Мразя българската литература!

Преди 8 години спечелих конкурс за къс разказ, но още преди да се похваля на нашите, получих в пощата си писмо от личност, подписала се като „една жена”. Анонимното създание ме обвиняваше, че „такива като мен” са запушалка за истинската българска литература, че съм некадърник и графоман. Напсувах съществото, колкото да му стане гадно, и продължих.

След три дни обаче получих съвсем различно, този път неанонимно, но крайно налудничаво писмо от един иначе интелигентен, но явно попрегрял литератор, който с безброй непознати ми думи май ме обвиняваше в неясни за мен прегрешения. Дълго търсих значението на думите му, но накрая отговорих любезно, въпреки че речникът ми не е способен дълго да поддържа висок разговор с филолози. Обаче онзи ми върна едно още по-дълго и увъртяно писмо, в което (май) обвиненията пак коварно подаваха бодли между блестящите думички. След като го прочетох, нямах сили да върна жеста, не написах дори „ходи се ш…й нейде”.

Въпреки че съм адвокат, през съзнателния си живот съм нямал явни врагове. Затова недоброжелателството, с което се сблъсках като писател, ми се стори странно. И до ден-днешен, щом издам книга, задължително в мейла или във Фейсбука ми запълзяват разни странни създания и ме удостояват с анонимните си недоброжелателни простотии – колко съм бил алчен, пошъл, алкохолик, подло адвокатче, съчинител на скоропоговорки и други такива неща, част от които може би са верни, но все пак – обидни. Обикновено идват от измислени мейли и профили. Не са толкова редовни, че да ме смутят.

Смущава ме обаче фактът, че някой човек отделя от времето, което му остава до смъртта, дето с всяка секунда става все по-ценно, за да си направи фалшив мейл или профил, от които да ми пише глупости. Всякакви неща срещах за себе си във форуми, дискусии и подобни гнойни места. В някакъв момент се замислих дали тази омраза, която предизвиквам, няма да се простре и върху близките ми. Ами ако онзи, дето ми пише гнусотиите, утре стане професор и на изпит при него отиде дъщеря ми? Човешката природа е така устроена, че не можем да надникнем в главите на тези до нас, само можем да си представим тъмните злокобни създания, които се таят в параноичните им и завистливи светове, които се намират понякога само на метър от нас, понякога и по-близо. От кого да се пазим по-напред?

Но думата ми беше за неприязънта към българските писатели и към българската литература. Тя вероятно е проява на гения на завистта, когото Елин Пелин чакаше да се роди в България. Ами ето – той се роди, порасна, купи си компютър, направи си мейли, профили, блогове, списания, вестници, телевизии, показва ни дупета и цици, създаде си свои жалки ВИП-ове, към които завист няма как да изпиташ, защото са точно това, което завистникът иска да са другите хора – такива като него, които нищо не могат. Заради тази своя бездарност публиката щедро им дава от парите и вниманието си.

Пиша всичко това, защото съм по-скоро от не-мразените писатели, държа да се знае. Това, за което пиша, се случва стократно на други хора и съвсем не е нужно да давам примери за това – реките от кал са широки и ние се стичаме заедно с тях надолу. Това се е превърнало в толкова естествено движение, та понякога си мислим, че стоим на едно място и стичащата се покрай краката ни кал е земята, по която стъпваме.

Разбира се, българската литература предлага необятна възможност да я коментираш критично, доста по-трудно е да пишеш добре за нея. Лесно е да намериш лошия пример, особено ако той ти трябва. Така, предполагам, е с всяка литература. Лошата френска литература сигурно е хиляда пъти повече от лошата българска литература. Но литературата се сравнява по добрите си образци. Никой няма да сравнява поемата на пазарджишкия пенсионер Христо Г. Стоянов за Бойко Борисов с „Албатросът“ на Бодлер.

Но хората, които таят неприязън към българските писатели и литература, искат да сравняват точно така. Те не желаят дори да споменат добрите примери. Добрите примери пречат на интимното им желание да изкрещят какво им е на сърце – че българската литература им е неприятна, защото е нещо, създадено от хора, с които завистникът сравнява себе си; че за тях чуждият успех е личен провал; че българските писатели са наркомани, сектанти и безделници; че подражават на Буковски; че нямат читатели; че пишат само за да срутят някой фен/фенка (с последното може и да се съглася). Въпреки това подобни лесно смилаеми тези периодично се завъртат умело от някой, който му се е събрал карез към нещастните български автори. За много от тях споменатото отговаря напълно, но далеч не за всички – и тъкмо в това е манипулацията.

Вече не е модерно да напишеш във форума: „Х е наркоман, сектант и алкохолик”. С подобни думи можеш да облекчиш внезапната си мъка, но всички знаят, че форумът е кенефът на Мрежата – като се обадиш от там, гласът ти звучи малко приглушено, много пръдливо. Затова е доста по-авторитетно първо да си изградиш обществена позиция и от тази камбанария да раздаваш прелестните си присъди.

Това не е трудно. По-лесно е да пишеш за лошите, защото хейтът те прави популярен. При това справедлив хейт, защото сред най-известните писатели в България има цяла кохорта хора, които наистина не могат да пишат, но имат времето, връзките и търпението да висят по тв студията, та тъй да получават вниманието на арестуваната пред телевизора публика, за да станат по-известни с лицето си, отколкото с книгите. И това им слага по две-три хиляди бройки повече продадени книги, които обикновено са две-три хиляди души, които повече няма да погледнат българска книга.

За да ти повярват, че българската литература е боклук, е най-добре да редуваш жежки статии срещу пробутваните от медиите некадърници с похвални писания за неизвестни, но недотам добри автори. По този начин манипулацията е двупосочна. От една страна хората си казват: „Щом ВИП писателите, дето ги гледаме по телевизията, са толкова зле, кой знае колко зле са другите”. От друга, ако някой прочете хвалебствена статия за недобър писател и си купи книгата му, после разочарован ще си каже: „Щом това го имат за хубаво, кой знае каква плява е останалото”. И в двата случая трябва просто да премълчиш добрите писатели – писателят се убива с мълчание.

А къде са добрите български писатели?

Има поне тридесет, за които се сещам и може би още толкова, за които не знам. Но за тях е по-удобно да се мълчи, защото не удовлетворяват никакви примитивни нужди у хората. Най-добре е да ги пострижеш в матрицата с другите – тъй, че всеки да си получи порцията кал в сурата, щото да не може да бъде разпознат сред останалите. Чак тогава онези, анонимците, ще се събудят една сутрин, ще погледнат победоносно всеобщата кал пред себе си и няма да има на кого да завиждат, освен може би на себе си.