Мутафчиев към Морфов: Върни се в Народния театър

Александър Морфов напусна директорския пост в Народния театър в края на миналата седмица с обяснението, че статутът „национален културен институт“ е отнет на първата ни сцена. Режисьорът твърди, че това е станало с постановлението на Министерския съвет от края на месец юли, с което властта гласува нови правила за финансиране на сценичните изкуства (Вижте в ОЩЕ ПО ТЕМАТА). В документа обаче липсва субсидия, фиксирана както досега специално за Народния театър, Софийска опера и балет, Софийска филхармония, Музикалния театър и Ансамбъл „Филип Кутев“.

Поканихме председателя на Съюза на артистите да коментира има ли директорска криза в Народния театър и как ще се отрази новата методика на сценичните изкуства.

– Г-н Мутафчиев, от национално значение ли е българската култура у нас?

– Да, ние всички знаем, че е от национално значение, но превърнахме културата в средство за размахване на бели знамена, на томахавки и – как да кажа – безсмислени крясъци в социалните форуми. Националната култура е от национално значение дотолкова, доколкото и сигурността на държавата е от национално значение. Ако някой терорист бъде заловен, той ще бъде съден по закон, свързан с националната сигурност на държавата ни, нали? Аз смятам, че и културата е част от националната сигурност на България. Поне би трябвало да бъде. А защо не е? Дълги години тя беше подритвана и подмятана от ляво надясно и от дясно наляво. Всички политици обещаваха, че един ден…, кой ще е този ден…, културата ще бъде приоритет на всяко едно правителство.

– 26 години от началото на промените минаха и този ден още не е дошъл, защо?

– Ако всички ние очакваме субсидиране на културата ни, каквато и да е тя, не говорим само за театър; ако от 26 години ние всички очакваме това от държавата, не можем да не си дадем сметка, че след като тази държава няма стабилна икономика, тя няма как да субсидира културата. Откъде точно да дойдат парите в културата, ако няма икономика, която да вкарва пари в държавния бюджет? Аз нямам отговор.

– Артистите веднага ще отговорят: „Залите са ни пълни, продали сме си билетите, свършили сме си работата“.

– Да де, но това е самоиздръжката. Това е частта, която творците трябва така или иначе да покрият, за да заслужат отношението на държавата към тях, нали? Ние правим изкуство за публика. Нашата отговорност е да привличаме публика, която носи приходите за нашите институти. И това е нашата част от участието в общия проект държава-култура. Това е само приход, а отделно този приход трябва да бъде покрит и с бюджет от държавата. Именно по тази причина преминахме с екипите на 2-3 министерства на културата през всички възможни варианти за финансиране на сценичните изкуства – със специалисти, с консултанти от Съюза на артистите и от Министерството на културата – за да видим на каква база може да се формира бюджетът на един културен институт. Обсъдихме може би 10 варианта, използвахме опита на израелския театър, на полския, на унгарския. И през всичките варианти ние винаги трябва да опираме по някакъв начин и до публиката, няма как да мислим само за хората, които играят. Защото когато имаш 20 души на сцената, а долу няма никой в залата – какво правим, кого субсидираме?

– У властта или у публиката е проблемът, за да не стане приоритет българската култура? А може би проблемът е у вас, артистите?

– Проблемът е в икономиката ни. В разбитата ни икономика и липсата на средства в държавната хазна. Колкото пъти – от личен опит го казвам – сме опирали до правителствата за това, че липсват средства, за да запълнят съответен дефицит в някоя от сферите на културата и почти всяко едно правителство по някакъв начин е откликвало и е додавало. Не са отказвали категорично, не са ни оставяли да се оправяме сами. Но държавата не е бездънна яма, тя трябва да се пълни регулярно, като хазна, за да може да се вади от нея и да се раздава на съответните сфери. Защото не сме само ние – културата. Важни са образованието, здравеопазването, спортът. Те вървят ръка за ръка. За мен това са основните китове, на които се крепи една държава. Но времето, в което живеем, не е никак леко. Какво да направим? Не сме си избрали да живеем в хубави години.

– Много ли са театрите в България?

– Нека да не почваме с констатации като тази. Навремето Тодор Живков, когато е трябвало да ходи с дипломатическия корпус в един град, първото нещо, което правел, е площадът, за да може дипломатическият корпус да се разходи по него и да помаха на народа. Другото е да направи в града театър – един вид конгресен център, в който да се съберат и да си говорят глупости. По времето, когато са построени тези театрални сгради, зали, във всеки един такъв град е имало фабрика, цех или завод, които по закон три процента и половина от прихода са отчислявали в общината, която е разпределяла за здравеопазване, образование и култура. Да не говорим, че тези театрални зали са строени за заседания на БКП по места, огромни халета, отоплявани с нафта, но тогава нафтата е струвала 23 стотинки литъра. А сега нафтата е 2 лева и 23 стотинки, т.е. днес сметката не излиза. В момента във всеки един от тези градове има театър, училище, някъде университети по един-два, има симфониети, филхармонии някъде, голяма болница. Но няма завод. И откъде пари за култура? Тук идва абсолютната логика, че вече е време да се случи така жадуваната от мен децентрализация на бюджета и на данъците. Ако хората по места си плащат данъците в общината и в областта, тези пари отново ще могат да влизат със закон за образование, култура, спорт и здравеопазване. Поради липса на икономика в тези региони – изведнъж се отчита, че театрите са много като бройка и затова се насажда в обществото мнението, че някои от тях са ненужни, на което категорично се противопоставям – защото всеки жив човек в тази държава има нужда и право на достъп до култура. Просто изведнъж се оказа, всичките тези театри висят единствено и изцяло само на шията на един бюджет, държавния.

– Владимир Люцканов излезе това лято с твърдение, че публиката у нас прогресивно намалява. Така ли е, според вас?

– Не мога да коментирам мислите му. Мога само да кажа, че ако публиката на негови представления намалява, на моите се увеличава. То донякъде е въпрос и на интерес на зрителите в крайна сметка. Днес публиката гледа спектаклите на Младежкия театър, утре гледа на Народния театър, вдругиден отива в „Зад канала“, после ако има нещо интересно отива в Шумен. Други хващат самолета и директно заминават на театър в Лондон. Освен това отдавна се знае, че броят на театралната публика в България има лимит, а е и зловредно говоренето, че публиката намалява, защото хората, които искат да гледат театър се разколебават и наистина не ходят.

Теглим публиката в театъра човек по човек

– Народният театър влиза в новия сезон без директор. Как ще му се отрази липсата на човек с визия за репертоара и с грижа за трупата?

– Не виждам причини за страх. Народният театър има достатъчно спектакли, които пълнят залата до дупка. И това е на базата на работата на колегите ми в театъра, на екипа, и защото резултатите от предходната година са добри.

– Не е ли намаляла публиката, както се твърди?

– Не мисля, че е намаляла. Това по някакъв начин кореспондира и с предното ми изречение, че ако публиката намалява, сме си виновни единствено ние. Има и още един фактор, който влияе върху посещенията в театрите – социалният статус на българина. Но за това пък зрителят си избира – дали ще отиде да гледа веднъж в месеца спектакъл на Явор Гърдев или Теди Москов в НДК, на които да плати 50 лв. за билет, или ще гледа 5 пъти представления на Народния театър или „Зад канала“ по 10 лв. Публиката сама избира, а ние трябва по някакъв начин да си я привличаме, да я теглим човек по човек.

– Какъв човек е нужен за директор на Народния театър?

– Новият директор би трябвало да е човек, който познава изключително добре тази тежка и сложна машина. Народният театър е като космически кораб и трябва да си Хан Соло, за да я вдигнеш да полети. Да имаш необходимата компетенция, за да управляваш екипа и да те е грижа за личната съдба на всеки един работещ в театъра – от главния артист до сценичния работник. Да познаваш желанието на публиката, да имаш стратегия какво да поставяш. Да си човек, на който му пука, това е.