На бой отиват само старците

МОСКВА, специално за „Площад Славейков“

Чеховата драматургия бе повече марка на Чеховия фестивал в Москва в тазгодишното му 13-то поред издание, приключило на 20 юли. Но имаше няколко оригинални прочита, сред които „Три сестри“, в сценичния вариант на Theater Movement Bazaar. Изобретателният и остроумен „Перон № 3“, както е наречена адаптацията на Ричард Алджер с режисьор-хореограф Тина Кронис, виртуозно съчетава жанрове и стилове – драматични парчета стоят плътно до сцени в стила на комедия дел арте, театъра на жеста, водевила, танца и проявяват нови смисли в една от най-интерпретираните пиеси.

Форумът се провежда в руската столица на всеки две години от 1992-а – тази година стават 25 години от първото му издание. Началото бе изключително амбициозно, вдъхновяващо и посветено на творчеството на Антон Павлович: тогава гледах три „Вишневи градини“ – на Петер Щайн, Отомар Крейча и Андрей Шербан – и участвах в конференция на тема „Вишнева градина“ – пиеса, театър, живот“. През годините профилът на фестивала се промени, самата му структура стана друга и необхватна, но продължи да съсредоточава интереса към сценичните изкуства в лятна Москва така, както фестивалът „Линкълн център“ в Ню Йорк и големите форуми на изкуствата в Европа.

Фестивалната програма тази година включи представления на Питър Брук, Робер Лепаж, Деклан Донелан, Сюзан Андрейд, Джеймс Тиере и др. За първи път на Чеховия фестивал бе представен Иво ван Хове, чието име отдавна не се свързва с конкретна страна. Спектакълът „Тайната сила“ на Toneelgroep по романа на холандския класик Луи Куперус е силно политическо изказване, поднесено по чувствен начин чрез средствата на сцената. Написана на границата между XIX и XX-то столетие, творбата се оказа изключително актуална с идеята си за невъзможното насилствено насаждане на чужди стереотипи, пък били те цивилизационни и европейски. Древните култури от непознати и далечни земи носят нещо, което е отвъд познати модели, механизми и логика – тяхната мистическа сила помита рационалните намерения и подходи. Сценичното пространство, дело на постоянния сценограф на режисьора – Ян Версвейвелд, бе застлано с дърво, върху което се изливаха потоци вода. Несекващите дъждове на Източна Индия, с тяхната стихийна неуправляемост, бяха като колонизираните жители – никога не се знае кого ще приемат и кого категорично ще отхвърлят. За европееца остава или да напусне тези места, или да се смири и да приеме, че има други истини – и водата ще продължава да се лее от небесата все така, а звуците на пианото ще бъдат заглушавани от местната перкусия.

Към тайнствени светове и легенди върна и представлението „Докато лъвовете мълчат“ на Акрам Хан и великолепните му партньори. То може да бъде прочетено като хореографска интерпретация на африкански епос, а може да се възприеме като остро съвременна версия за стихийното женско и мъжко начало, разкрито чрез комбинация на класически индийски стил (катхак) с елементи от филипински танци и японски фолклор – историята е поднесена от гледна точка на жертвата и е с емоционална и сложна хореография. Сцената представлява огромен дънер, чиито кръгове символизират хода на времето – в един момент той се задвижва и чрез светлина и променен релеф става участник в действието.

В международната програма на фестивала взеха участие 22 страни, а имаше и паралелна руска програма с представления на Адолф Шапиро, Миндаугас Карбаускис и Римас Туминас. В руската програма бе предвиден и спектакъла на Кирил Серебренников и Юрий Посохов „Нуреев“, но до премиера не се стигна, а само до репетиция с домашна публика, която заснета стигна до широк зрителски кръг и възбуди полемични страсти и догадки за далеч не само худжествените мотиви, довели до решението да се отложи премиерата на Болшой театър.

С отлагане на премиери се свърза и името на Юрий Любимов, комуто бе посветен премиерният спектакъл, продукция на самия фестивал – „Старецът и морето“, по Хемингуей, с режисьор Анатолий Василиев. Василиев повече от десет години не е работил в Русия – след конфликт с моковските градски власти той продължава кариерата си в европейски театри като „Комеди Франсез“ и „Одеон“. Преди спектакъла във Вахтанговския театър Василиев каза, че тази премиера е акция в памет на Любимов и това беше очевидно не само защото е изградена върху нетеатрален текст, което е знаково за Юрий Любимов, а защото в акцията участва феноменалният композитор, мислител, писател, познавач на древната и съвременна музика Владимир Мартинов и актрисата Алла Демидова – първата изпълнителка на госпожа Янг в легендарното представление „Добрият човек от Сечуан“ на „Театъра на Таганка“.

Великата руска актриса (не се боя от тази дума), седнала в черно вълнено кимоно на градински дървен стол пред маса с текста на Хемингуей, буквално започна да го чете. Лазурно сините завеси зад гърба й се вдигаха много бавно, осветявани по един или друг начин, те приличаха ту на вълна, ту на небесен безкрай, а едната завеса бе като много голяма риба. Актрисата продължаваше да чете дълго и в един момент се стигна до „мига на съня“ – тогава на сцената се появи странен бутафорен лъв на колелца вместо задни крака, а след това на сцената излезе мъж, който с дълга кука започна бавно да завърта грандиозната риба – все елементи от източния театър. Звукът все по-активно влизаше във взаимодействие с актрисата, чийто начин на говорене, близък до поезията, звучеше като музика.

Бутафорен лъв на колелца вместо задни крак – съновидение в „Старецът и морето“

Чисто театрални похвати като сребърни фойерверки превръщаха пространството в сребрист безкрай, а голяма въдица, почти с размерите на сцената, бе докарана на странна количка и уловът се оказа скрит в импровизирана оркестрова яма, специално направена след демонтаж на столовете от първите редове в залата. Всичко това в съвкупност превърна сценичния прочит на прозата в общо действие, в обща битка, от която, ако на човек му провърви, запазва като трофей скелета и главата на голямата риба, с която се е преборил в живота.

На такава емоционалнa, мощна и пределно достоверна нота се закри Чеховият фестивал в Москва.