Музикантите, които бяха изпратени да убиват

Историята на Матвей от Филхармонията на Донецк, мобилизиран ден преди войната и изпратен на фронта

Овъгленият театър в Мариупол, близо до който е пратена групата на мобилизираните музиканти от Донецката филхармония. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Музикантите, които бяха изпратени да убиват

Овъгленият театър в Мариупол, близо до който е пратена групата на мобилизираните музиканти от Донецката филхармония. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Докато в България пианист от класиката се превръща в лъскав „Ерген“, Русия превръща музикантите от цял симфоничен оркестър в машини за убиване. Ден преди руските войски да нахлуят в Украйна, в самообявилата се „Донецка република“ започва стихийна мобилизация. Подбират без оглед на опит и възможности всички мъже в боеспособна възраст, включително музикантите от Донецката филхармония. Без подготовка и екипировка, те са изпратени да воюват в блокирания Мариупол.

Един от тях, представен само с името Матвей, води дневник – пише го в бележник и с химикалка, намерени в един от изоставените апартаменти в разрушения град. С помощта на този дневник „Новая газета“ разказва в обширен материал за ада, в който са попаднали хората на изкуството от Донецк.

Матвей, чието име е променено, споделя с журналистите целия си „военен опит“. Той казва, че се смята за гражданин на Украйна. Не се е изнесъл през 2014 г. от Донецк, не му се е получило, а и работата във филхармонията го е устройвала. На 23 февруари той и колегите му получават обаждане от администратора на оркестъра, че са призовани, от тях се очаква да си вземат дрехи и суха храна от вкъщи за три дни. Толкова се е очаквало да продължи военният сбор.

Заминаването им е заснето от проруски медии, които обявяват, че доброволци тръгват на война. Това предизвиква възмущението на жените от оркестъра, които знаят, че става дума за мобилизация. Събират мъже от 18 до 55 години. Най-възрастният в оркестъра е бил на повече от 50, но и той е заминал. Повечето от музикантите не са се върнали и до днес.

На 23 и 24 февруари в разпределителната част хората на културата спят навън при нулеви температури. Раздали им кашони, за да си постелят. По-късно ги вкарват в помещения – седмина в стая за един. Нощували на пода, а през деня музикантите с фините пръсти пренасяли товари и зареждали ракети в установки „Град“. Скоро всички се разболяват.

Във воинската част хората от филхармонията срещат други мобилизирани – съставът на Операта и танцьорите от ансамбъл за песни и танци „Донбас“. Имало и неколцина циркови артисти. Общо около 80 души. Нарекли ги „Подразделение Култура“.

През първия месец на войната все пак се виждали с близките си – за по няколко минути на портала, колкото да си вземат нещата – храна, лекарства и дрехи – които им носели. Това продължило до 27 март, когато им раздали екипировка и муниции – съветски каски и автомати „Калашников“ с черни пластмасови приклади. Без бронежилетки. Нито един от „Подразделение Култура“ не е имал боева подготовка. Няколко часа преди изгрев ги качили в камиони „Урал“ и в каросериите по пътя ги обучавали да презареждат оръжие. Никой не знаел къде отиват. А направлението било Мариупол.

На 28 март, която е и първата дата в дневника на Матвей, „Подразделение Култура“ било стоварено в сградата на Украинския телеком в Мариупол. Градът бил обсаден и обстрелван вече повече от месец – по улиците се водели боеве, нямало връзка, електричество и вода. Едно от първите неща, които Матвей вижда, е кръв по стените в сградата, където ги настаняват.

Разделят ги на групи от по 10-12 души, всички от областта на изкуството. Казват им да се освободят от излишните неща, необходимото могат да си вземат от апартаментите, в които ще ги настанят – апартаменти, изоставени от собствениците им.

Групата на Матвей попада в центъра, близо до разрушения театър. Разпределят ги по прозорците на висока жилищна сграда и им заповядват да се прицелят в прозорците на отсрещния тухлен блок. Казали им, че там има украински снайперисти, че трябва да стрелят при всяко забелязано движение отсреща. Матвей се опитал да се прицелва далеч от човешките фигури, опитвал се да не уцели. Били подложени на усилен огън от украинските части, но не успявали да отговорят – липсата на опит си казала думата. От автоматите им стрелял командирът. Музикантите лежали по пода и само презареждали оръжието, за да му го предадат. Граната се взривява на няколко метра от Матвей, ушите му заглъхват… По-късно се оказва, че в блока, към който е трябвало да стрелят, е имало цивилни. Но командирът ги уверявал, че ако им се стори, че виждат цивилен, това най-вероятно е преоблечен украински войник. Мобилизираните са толкова уплашени, че стрелят по всички. Особено по тези, които бягат към укритията по време на въздушна тревога.

Музикантите са изпращани непрекъснато на първата фронтова линия. Но не за да стрелят, те така и не се научават на това, а за да носят, чистят, събират каквото могат… Матвей на няколко пъти е на косъм от това да бъде убит – от взривен наблизо танк, от случаен изстрел от своите.

„Мародерството е начин да оцелееш по време на война“, казва командирът на Матвей, когато той за пръв път му носи храна, ограбена от изоставени апартаменти. По това време са останали само консерви и бонбони – храни с дълъг срок на годност. Командирът от народната милиция взима всички цигари за себе си. Те били по-скоро разменна монета – срещу стек цигари можело да заредиш телефона си от военния генератор. Кожените палта в чуждите апартаменти разхвърляли по пода, за да не спят на студено. Изоставената техника била проверявана за остатъци от заряд. Разглеждали снимките на хората, живели в тези жилища.

„Красив дом, красиви деца. А сега всичко е разбито…“, пише в дневника си Матвей.

С храната ставало все по-сложно. Страхували се да взимат подаяния от местните, носели се слухове, че дават отровени храни. Вече били много болни, Матвей разказва как освен непрестанните болки в гърлото и течащия нос, започнали проблеми с бъбреците и гръбнака. Оръжията и униформата били останали от съветски времена, а и нямало подходящи размери за всички. Намерили склад с бронежилетки от НАТО, изоставен от украинците, но всички били иззети от командирите. Не дали нито една на войниците.

Без броня музикантите били изпращани за „очистване“ – проверка на здания, в които може да има войници или въоръжени цивилни. Матвей просто извадил късмет.

На 28 април Матвей пише в дневника си:

„Макар да изглеждам ужасно и да воня като гниещ кит на сметище. Макар и да съм правил аморални неща (отварях домове и мародерствах) и престъпни (стрелях по живи мишени), аз все пак съм човек и знам кой съм и какво съм. Може да ме плашат, принуждават, подчиняват… Но аз знам кой съм и в какво вярвам. Аз съм човек, а не изрод. Войната се опитва да ме превърне в нищожество, но няма да ѝ се получи“.

Музикантите са включени – без опит и без екипировка – в настъплението срещу „Азовстал“. Времето си там Матвей нарича ад.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах