Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Музата за „Целувката“ на Климт

„Нарисуваната целувка“ - роман за прочутия австрийски живописец и неговата спътница Емилие Фльоге (откъс)

Густав Климт, „Целувката“, 1908 - 1909, Галерия на двореца „Белведере“, Виена - Музата за „Целувката“ на Климт

Густав Климт, „Целувката“, 1908 - 1909, Галерия на двореца „Белведере“, Виена

Удивителна картина на стара Виена с портрет на големия живописец Густав Климт показва Елизабет Хики в романа „Нарисуваната целувка“ (изд. „Кръг“). Климт, основна фигура в сецесиона и виенския модерн, е признат за майстор на еротиката. А някои негови произведения са били смятани за твърде откровени за своето време и са подлагани на сериозна критика.

Романът на Елизабет Хики е посветен на неговата муза Емилие Фльоге, чийто образ Климт увековечава в „Целувката (Любовници)“, най-известната картина на живописеца. Изкуствоведите намират в нея много еротични подтекстове. Смята се, че правоъгълниците по дрехата на мъжа са сперматозоиди, а „яйцевидните“ мотиви по роклята на жената символизират плодовитостта. Ценителите могат да я видят на живо в галерията в двореца „Белведере“ във Виена.

Емилие Фльоге и Густав Климт имат разтърсваща, трудна, продължила цял живот връзка. Срещат се, когато тя е на дванайсет, а той – прочут. Климт започва да ѝ дава уроци по рисуване и разкрива пред нея бохемските среди във Виена от края на XIX и началото на XX век. Със своята грижа и отдаденост Фльоге се превръща в единствената спътница на художника. Именно нейното име той прошепва на смъртния си одър:

„Емилие…“.

Вижте още: ДНЕС ПОЕТИЧЕН, ПРЕДИ 100 Г. „НЕПРИЛИЧЕН“

Предлагаме Ви откъс от „Нарисуваната целувка“.

Можехме ли да продължим с уроците по рисуване след това, сякаш нищо не се бе случвало? Не, разбира се. Аз завършвах училище, а той беше много зает. Бях напреднала доста с обучението, вече можех да скицирам и сама. Но да не се виждаме, беше еднакво непоносимо и за двамата, затова намерихме решение: щяхме да учим заедно френски. Густав се тревожеше, че лошият му френски ще затрудни пътуванията му, както и кореспонденцията с френските художници ще компрометират работата му в Белгия. Моят френски беше сносен, но произношението ми куцаше. Започнахме да ходим всяка седмица при мадам Черни на „Кертнерщрасе“. После се отбивахме в някое кафене за час-два и Густав ми разказваше за работата си.

Държеше се, сякаш нищо не се бе случило, върна се към старото положение – брат на сестра ми, чичо на племенницата ми и учител. Аз се опитвах да демонстрирам, че искам точно това. Сякаш скръбта му беше опиат и сега, когато започна да поутихва, му се искаше да вярва, че именно наркотикът, а не той е виновен за всичко.

Иска ми се да си мисля, че беше лесно, че стана без усилия, но това е лъжа. Още помня как идваше в сънищата ми нощ след нощ, истински като в живота: с червена роба, с дебели пръсти и с необяснимо за мен петно от титаниево бяло отзад на врата. Нощ след нощ. Рисуваше в студиото с гръб към мен. Аз му казвах нещо, но той не отговаряше. Просто рисуваше. Или стоях до прозореца в апартамента ни и го чаках, а той закъсняваше. Стоях и гледах тревожно улицата отдолу.

Обмислях дали да не му изпратя телеграма. Той не беше човекът, който ще ме уведоми, ако си променеше плановете. И изведнъж го виждах, вървеше триумфално в кръг от модели и проститутки, перачки и слугини. Бяха облечени във всеки познат на света цвят и стил, в рокли, в костюми, с набори, волани, буфан ръкави, реглан ръкави, фусти, с всякакви украси и платове. Държаха го за ръцете, дърпаха го за сакото, висяха по раменете му, смееха се с начервените си устни. Извиквах го от прозореца. Той вдигаше поглед за момент и ме виждаше. Махаше ми с ръка и отминаваше. Отново и отново сънувах как ме зарязва по стотици различни начини. И всеки път се събуждах ужасена, сълзите, които отказваха да потекат, когато бях будна, мокреха възглавницата в съня ми.

След станалото трябваше да пазя благоприличие дори още повече, но лицемерието и преструвките ме изморяваха. Ако хората говореха, щяха да кажат само онова, което беше истина, така че защо да се преструвам?

След смъртта на Ернст Густав стана още по-нетърпелив, нямаше нерви да води политика на успешен академичен художник, беше отегчен от онова, което се очакваше от него. Изглеждаше още по-безразсъден в пренебрежението си към конвенционалните клиенти, включително и към Министерството на образованието. В същото време не отхвърляше изцяло желанието да се харесва, да бъде аплодиран и ценен. Тревожеше се, че комитетът към министерството може да не хареса скиците му. Обичайната ми роля беше да слушам и да се опитвам да го успокоявам.

– Нали те избраха? – казах му един ден, докато седяхме в кафене „Сперл“. Сложих парче марципан върху езика си и го оставих бавно да се разтопи.

– Йодъл спомена „Атинската школа“* като модел – изпъшка Густав. – Той ще е най-лошият.

После записа имената на членовете на комитета върху една салфетка. Тъкмо започнахме да ги подреждаме от най-добронамерените към най-заядливите, когато вратата се отвори и мъж с гъсти и остри мустаци внесе със себе си повей студен вятър. Огледа залата, видя Густав, кимна му и тръгна към масата.

– Е, хер Климт – каза той и размаха един брой на „Нойе Фрайе Пресе“ към нас, сякаш нямаше нужда от повече думи.

– Хер Хофман, Емилие Фльоге, приятел на семейството. Емилие, бих искал да ти представя хер Йозеф Хофман, архитект – каза Густав. – Той работи с Ото Вагнер.

– Великият Ото Вагнер – поправи го Хофман, – и само работя за него, макар наистина да се надявам един ден да мога да кажа, че работя с него. Но за съжаление, не съм сигурен, че този ден ще е скоро. Мога ли да се присъединя?

Без да дочака отговор, той седна на един от столовете от ковано желязо и помаха на сервитьора.

– Мока с три бучки захар и допълнително сметана. И едно парче от тортата, която е пред тази млада дама.

– Аз съм като колибри – обясни ни той, – трябва непрекъснато да ям нещо, за да поддържам силите си. Сега, какво исках да обсъдим? Онази среща, която проведохме, когато чиновниците отхвърлиха идеята да пренесем някои от картините на набистите** тук. – Той спря да си поеме дъх.

– Вие какво мислите?

– Мисля, че по-лошото е, че отказаха да спонсорират изложбата на младите творци – каза Густав. – Виена отдавна изостава от Европа, а сега започва да придобива репутация на враждебно настроена към художниците столица.

– Точно така – кимна Хофман. – Последното нещо, което искаме, е всички таланти да изтекат към Париж или Берлин. „Кюнстлерхаус“ е на смъртен одър и не е чудно. Едни и същи белокоси старци го управляват вече от петдесет години. Последната картина на френски художник, която са видели, е била на Бугеро. А все още се възприемат като млади художници.

Моката и тортата му пристигнаха, той започна да мята в устата си огромни хапки и да ги прокарва с мощно сърбане.

Незнайно защо, Густав ме бе представил като равна с тях в интелектуално отношение, затова набрах смелост да изкажа мнението си.

– Защо не разкарате тези старци? – попитах аз.

– Не е толкова просто – каза Хофман и погледна изненадано Густав. – Те са избрани за позициите си. Следващите избори са след две години.

– С достатъчно поддръжници можете да спечелите – казах аз. И двамата се втренчиха в мен с удивление и възхита.

– Не си ми казвал, че младата ти приятелка е революционер – каза през смях Хофман. – Има този дух.

– Една група от нас вече се отделихме – каза Густав. – Аз, Мол, някои други. Трябва да се присъединиш към нас.

– Вървиш с крачка пред мен – отвърна Хофман. – Тъкмо щях да те питам искаш ли да се отделим. С радост ще се присъединя към вас и ще убедя и Олбрих да дойде. Мисля, че той има доста добри идеи.

Чинията му вече беше празна като моята, той изгълта остатъка от кафето и стана.

– Трябва да се срещна с бригадата, която строи новата сграда до „Нашмаркт“. Каква скука, винаги ми повтарят, че онова, което искам от тях, е невъзможно.

Хофман ни махна с ръка и изчезна. Останахме известно време безмълвни.

– Браво, Емилие – каза Густав след миг. – Никога не съм виждал Хофман толкова смаян. Бива те за провокатор.

Попитах може ли да дойда на срещата, но Густав каза, че се страхува да ме заведе, защото съм щяла да превзема групата и да водя парада до края на вечерта. Шегата беше мила и аз се засмях. Но онова, което се криеше под нея, беше, че аз съм жена, а не художник, не истински художник. Бях дилетантка, която правеше добри скици. Като такава не бях поканена.

Отне ми седмица и две парчета карамелена торта, за да му простя. Сега ме е срам, че се оставих да ме купят толкова евтино. Густав знаеше, че сведени смирено очи, виновно изражение в добавка към артистично поднесени захар и какао ще успеят да разтопят сърцето ми. После замина за Италия. Нямаше го седем месеца, но постоянно ми изпращаше картички, понякога пет-шест на ден. Времето в Италия било ужасно, адски горещо и сухо. Това дразнело белите му дробове. Хлябът бил отличен, но от сладкарските изделия имало още много да се желае. Сиренето рикота не му харесвало. Изкуството било супер, но пишеше, че няма търпение да се върне във Виена.

В деня след завръщането му се уговорихме да отидем на опера. Беше намерил добри места, а постановката щеше да е „Травиата“, една от любимите ми, но следобеда от студиото дойде телеграма, в която ми казваше, че всичко вървяло отлично и трябвало да остане. Бях разочарована, но не и изненадана. За него подобни неща бяха типични и аз отидох на опера с Полине и две други наши приятелки.

Въпреки че не свирех на никакъв инструмент, нито пеех много добре, бях типична виенчанка: луда по операта. Сградата на операта беше съвсем нова, мазилката ѝ още блестеше. Скулптурите бяха толкова сложни, че всеки път, когато идвах, избирах една от колоните и я разглеждах внимателно. Операта беше истинско произведение на изкуството и аз се наслаждавах на всяка нейна част: ръката ми минаваше по хладния жълт мрамор на голямото стълбище; отварях червената кадифена врата към ложата и закачвах наметалото си във вестибюла; оглеждах тълпата и откривах познати от вестниците лица; накрая се качвах на балкона и поглеждах към града през украсените си с перли очила за опера – подарък от родителите ми за последния рожден ден.

Щом се настаних, отворих програмата и зачетох с вълнение кой ще участва. Катарина, която седеше отляво на мен, прошепна в ухото ми.

– Това там не е ли Климт?

Обърнах очилата си към указаната от нея посока. Густав беше в една от ложите с млада жена с огромна и много грозна зелена шапка с тюл. Тя повдигна брадичка и се засмя на нещо, казано от него. Светлината се отрази в русата ѝ коса и тя блесна като коледно дръвче. Дантелената ѝ рокля прилепваше плътно по тялото ѝ. Тя вдигна поглед, спря го на мен и сякаш ме позна. Но аз бях ослепяла от пронизваща гърдите ми злоба.

– С коя е? – попита ме някой. – Тя е зашеметяваща.

– Не знам – отвърнах, без да чувам гласа си.

– Това е Алма Шиндлер – каза Катарина.

– Познаваш ли я?

– Не лично, но напоследък целият град говори за нея.

– С какво е известна? – попита Полине, понеже знаеше, че аз няма да го направя.

– Питай какво е направил Климт. Не знаете ли? Мислех, че сте наясно, понеже сте близки с него.

– Вероятно му е било неудобно да ни каже, защото е нещо скандално – предположи Полине.

– Наистина е скандално – потвърди Катарина. Очевидно се наслаждаваше на ролята си на информатор. – Последвал я до Италия въпреки протестите на семейството ѝ, заявил любовта си на стъпалата на някаква църква и щял да избяга с нея, ако не бил вторият ѝ баща да ги спре. Сега им е забранено да се виждат. Много романтично, нали?

Малер излезе на сцената и всички започнаха да го аплодират. Усетих ръката на сестра ми да хваща моята.

– Чух, че са се сгодили – каза момичето от дясната ми страна. Може би ще избягат. Скандалът вероятно ще ги прогони от Виена и ще трябва да заминат някъде зад граница.

През първата част почти не чувах музиката. Издърпах всички конци от ръба на левия си ръкав и не спрях, докато не видях в скута си топка от сини копринени нишки. Казах си, че Густав е свободен да се влюбва в която си реши. Станалото между нас беше грешка, отклонение, сън.

Операта се превърна в калейдоскоп, неразличими парченца в различни цветове. Очите ми се връщаха отново и отново в ложата в другия край на салона. Алма Шиндлер. Захванах се с другия ръкав.

В антракта поведох Полине към балкона да глътнем малко свеж въздух. Мислех да огледам една от фреските в салона, но вече не ми беше до нея. Дори не можех да дишам нормално. От другата страна на „Рингщрасе“ виждах светлините на нашия квартал. Потърсих с поглед дома ни, опитвайки се да открия кои прозорци са нашите. Повече от всичко ми се искаше да скоча от балкона и да литна натам. Полине сигурно бе усетила мислите ми, защото ме хвана през кръста толкова здраво, че ожули кожата ми.

На стълбите налетяхме на Густав. Той носеше напитка за дамата си, която го чакаше в ложата.

– Госпожица Шиндлер пише опера, базирана на трудовете на Ницше – каза той и се усмихна нервно. – Иска да направя декора и костюмите.

– Значи сте дошли на проучване? – каза Полине.

– Да – отвърна безизразно Густав.

– Ами, да не ви задържаме тогава – каза тя, поклони се леко и ме поведе към балкона.

– Какво искаш да направим? – попита ме тя. – Искаш ли да си тръгнем?

Можех само да кимна. Остави ме там и се върна в ложата да вземе вещите ни. Каза на приятелките ни, че не ми е добре, и ако двете са си разменили многозначни погледи, тя не го сподели с мен. Изчакахме на балкона да угасят светлините, после притичахме през празното фоайе и излязохме навън. По пътя към къщи се втренчих невиждащо през прозорчето на файтона, изгубена в мислите си.

Полине се бе оказала права. Бях влюбена в него. Не исках да е така, исках да се влюбя в някой на моите години, някой свенлив и честен младеж, който ще ми изпраща цветя, ще се опитва да се сближи с баща ми, не в толкова стар и свободомислещ мъж, който никога нямаше да се омъжи за мен, а щеше да ме обрече да живея без деца като стара мома. Не беше ли казал, че съм прекалено чувствителна за брак?

Полине, трябва да ѝ го призная, не започна да злорадства, качи ме в стаята и ме сложи да си легна. Започна да търка гърба ми, докато заспя, а на сутринта стана рано, за да ми направи сладки с канела. Донесе ми списания, покрити с шоколад череши и букет ириси, сякаш бях инвалид.


* Фреската на Рафаело в Апостолическия дворец във Ватикана, рисувана между 1510 г. и 1511 г. – Бел. ред.

** Последователи на набизма; художници бунтари, които се събирали в „Академи Жулиен“ в Париж; постимпресионисти и илюстратори, оказали голямо влияние върху графичното изкуство между 1891-1899 г. – Бел. ред.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg