Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Музика, обсебена от убийството

Зловещата привързаност на изкуството към кръвта тълкува Рупърт Крисчънсън в британския „Дейли Телеграф“

„Тайлър Лилис“ влизат в макабрена музикална традиция, която включва изпълнители като Боб Дилън, Том Джоунс и Ник Кейв. - Музика, обсебена от убийството

„Тайлър Лилис“ влизат в макабрена музикална традиция, която включва изпълнители като Боб Дилън, Том Джоунс и Ник Кейв.

„Винаги съм бил наясно с жанра. Но се стараех да го избягвам, защото се страхувах от това, което може да отприщи в мен.“ С тези думи Мартин Жак – певец, композитор и церемониал майстор в триото „Тайгър Лилис“, описва темата на „Лулу – убийствена балада“, новото си дяволски страховито сценично шоу. Ако това признание предизвиква тревожни тръпки по гърба ви, значи е постигнало целта си.

Този мюзикален цикъл от 20 вокални изпълнения с инструментални интерлюдии, включва безгрижни песнички, като Gates of Hell (Портите на ада) или Pimp’s the Name (Сводник е името), и разказва историята на улична проститутка във викториански Лондон, която успява да се издигне в обществото, но отново пропада на улицата, където става жертва на Джак Изкормвача.

Базирана на две пиеси – „Земен дух“ и „Кутията на Пандора“ на немския драматург от XIX век Франц Ведекинд, продукцията, която ще бъде представена по-късно този месец в Лондон, обещава още от сюррелистичния черен хумор, който превърна предишното шоу на „Тайгър Лилис“ – „Чорлавия Питър“ – в дълго игран хит.

С усмивка Жак признава, че като „таласъм и гот“ и винаги се е наслаждавал „да играе особняк“. Не знае защо е толкова обсебен от ужасите:

„Може би като бебе съм си падал на главата. Но ме радва всичко мрачно и смъртносно; ако трябва да съм честен, мисля, че с всички е така“.

С бомбе и лице, покрито с бял грим, Жак разказва историята с характерната си комбинация от гърлено ръмжене и зловещ фалцет, докато Лулу (играна от прочутата Луиз Брукс през 30-те) е представена като няма танцьорка (Лола Калдоу).

Лулу на Жак обезпокоително млада, а песните отразяват съвременните тревоги за израстването и злоупотребата с деца. Но шоуто има своите корени в античните традиции. Убийствените балади – музикален наратив, описващ събития, свързани с убийства – могат да бъдят проследени назад чак до Елизабетинската епоха (втората половина на XVI век) и са представени в работата на много звезди от ХХ век – от Боб Дилан до Стиви Уондър.

Една от най-прочутите балади за убийства на поп ерата е „Дилайла“ на Том Джоунс – за мъж, разбрал, че неговата любовница го мами. В нея се пее:

„Тя стоеше и се смееше

аз усетих ножа в ръката си и тя вече не се смееше.

Моя, моя, моя Дилайла“.

Всъщност никой не знае колко стари са убийствените балади, защото първите отпечатани са само записи на разкази, предавани дълго време преди това устно. Но от средата на XVI век до края на XIX са публикувани хиляди – римувани версии на кървави престъпления, което се продават за по пени, отпечатани на един лист, обикновено илюстрирани с груба гравюра и с гръмко надзаглавие с големи букви като „Зверско“, „Шокиращо“ или „Страшно“.

Няколко лондонски печатари са направили състояния от подобни таблоидни боклуци. Известно е, че Джеймс Катнач е продал повече от 1 милион копия на баладата „Червения хамбар“, описваща сензационно убийството на Мария Мартен, 24-годишна жена, застреляна от любовника си в селски хамбар през 1826 г.

През ХХ век жълтите списания, детективските романи в стил Мики Спилейн и телевизионните криминални драми заместват убийствените балади като по-усложнени форми за задоволяване на неутолимия апетит на публиката за насилствена смърт.

Дали някой не страда тайно, че все още никой не е написал убийствени балада с по 48 куплета за най-големите съвременни серийни убийци? Днес медията, в която убийствените балади продължават да процъфтяват, е американската поп музика – донякъде и благодарение на фолклористката Олив Бърт, която през 1958 г. публикува академичен том, озаглавен „Американските убийствени балади и техните истории“.

Нейните усилия осигуряват богат улов за певци и автори на песни, като да стимулират мода – едновременно за нови композиции и за кавърверсии – може би най-известните от по-новите са Mack the Knife по Бертолд Брехт, станала известна от изпълненията на Луис Армстронг и Боби Дарин.

Повечето от тези балади изказват своите истории чрез трето лице, но някои споделят и гледната точка на самия убиец: например Folsom Prison Blues на Джони Кеш („Но аз застрелях човек в Рино/само за да го гледам как умира“). A Hard Rain’s A-Gonna Fall на Боб Дилън е създадена по модела на „Балада за лорд Рандал“, диалог между младия лорд и неговата майка, в който постепенно се разкрива, че той е бил отровен от своята любовница.

Фолкпевците също се възползват от песните, които нямат ясно авторство – и си присвояват текстовете им. Ранни версии на Frankie and Johnny (песен за жена, която застрелва своя неверен любовник) са известни от поне сто години и имат над 250 кавърверсии, изпълнени от когото се сетите – от Лейд Бели до Линдзи Лоан; и The Twa Sisters, история за по-скоро свръхестествено, отколкото съдебно възмездие, пленявала въображението на Пийт Сигър, Дилън и Том Уейтс.

През 1996 г. Ник Кейв заедно се групата си „Бед сийдс“, разшириха границите на жанра с новаторски албум, озаглавен Murder Ballads („Убийствени балади“), който описва 65 намушквания, застрелвания и удушавания в 10 макабрени песни – както нови, така и традиционни. Албумът моментално се превърна в съвременна класика.

Мартин Жак е познавач на всичко от тези парчета и се надява един ден да запише албум със собствени версии.

„Има една за жена, която пада в цистерна с алкохол, което много неприятно и ужасно забавно“, смее се той.

Защо тези песни продължават да ни очароват? Неприятно е да го признаем, но понякога мислите за насилие събуждат престъпна радост в нас…

И въпреки че убийствените балади неизменно обслужват някаква форма на сурово крайна справедливост за престъпника, размахвайки заплашително пръст, те също подхранват нашите садо-мазохистични фантазии и злорадство при вида на кръв. Магията на „Тайгъл Лилис“ е, че извличат нещо натрапчиво и трогателно от евтините ужасии.

„Мисля, че резултатът е мощна и завлядяваща комбинация от теми и емоции, които резонират в някои от най-тъмните кътчета на душите ни“, казва продуцентът на „Опера Норт“ Доминик Грей.

„Лулу – убийствена балада“ ще се играе в Линбъри студио тиътър в Лондон от 23 до 27 ноември.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах