситуацията различно – когато падне отвисоко и се удари, един остава на място и започва да плаче, друг се опитва да провери загубите си, счупил ли е нещо, а трети се оглежда за помощ… Ако всеки един се огледа и се опита да помогне на другия, тогава няма да има хора, които лежат под дървото, ронят сълзи и се оглеждат за помощ, защото тя ще им бъде предложена. Може да звучи утопично, но така мисля.

На мен лично не ми се е налагало някой да ми помага, не съм имал нужда, слава на бога. Не съм променял начина си на живот, защото аз по принцип не се събирам в големи компании, не ходя на шумни партита, доста дръпнато живея. Така че нищо особено не се е променило, освен наблюдението ми върху човешката паника.

Приятно ми е, че някои хора започнаха да се грижат за други по начин, по който иначе не биха го направили. Някъде видяхме и негативни реакции, но това не е само българска черта. Може би като се появи проблем, човек първо трябва да го осмисли и да не бърза. Защото като бърза, става агресивен, започва да обвинява, да съди, а трябва точно обратното. Да не прозвуча като пастор, но може би трябва малко по-голямо смирение.

Америка за България

Струва ми се, че трябва да се поучим от японците, от реакцията им след Хирошима и Нагасаки, когато са гласували колкото пари отидат за възстановяването, толкова да отидат и за култура, образование и здравеопазване – защото това е инвестиция в бъдещето. Точно такъв е бил законът. След трагедията във Фукушима се вдигна да помага целият народ и се оправиха за година и половина. Българинът в такива ситуации се затваря – той е оцеляващ, силен характер е, но е много объркан.

Аз лично не съм имал особено трудни моменти по време на пандемията. Имах дискомфорт, че не мога да си върша работата, че не мога да си довърша филма… Пишех по цял ден, пращах онлайн на монтажистите си материал, който трае минута и половина. Това е като да чистиш ориз с боксови ръкавици, но явно е трябвало да се случи. Може и да е за добре. Така си казвам винаги, дори когато падам.

Нямах страх, когато се завърнах на сцената след пандемията. Аз съм опериран от чувство за самосъхранение, но имам страх, че ако се заразя, мога да заразя близък човек – родител, дете. Но щом е казано, че трябва да спазваме дистанция, да се пазим и да не се отпускаме, значи наистина трябва. Не съм аз човекът, който ще рискува себе си и чуждото здраве, защото – видите ли – аз съм войвода, не ме е страх от нищо. Точно обратното – човек трябва да бъде внимателен, да вземе мерки, но ако излизаш със страх на сцената, не може да си свършиш работата.

Героят ми в „Караконджул“ също се изолира в планината – два пъти играх този спектакъл, след като отвориха театрите. Защо се изолират хора като него? Онези, които по принцип знаят как стават нещата, не желаят контакт и отказват да се обясняват. Разбирам ги по някакъв начин и съм с тях, защото когато се обясняваш на някой – той дори да е интелигентен и чувствителен – човешкото същество е такова, че то започва да си мисли, че му даваш уроци, убеждаваш го, че не живее правилно и то започва да се бунтува. Дори да му казваш как да постъпи правилно, то ще направи точно обратното. Човек не трябва да назидава, може само да се надява от време на време да зададе на близките си хора някаква посока или тема на разговор. Българинът не бива да бъде усмиряван, иначе ще загуби едно от най-силните си качества, заради което е оцелявал 500 години „присъствие“.

Хората са преживявали войни, чуми и какви ли не беди. Ако в един момент се случи някакъв катаклизъм и светът реши, че повече няма нужда от изкуство, всеки един от нас трябва да си намери професия, с която да бъде полезен и лично да го удовлетворява. Не съм фаталист, който да каже „Само това мога да работя“ или „Разберете колко сме нужни ние, артистите“. Да, необходими сме в един момент – а в следващия пада метеорит и динозаврите измират. Нека да не се изживяваме като богове, защото, както се казва, утре ще гушнем букета.

Няма проблем да си сменя професията. Ако се наложи, ще оцелявам и след апокалипсис, подготвен съм да живея в дивата природа. Мога да запаля огън от измръзнали клончета, да сгрея тялото си и да намеря начин да открия противоотрова, ако съм ял нещо отровно. Въпросът е не аз как ще оцелея, а близките ми. Затова е хубаво да спазваме дистанция, докато премине всичко. Но ако се наложи – каквото сабя покаже, както са казвали навремето.

С какви оръжия съм оборудван? С търпение.

От вируса всеки ще излезе според своя характер. Както знаете, джедаите са бялата страна на Силата, но има и тъмна страна. Днес, в XXI век, Силата има и сива страна, в някои общества и розова и т.н. Всеки ще си е в неговата страна на Силата и Слабостта. Не мисля, че вирусът ще научи някого на нещо, защото хората отказват да приемат живота като реален. Не вярват, че може да им се случи, което е най-тревожното. Който осъзнае, че това не е така, ще се справи по-добре.

Не знам какво ни очаква, не знам и след един час какво ще ми се случи. Ние се раждаме готови за края. Който след 12-годишна възраст си мисли, че ще живее вечно, има спешна нужда от психиатър. До 12-ата си година си мислех, че съм безсмъртен, че мога да летя, докато не се сблъсках с живота.

Не мога да говоря за човечеството след коронавируса. Просто мога да стискам палци, най-вече на децата и на младите хора. Заради тях си заслужава да сме по-стегнати и да престанем с глупостите, че „няма да ни се случи“, да вандалстваме по улиците, защото някой ни е казал, че тука има нещо, срещу което трябва да протестираме. Монетата винаги има две страни.


„Фантастичният нов свят“ е рубрика, в която видни български писатели, поети и мислители говорят за света, който ни очаква след внезапното спиране. Техните прогнози, фантазии и наблюдения отразяват все още невидяното бъдеще и обобщават общите ни настроения. Рубриката се осъществява със спомоществователството на „Фантастико“.

Четенето е безопасно за вашето здраве

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Платформа A6 3