Мураками, отломка на морския бряг

„Когато разсъждавам за живота, понякога ми се струва, че не съм нищо повече от отломка, изхвърлена на морския бряг”, пише Мураками в мемоарното есе „За какво говоря, когато говоря за бягането”.

Макар и автобиографичен, а може би тъкмо затова, текстът ми напомни за популярната тийн новела „Самотният бегач на дълги разстояния” на Алън Силитоу. Е, тук няма поправителен дом за малолетни, но и за Мураками бягането е сливане с празнотата, свобода, чиста радост и облекчение. А усещането му за маратоните е почти същото като усещането за дългите разстояния на Смит:

„Всяко бягане е като живота — вярно, някакъв мъничък живот, но и той със своето страдание, щастие и всякакви случайности”.

И в джогинга, както и в писането на романи, Мураками е самотен бегач – не се състезава с никого, освен със себе си. Писането на романи изисква авторът да е вътрешно мотивиран, а не да търси външни потвърждения и критерии. Текстовете, събрани в тази книга, са написани между лятото на 2005-а и есента на 2006 година, лека-полека, в пролуките между останалите занимания на автора. Писани са от човек, който не умее да вниква добре в нещата, ако не ги е въплътил в думи:

„За каквото и да става дума, първо го обръщам във форма, видима за очите, и чак тогава добивам вяра. Не съм скроен като интелектуалец, а по-скоро като физкултурник”.

Той обяснява връзката между писането и бягането така:

„Когато получа неоснователна критика (поне в моите очи) или когато някой, от когото съм очаквал да ме приеме, не го е сторил, винаги тичам по-дълго от обичайното. По този начин се изтощавам физически. Тогава наново осъзнавам, че съм слаб човек и възможностите ми са ограничени. Именно благодарение на болката, на стремежа да я превъзмогнем, можем в хода на този процес да извлечем поне частица от усещането, че сме живи”.

Това е най-личната книга на Мураками, най-неочакваната. Разголваща навиците му, интроспективна и равномерна, тя е изпъстрена с автоцитати и препратки към собствените му писания (Болката е неизбежна. Страданието е въпрос на избор). Тук сякаш няма неясноти, символи и двоякост. Сякаш…

Според писателя дълбините на характера не подлежат на драстична промяна. Ако не разбиеш бавно и методично с длето скалата и не прокопаеш дълбока дупка в нея, няма да си в състояние да стигнеш до извора на творчеството. За да напишеш роман, трябва да използваш до краен предел физическия си потенциал и да посвещаваш време и усилия. За всяка следваща творба, се налага да дълбаеш наново. Умението за концентрация и самовглъбяване донякъде компенсира капризите на таланта или недостига му. Освен концентрация обаче писането иска постоянство. Примери за върховна дисциплина в този смисъл са не един и двама прекрасни творци – като Исабел Алиенде и Амели Нотомб, да речем.

Докато пише за бягането, Мураками пише за какво ли още не. За музиката на „Лъвин Спунфул“, например, която е чудесна за слушане по всяко време, защото „не се опитва да се изкара по-голяма, отколкото е в действителност”. Също като неговата литература. Като се замисли човек, в това се състои странната притегателност на произведенията на японския писател – те не се опитват „да се изкарат” по-значими, отколкото са всъщност. И тъкмо затова са значими, важни за автора си. Нима натрупването на банални случки не ни прави това, което сме? Нима уникалният начин, по който всеки един от нас осезава и обема действителността, не й придава някакъв сюрреален чар?

„Един от съществените ми активи е фактът, че аз съм аз, а не някой друг. Откритите рани на сърцето са неизбежната цена, която трябва да платим на света за самостоятелността си. Ден подир ден, навлизаме във въраст, когато не платим ли съответната цена, получаваме единствено каквото ни се полага”, твърди Мураками.

Подаръците на съдбата са привилегия за младите. Но какво пък.

„Ефикасността не е мерило за ценността на живота. На магистралата на живота не можеш да караш единствено и само в платното за изпреварване.”

Може да звучи парадоксално, но човек трябва да е максимално здрав, за да се справи с нездравите си желания.

Мураками е създал мемоарен разказ или есе, с което се е опитал да събере мислите си. Да ги сложи в ред и да ги прочете „отстрани”. Защото писането е начин да проумееш нещата, които изглеждат абсурдни. А уж всичко се въртеше около бягането…

В реалния свят не съществува нищо толкова хубаво, колкото фантазиите на човек, загубил разсъдъка си. Поне за час, час и нещо.