Н`Гого от „Замунда банана бенд“ вече е писателят Жоро Пеев

Когато си един от видните зевзеци на републиката (нали помните: царят е Ре, останалите сме публика – това го измислиха именно замундците), късметът ти работи с върховно чувство за ирония. Затова и книгата на Жоро Пеев „Пинк Фройд“ (изд. „Жанет 45“, 2020) излезе в петък, 13-ти, в първия ден от карантината. Разказите в нея са събирани в продължение на години.

Родените след промените помнят смътно „Замунда банана бенд“ – дуетът създаде едни от най-забавните песни на 90-те, кавъри на световни хитове, но с много смешни текстове на български. Малцина знаят, че парчето „Съм много хубав“ е едно от златните парчета на Н`Гого и Кобо Кобо – двамата майтапчии, които правеха хитове, надвишили по продажби попфолка в златните му времена.

Жоро Пеев, известен и като Н`Гого от „Замунда“, минава през живота под попътния вятър на забележителното си чувство за хумор. Журналист, шоумен и разказвач на вицове – трудно е да се посочи точната професия на филолога Пеев. Факт е обаче, че и Банско, и Кърджали, и най-вече Пловдив спорят за честта да бъдат негова родина.

Жоро Пеев в наши дни. Снимка: Личен архив

Жоро Пеев е не просто забавен, както са забавни някои модерни хумористи. Той е от старата школа – търси смеха там, където го е затрупало ежедневието, търси човека зад усмивката, дълбае в маскираната зад хумора тъга.
Затова и разказите от „Пинк Фройд“ не са самоцелни смешки, а картина на живота в цялата му противоречивост. Разказани са така, както Жоро умее да разказва – като в компания пред отрупана с благини маса, на която всички читатели са поканени. Понякога иронията е тънка, понякога – тъжна, но винаги животът надделява с усмивка в тези кратки забавни разкази.

В тези дни, когато страхът и паниката се опитват да ни завладеят, съдбата е благосклонна към читателите – „Пинк Фройд“ лекува.

Предлагаме ви един от разказите в книгата.

Фрауто

В градеца всички ѝ викаха Фрауто.

През далечната 1940-а вятърът на любовта я беше довял в България млада, красива и щастливо омъжена за също толкова младия, обещаващ и заможен инженер Липов. След края на войната комунистическата власт национализирала наследствените им фабрики и имоти в София и въдворила семейство Липови в родопското ни градче.

В края на 70-те някогашната Хермина фон Хохентал беше достолепна вдовица, горда баба на трима внука и се издържаше доволно с частни уроци по немски. Беше любезен, но непреклонен наставник, а възпитаниците ѝ – нейни послушни поданици.

Висока и суха като тръстика, Фрауто говореше перфектен и дисциплиниран литературен български език, гарниран с тежък немски акцент, а тембърът ѝ резонираше контра-алтово с никотиновата подкрепа на три кутии „Стюардеса” дневно.

Колоритната германка имаше комшийка – Милка, която по необяснима ирония на съдбата беше надарена с темперамента и габаритите на своята съименничка от прочутата марка шоколади. С Фрауто ги свързваше дългогодишно добросъседство и дружба, подсилена от общата им любов към турското кафе и Българския спортен тотализатор. Кафето го пиеха два пъти дневно, а тотото го пускаха веднъж седмично в събота точно в 11 и 30.

В една такава, съвсем обикновена социалистическа събота, в която нямаше даже и съботник, Милка и Фрауто с подпечатани фишове в ръка излязоха от тото-пункта. Внезапно Милка, екзалтирана като никога, рече на старата си дружка:

– Хермина, имам предчувствие! Ако тази неделя ударя шестицата от тотото, от тези 20 000 лева веднага ще ти подаря 2 000!… А ти на мен ще ми дадеш ли същото, ако спечелиш?

Фрауто се закова на място от изненада.

– Виж какво, Милка! – подхвана тя мило, но с глас, в който отекваше благородната стомана от рицарските брони на още по-благородните ѝ деди. – Как така да ти дам 2 000 лева, които първо: не се знае дали ще спечеля, и второ: дори да спечеля, аз отдавна съм раз-пре-де-ли-ла до последната стотинка?! Извинявай, но пр-росто не съм те имала предвид!

Последното „р“ на Фрауто удари Милка като куршум от „Шмайзер“. Устрелена право в сърцето от този вероломен отказ, Милка проплака:

– Така значи, Хермина! Не те е срам! Видя ли каква приятелка съм ти аз, а ти… а ти… – затресе се Милка като малеби и си тръгна без да довърши, обидена и жестоко наранена.

Хермина Липова от древния тевтонски род фон Хохентал остана абсолютно изумена насред улицата, а желязната ѝ, необорима немска логика отчаяно търсеше да открие поне зрънце рационалност в поведението на необяснимо разсърдената Милка. Фрауто постоя още малко в размисъл, погледна кисело фиша в ръката си и се прибра натъжена.

След десетина дни жестокостта на Милка се сломи и турските кафета с Фрауто отново започнаха да се редуват със съботните им игри на късмета.

Случаят беше забравен.

Годините се търкаляха. Светът бавно се променяше. Падна Берлинската стена, а у нас избухна демокрацията.

Фрау Липова беше застигната от мощна реституция и се прибра със семейството си в София.

Един ден на вратата на Милка се появи софийски адвокат.

Някои му казват късмет, други съдба. Фрауто не беше улучила шестица от тотото. Получи я от съдбата. Старата германка никога не беше забравила ирационалната, чисто българска обида на своята приятелка. И за довиждане, като последно намигане, ѝ бе завещала 2000 немски марки.