Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Може ли човек да откаже на Марсел Пруст?

Нов превод на „Една любов на Суан“, част от „По следите на изгубеното време“

Джеръми Айрънс и Орнела Мути в екранизацията на „Една любов на Суан“ от 1984 г. - Може ли човек да откаже на Марсел Пруст?

Джеръми Айрънс и Орнела Мути в екранизацията на „Една любов на Суан“ от 1984 г.

Може ли човек да откаже нещо на това малко съвършенство, пита господин Вердюрен по адрес на Одет дьо Креси, когато му заявяват, че младата французойка иска да му представи очарователния мъж, с когото се е запознала – господин Суан. Случката се развива в самото начало на „Една любов на Суан“ на Марсел Пруст, новела, която сега излиза в нов превод на български – благодарение на Росица Ташева, след Мара Юрукова-Дамова (1932) и Лилия Сталева (1984).

Макар и често издавана самостоятелно по света (а и у нас – през 30-те години на миналия век), „Една любов на Суан“ е само част (при все че сърдечна) от първа книга („На път към Суан“) от магнум опуса на Пруст – седемтомния мастодонт на модернизма „По следите на изгубеното време“.

Според мнозина текстът може да се чете и като самодостатъчен, като често се използва и като въведение към „По следите на изгубеното време“ и Пруст изобщо. Това разбиране ръководи и три емблематични имена в киното и театъра да филмират новелата през 1984-а – режисьора Фолкер Шльондорф и сценаристите Питър Брук и Жан-Клод Кариер. Не по-малко впечатляващ е и актьорският състав на екрана – Джеръми Айрънс и Орнела Мути (като Суан и Одет) и Ален Делон (барон дьо Шарлю).

Сега разказът за любовта на естета Суан към една „кокотка“, оплетен в дългите и магично объркани изречения на Марсел Пруст, излиза в твърди корици (изд. „Колибри“). Такова впрочем и най-популярното издание на автора у нас, розовият двутомник от 80-те, който на близо хиляда страница събира „На път към Суан“ и „Запленен от момичета в цвят“, първите две книги от „По следите на изгубеното време“.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

В оригинал митичният седемтомен роман на Пруст е публикуван между 1913 и 1927 г. – последните три части посмъртно, под редакцията на брата на писателя Робер. Първа книга от творбата, „На път към Суан“, е отхвърлена от редица издатели (в това число е и прочутият отказ на Андре Жид да публикува текста) преди Пруст сам да финансира излизането. До края на живота си писателят непрекъснато дописва вече издадените си работи, редактира ги и ги допълва.

В цялост „По следите на изгубеното време“ се простира на повече от 4200 страници. На български език са преведени всички части на романа (последните – сравнително отскоро), но вече са библиографска рядкост и снабдяването с тях е изключително трудно, дори и при готовност за раздяла със солидна сума. Двутомникът „Обществото на Германт“ излиза през 1992 г. (изд. „Фама“), а останалите – през новия век: „Содом и Гомор“ (два тома, 2002 г., „Панорама плюс“), „Пленницата“ (2009 г., „Панорама плюс“), „Изчезналата Албертин“ (2009 г., „Панорама плюс“) и „Възвърнатото време“ (2012 г., „Панорама плюс“).

Предлагаме ви откъс от „Една любов на Суан“ на Марсел Пруст.

За да те допуснат в „кръжеца“, в „групичката“, в „малкия клан“ на Вердюренови, условието беше само едно, но затова пък задължително – трябваше негласно да споделяш веруюто, в което имаше ето такъв член: да смяташ, че младият пианист, тазгодишно „протеже“ на госпожа Вердюрен, за което тя казваше: „Просто не е позволено да свириш така добре Вагнер!“, „удря в земята“ и Планте, и Рубинщайн и че доктор Котар поставя по-точни диагнози от Потен. Всеки „новопокръстен“, когото Вердюренови не можеха да убедят, че соаретата у хората, които не идват у тях, са скучни като дъждовен ден, биваше незабавно отлъчван. Но тъй като в това отношение жените бяха по-малко склонни от мъжете да се откажат от всякакво светско любопитство и от желанието сами да се осведомят за удоволствията, предлагани от другите салони, а и понеже Вердюренови усещаха, че този изследователски дух и този демон на лекомислието биха могли да се окажат смъртоносна заплаха за правоверната им църквица, те се почувстваха принудени последователно да отхвърлят всички „вярващи“ от женски пол. Ако не се смята младата жена на доктора, през тази година се бяха задоволили почти единствено (макар че самата госпожа Вердюрен беше добродетелна и произхождаше от почтено буржоазно семейство, прекомерно богато и съвършено безлично, с което постепенно съзнателно бе прекратила всякакви отношения) с една почти демимонденка, госпожа Дьо Креси, която госпожа Вердюрен наричаше с малкото ѝ име, Одет, и бе обявила за истинско „съкровище“, и с лелята на пианиста, някога вероятно отваряла вратата на окъснелите наематели – лица, незапознати със светския живот и на които в наивността им бе толкова лесно да бъде внушено, щото принцеса Дьо Саган и дукеса Дьо Германт са принудени да плащат на разни нещастници, за да присъстват на вечерите им, че ако ги бяха поканили у тези две големи дами, бившата портиерка и кокотката биха презрително отказали.

Вердюренови не канеха на вечеря  – техните гости си имаха „личен куверт“. На соаретата нямаше програма. Младият пианист свиреше, но само „когато му отърваше“, защото тук не насилваха никого и както казваше господин Вердюрен: „Всичко за приятелите, да живеят добрите другари!“. Ако пианистът искаше да изсвири похода на валкириите или прелюдията към „Тристан“, госпожа Вердюрен протестираше не защото тази музика не ѝ харесваше, а напротив, защото твърде силно я вълнуваше. „Значи, държите да ме хване мигрената? Така става всеки път когато свири това. Знам какво ме чака! На другия ден изобщо не мога да стана! Сърдечно благодаря!“

Ако пианистът не свиреше, гостите си приказваха и някой от тях, най-често любимият им по онова време художник, „пускаше“, както се изразяваше господин Вердюрен, „някоя голяма лакърдия, която разсмиваше всички“, особено госпожа Вердюрен – тя дотолкова бе свикнала да приема буквално преносните значения на емоциите, които изпитваше, че доктор Котар (тогава все още начинаещ лекар) се видя принуден един ден да ѝ намести челюстта, която се бе откачила от много смях.

Фракът беше забранен, защото бяха „между приятели“ и за да не заприличат на „досадните“, от които се пазеха като от чума и които канеха само на големите соарета, давани възможно най-рядко и само ако това би забавлявало художника или би лансирало музиканта. През останалото време се задоволяваха с игра на шаради, с костюмирани среднощни вечери, но само помежду си, без да приемат никой чужденец в малкия си „кръжец“.

Но с разширяването на мястото, заемано от „другарчетата“ в живота на госпожа Вердюрен, за досадни, достойни да бъдат отхвърлени, биваха обявявани всички и всичко, което задържаше приятелите ѝ далече от нея и понякога ограничаваше свободата им, и това беше майката на един, професията на друг, къщата на село или лошото здраве на трети. Ако доктор Котар смяташе, че трябва да си тръгне, да стане от масата и да отиде при някой тежко болен, „Кой знае – казваше му госпожа Вердюрен,  – може би ще му се отрази много по-добре, ако не го безпокоите тази вечер; ще прекара спокойна нощ и без вас; утре ще отидете рано-рано и ще го заварите оздравял“. От самото начало на декември госпожата се разболяваше при мисълта, че правоверните ѝ ще я „зарежат“ за Коледа и за първи януари. Лелята на пианиста изискваше от него на този ден да присъства на семейната вечеря у майка си заедно с нея. „Да не мислите, че майка ви ще умре – безцеремонно възкликваше госпожа Вердюрен,  – ако не вечеряте с нея на Нова година, като в провинцията!“

Безпокойствата ѝ се възраждаха през Святата седмица.

– Вие, докторе, учен мъж, силен дух, естествено, ще дойдете на Велики петък като всеки друг ден? – каза тя на доктор Котар първата година с уверен тон, сякаш ни най-малко не се съмняваше в отговора.

Но трепереше, докато го чакаше да го произнесе, защото, ако той не дойдеше, рискуваше да остане сама.

– Ще дойда на Велики петък да се сбогуваме, защото Великденските празници ще прекараме в Оверн.

– В Оверн? За да ви изядат бълхите и въшките, добре ще ви се отрази!

И след кратка пауза:

– Ако ни го бяхте казали по-рано, може би щяхме да се организираме и да пътуваме заедно по-комфортно.

Също така, ако един „вярващ“ имаше приятел, или някоя от „редовните“ – флирт, заради който биха могли да ги „зарежат“, Вердюренови, които не се бояха, че жената има любовник, стига да си го има у тях, да си го обича у тях и да не го предпочита пред тях, казваха: „Добре де, доведете го този ваш приятел!“. И го подлагаха на пробен изпит, за да видят дали е способен да няма тайни от госпожа Вердюрен и дали подлежи на присъединяване към „малкия клан“. Ако не го издържеше, привикваха вярващия, който го бе представил, и му правеха услугата да го скарат с приятеля или любовницата. В противен случай „новият“ на свой ред биваше покръстван. Затова, когато тази година демимонденката разказа на господин Вердюрен, че се е запознала с очарователен мъж, господин Суан, и намекна, че той ще е много щастлив, ако бъде приет у тях, господин Вердюрен тутакси предаде молбата на жена си. (Той винаги си съставяше мнение след жена си, а специално отредената му роля беше да изпълнява желанията ѝ, както и желанията на вярващите, черпейки от богатите си запаси от изобретателност.)

– Госпожа Дьо Креси иска нещо да те помоли. Би искала да ти представи един от своите приятели, господин Суан. Какво ще кажеш?

– Е, хубава работа. Може ли човек да откаже нещо на това малко съвършенство. Мълчете, не ви питам за мнението ви, казвам ви, че сте съвършенство.

– Щом така смятате – отговори Одет превзето и добави:  – Знаете, че I am not fishing комплименти.

– Е, добре. Доведете го вашия приятел, щом е толкова очарователен!

 

Истината е, че „кръжецът“ нямаше нищо общо със средата, в която се движеше Суан, и истински светските мъже биха намерили, че не си струва да си толкова издигнат, за да бъдеш представен у Вердюренови. Но Суан до такава степен обичаше жените, че от момента, когато опозна почти всички от аристокрацията и когато те вече на нищо не можеха да го научат, бе започнал да гледа на почти благородническите звания, с които го бе удостоил осиновилият го квартал „Сен-Жермен“, като на разменна монета, като на акредитив, сам по себе си лишен от стойност, но позволяващ му да импровизира, създавайки необходимата му ситуация в една или друга провинциална дупка, в една или друга съмнителна парижка среда, където дъщерята на селския големец или на деловодителя му се бе сторила красива. Защото тогава желанието или любовта му връщаха отнетото от рутината на всекидневието тщеславие (макар точно то да го бе някога насочило към светската кариера, където бе прахосал в лекомислени удоволствия дарбите на своя дух и поставил ерудицията си от областта на изкуството в услуга на светските дами, които съветваше какви картини да купуват и как да обзавеждат домовете си), същото тщеславие, поради което искаше да блести в очите на поже- ланата от него непозната с елегантност, непроизтичаща само от името Суан. Особено го искаше, ако непознатата беше от скромен произход. Така както интелигентният мъж не се бои, че ще изглежда глупав в очите на друг интелигентен мъж, и изисканият мъж не се бои от благородника, а от простака, за когото подозира, че няма да оцени изискаността му. Откакто свят светува, три четвърти от вдъхновените от тщеславието хитроумия и лъжи, уронващи достойнството на измислилите ги хора, са били предназначени за по-нисшестоящите от тях. И Суан, който се държеше просто и небрежно с дукесата, позираше и трепереше от страх да не бъде презрян от камериерката ѝ.

Той не беше от многобройните индивиди, които от леност или от примирено съблюдаване на задължението, произтичащо от принадлежността им към висшето съсловие, остават закотвени до един определен бряг, въздържат се от удоволствията, предлагани им вън от социалния кръг, в който живеят затворени до смъртта си, задоволявайки се накрая да наричат удоволствия, по липса на нещо по-добро и когато са успели да привикнат към тях, посредствените развлечения и непоносимата скука на малкия си свят. Суан не се стремеше да харесва жените, с които прекарваше времето си, а да прекарва времето си с жените, които вече беше харесал. И това често бяха жени с доста вулгарна хубост, защото несъзнателно търсените от него физически качества често бяха напълно противоположни на тези, от които се възхищаваше, когато бяха изваяни или нарисувани от любимите му художници. Одухотвореното меланхолично изражение вледеняваше сетивата му, докато, напротив, някоя здрава, налята и розова плът бе достатъчна, за да ги пробуди…

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах