Музика за симфоници и джиесеми

Годината в българската симфонична музика започна с рекорд – чухме цял концерт с мелодии от мобилни телефони. На 1 януари в НДК прочути композитори от класиката звучаха заедно с незнайни автори на ринг тонове. Хармонията бе в дисонанса; на живо бе създадено съвременно изкуство, в което концепцията не бе предварително уточнена, а още по-малко репетирана.

Замисълът на този концерт бе на Веско Ешкенази – той бе музикален директор на Новогодишния музикален фестивал. Под диригентството на Хосе Луис Гомес на 1 януари чухме елитния Фестивален оркестър, който изпълни творби на испански композитори, но и такива, които са вдъхновени от Испания: откъси из сарсуели на Руперто Чапи, Пабло Луна, Болеро из операта „Сицилиански вечерни” на Джузепе Верди, „Испански танц” от Мануел де Файя и Нavanaise от Камий Сен-Санс, откъси от сюитата „Кармен” на Жорж Бизе, „Испания” от Емануел Шабрие, „Испанско капричио” от Николай Римски-Корсаков и др. Веско Ешкенази изпълни вълнуващо няколко сола, наслада предизвика и гласът на гостенката от Италия Федерика Ломбарди (сопран).

Новогодишният концерт има сериозна история – провежда се вече близо 30 години, затова зала 1 бе препълнена.

Ешкенази има огромен опит на музикалната сцена, той е концерт-майстор на един от най-авторитетните симфонични оркестри в света – „Концертгебау Амстердам“. Излизал е стотици пъти и пред най-претенциозната публика, и пред българската – но се оказа неподготвен за диалога, който се проведе в залата – между музиката, изпълнявана от сцената, и мобилните телефони на зрителите. Концертът бе наречен „Духът на Испания“, но дали не надделя духът на България?

Време беше и за такъв концерт. Българинът трудно се подчинява на каквато и да е дресировка, така че дисциплината не е сред силните му качества – дори на зрителя, който си доставя удоволствие като аристократ, посещава редовно симфонични концерти и е наясно с етикета. Знае, че в подобен салон не се вдига никакъв шум, кашля се само в паузите, не се правят излишни движения – за да не се пречи на зрителите отзад, а и за да не се разконцентрират музикантите, защото столът може да проскърца. Не се приказва със съседа по седалка. Мобилните телефони са абсолютно забранени – важно е не само да изключим звука им, а и да не се взираме в сините им екрани по време на изпълнението. А ръкоплясканията са само в края на цялото произведение – онези, които не го познават, могат да се ориентират по диригента – когато се поклони, време е за аплодисменти. Те обаче не са бурни като на рок концерт, а доста по-смирени.

Новогодишният концерт има сериозна история – провежда се вече близо 30 години, затова зала 1 бе препълнена. Родните ценители си имат традиция да започват годината с това пиршество. И действително получиха фантастичен концерт. Испанският диригент придаде интересна мекота на звука на оркестъра, който в годините преди това интерпретираше класиката със суровата рафинираност на Емил Табаков. Вместо металната завеса, пред която обичайно разполагат музикантите на този концерт, сега фонът бе екран, на който бяха прожектирани гледки, свързани тематично с изпълняваната мелодия. Металната завеса резонираше звука и той изпълваше залата. Без нея музиката като че ли не достигаше добре до всички кътчета сред публиката.

Диригентът от Испания Хосе Луис Гомес

Но това беше дреболия край паразитния шум, който се носеше от къде ли не. Всеки откъс в концерта бе „допълван“ от дигиталния хор в залата – а време на някои пиеси имаше минимум по три позвънявания. Зрителите обсъждаха изпълненията като в кино салон, вълнуваха се и от съобщения, които получаваха и непрекъснато бяха в течение с темите във Фейсбук. Залата бе полутъмна и синята светлина на екраните сияеше отвсякъде. Ако в социалните мрежи бе скучно, публиката подрънкваше с гердани, почесваха се, надигаха бутилки с вода, лапваха по един бонбон – нямаха спирка пред всяко хрумване, за което се сетеха… А в края на всяко изпълнение наставаше такова оживление, хората искаха да покажат колко искрено харесват симфоничната музика, затова пляскаха в пълни шепи, та звукът да спука някое тъпанче – ех, това са дребни жертви за изкуството!

Освен в програмата на концерта, и публиката си имаше своята кулминация. Малко преди финала един от зрителите се поддаде на непонятен импулс и реши да излезе на сцената. Организаторите не бяха предвидили подобна волна програма и не бяха оставили място за публика между саксиите с цветя и музикантите – така че се наложи зрителят да поразмести малко коледните звезди и стойките за микрофони, за да стигне там, закъдето си бе намислил. Дълго не можахме да разберем къде е това, защото докато човекът стигне, изпълнението междувременно започна и зрителят реши да остане прав на сцената, докъдето е стигнал. Не се и сети да върне обратно микрофона на виолончелите. А на дискретния опит на служителка от НДК да го подкани да напусне сцената, човекът обясни с ръка: „Чакай малко“. Е, попроточи се това „малко“. Човекът бе на възраст, но издържа геройски докрая на творбата. Като приключи, оркестрантите с ужас наблюдаваха кой от колегите им ще получи розите, чий е този родител?! За техен късмет, неканеният гост не бе баща на никого, а розите (защо тъкмо две?) бяха за смутения диригент.

Българската публика определено не желае да я дистанцират от концертите. Винаги прави опит да участва.