Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Мразим Лефски

Снимки: Авторът - Мразим Лефски

Снимки: Авторът

Не, аз не мразя нито Лефски, нито Левски. Още по-малко мразим. Просто обичам да мислим. Просто излизам в седем сутринта с книга да почета в парка до нас, после решавам да мина през пазара, за да си купя хляб и мед, а на излизане съм се сетил да си взема фотоапарата. Просто по пътя към пазара решавам да мина през малки улички, по които никога досега не съм стъпвал. Така се оказвам от задната страна на училище, чиято предна фасада представлява олющен стенопис с български възрожденци и писатели. Неведнъж, когато съм минавал оттам, съм си мислил до каква степен не познаваме всички имена, които ни обграждат като имена на училища, улици, площади.

Завършил съм българска филология и съм учил „Възрожденска литература“, тогава тя не ми беше интересна. Но времената се променят. Ето, сега, книгата в чантата, която нося на лявото си рамо, книгата, която допреди малко съм чел, са мемоарите на Тодор Икономов, с които отдавна се канех да се сдобия. Още преди няколко години, когато за трети или четвърти път очите ми преминаваха по страниците на „Българският Великден, или Страстите български“ на Тончо Жечев. Но ако миналата седмица не бях минал инцидентно през Враца по една работа и не се бях спрял на едни кашони, кой знае кога щях да намеря мемоарите на този така интересен човек, който винаги е поддържал своята линия, отказал е 18 000 гроша, когато не е имал почти никакви пари, за да не предава идеите си. И който е наричан от либералите „консерватор“, а от консерваторите – „либерал“. Затова и смъртта му в следосвобожденска България е една от най-трагичните. Но нека се върна на Лефски…

Това, което привлича вниманието ми, е надпис на стената на училището:

МРАЗИМ ЛЕФСКИ

Изваждам фотоапарата и снимам през оградата. Входът за училищния двор е далече, а и не знам дали охраната няма да ме пита за какво искам да вляза. И как ще приеме отговора ми:

„За да направя една снимка“.

В първия момент решавам, че това е чиста проба ученическо бунтарство. Не срещу Левски, не срещу българското, а срещу патоса, с който обикновено се преподава литература в училище. Онази клиширана първолашка приповдигнатост, в която няма нищо лошо, стига да я използваш целенасочено и осъзнато. Стига в последните години тя да не беше обладала напълно говора на стотици учители, а покрай тях и езика на толкова българи. Тази патетична претрупаност не осъзнава, че кажеш ли в едно изречение „гениален, велик, голям, мъченик“, това по-скоро обезсмисля изказването ти, защото вместо да увеличи образа на този, за когото говориш, го смалява по силата на натруфените изразни средства и обратната психология.

Да, казвам си, учениците, които го играят бунтари (какъвто бях и аз като ученик, въпреки своите интровертност и темерутщина, а може би и поради тях) съвсем основателно негодуват, когато им повтарят за сто трийсет и пети хиляден път какви невероятни, неземни, неповторими създания са били Левски и Ботев, например. Не че националните ни герои не са били такива. Но те са били и напълно вероятни, земни, а за късмет и повторими. Поне в този смисъл, в който те са дали пример, който мнозина са решили да последват в тази повтаряемост, която прилича на спирала. Защото всяко следващо поколение надгражда. Или руши.

И все пак, става ли дума за ученици, всичко опира до психологията, за която толкова малко се знае. И до личния подход, който често съвсем откровено куца с двата крака, а и с бастуна, че и с патериците в училищната ни система. Опитайте се да кажете на един ученик за величието на някой от великите по горепосочения начин и ще видите, че той хем ви слуша, хем блее някъде. Кажете му обаче, че Левски е бил един от първите, които по категоричен начин е казал: „F..k the system!” или „Killing in the name of” и ще видите как ученикът веднага ще ви разбере.

Да, естествено, че ще го напише със сгрешен правопис, мисля си, това е толкова модерно. Чели сме Иванка Курвоазие, статусите на Иво Димчев, а и една от книгите с публицистика на Теодора Димова се казва „Орок“. Случаеност? Не мисла!

Междувременно погледът ми шари по стената, облизва обичайния любовен надпис, който в случая гласи:

ВСЕКИ ДЕН ЗАПОЧВАМ ДА ТЕ ОБИЧАМ ВСЕ ПОВЕЧЕ И ПОВЕЧЕ. ЗА Л. (ПИЛЕТО МИ)

После се рее из обичайните изявления на чужди езици и накрая стига до надпис в червено, чийто завършек ме кара да се плесна по челото. Нещата далеч не са толкова драматични, колкото изглеждат на пръв поглед. Надписът гласи:

ДЕЦА, УЧЕТЕ И ОБИЧАЙТЕ 3 НЕЩА:
СЕМЕЙСТВОТО, РОДИНАТА И ЦСКА

Как не се сетих? Пълен идиот съм! Ученикът не мрази Левски от Карлово, а „Левски“ от Герена. Какво да кажа? Патриотична работа е футболът. Както и агитките. Бият се в гърдите, че са големи националисти, после викат „К.р за Левски! К.р за Ботев!”. Когато играят срещу съответните отбори, де. Така че спокойно! Младото поколение не е съвсем изгубено, колкото и далеч да потъва във виртуалния свят. Както не са изгубени и предните две поколения – поколението на изгубените в Прехода и 90-те години. И техните родители – поколението на изгубените в соца.

Да, пропастта между различните поколения е огромна. Но не е ли било винаги така? Повече или по-малко? Така че нека не прибързваме с крайните изводи, макар това да е едно от любимите занимания на обществото ни. Нека не размахваме пръстите на своето възмущение. Нека си спомним какви сме били ние като ученици. Всяко поколение си има своите дефекти: моето, твоето, неговото, нашето, вашето… Но хората са хора именно защото имат дефекти. Иначе биха били богове.

А колкото до Левски, основният въпрос тук е защо, когато напишеш „Левски“ в Гугъл на първата страница с резултати излиза само футболният отбор? Не говори ли това достатъчно за средата ни? За живота ни? За миналото и бъдещето ни? Народе????

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах