Одата за чекистите на Стефан Цанев – манипулация на ДС

А вам какое дело

Композиция №3

Москва не приема

Самолетите лъщят
като сапунисани разпятия.
Глас от небето
възвестява на три езика:
„Москва не приема!“
Чакаме.

Двама съпрузи се гледат с ненавист
през главата на детето си,
спящо между тях
като верига,
готова да заплаче при всяко невнимателно движение.
Заради тях,
заради тях наверно
Москва не приема.

Японският дипломат дреме
до фаянсовата си жена.
Какво изящно безразличие!
Затова може би
Москва не приема.

Една дама,опитала безуспешно всички диети за отслабване,
разглежда със завист
снимки на скелети от Освиенцим.
Москва не приема!

С бял език вятърът лиже бетонните писти
и вие:
– Ей, вие!
Кои сте?
Какви мисли духат в главите ви?
Директивно преклонение
или наследствени предразсъдъци,
зъзнещи като мухи на разсъмване?
Москва не приема.

Негърът изважда транзистор
и с велосипеда на копчетата му
хуква по света.
Москва не приема.

Някакъв земляк ме пита
какво се търси там и какво
може да се купи. Москва не приема. Стихове,
казвам троснато, много се търсят
и можеш да купиш, за какво са ми, казва, Москва
не приема и продължава да разсъждава
за своите куфари аз за своите стихове мисля всеки
мисли за своето Москва не приема ах
по-лесно е да докажеш своята правота
отколкото да разбереш чуждата правда!
И думите ни се разминават като самолети с мравки.
Като транзистори – говорим, но не чуваме.
Москва не приема.

Принуден съм да твърдя, че закоравяваме.
Банални станаха и безсмислени
понятията „безсърдечност“ или „душевност“ –
защото много сигурно вече знаем,
че всички имат сърца
и нямат души. Москва не приема.
Еднакво безразлично викаме и „долу!“ и „ура!“.
Държим се за ръце – като за брави…
Ей, време!
Със събития ни разора.
Пося ли нещо в нас – или забрави?

Мъглата се вдига.
Тръгваме мълчаливо
към летящите разпятия.

Апология на живото слово

Знам,че съзнанието се определя от битието.
(Но как бих искал да бъде обратното!)
Изучавал съм икономическите предпоставки
от неравномерното развитие.
Естествено,
най-лесно се къса
най-слабата халка на веригата…
Но все ми се струва,че нещо не достига
в обясняването на революциите.

Чел съм доста събрани съчинения.
Кръстопът съм на аксиоми и мнения.
И „Капиталът“ знам глава по глава.
Но не това взривява мойта глава.
И не това е взривило мужиците.
И не декретите, съскащи по жиците.
Не писаната истина,
не истината, посята в гроб,
а истината, изречена  г л а с н о!
(Като бомба, скрита в джоб,
мълчанието е опасно.)

Думите!
Нищо не може да ги заглуши:
ни заплахи,
ни разстрели,
ни крути мерки.
Хора, не залоствайте уши –
думите безпрепятствено минават през черепите.
Думите свиват вдигнатите за милост ръце в юмруци.
Превръщат празните гърла в кратери.
И аз все си мисля:
щеше ли да има революции,
ако нямаше поети и оратори?

Не вярваме вече в безпогрешно мълчащи светии.
Не констатирай истината –
пред нея крачи,
свети ѝ!

И днес,
във този шантав век –
век на спътници и атомни бомби,
когато строшените кости на отделния човек
шумолят като смачкани книжки бонбонени;
когато човешкият вик е по-слаб
от лая на автомобилните спирачки;
и гърлата ни се целят в мишената хляб;
и предначертани са нашите крачки;
и смешно безсилен е всеки протест
пред свирнята, която ни е завъртяла –
аз осъзнавам:
поезията днес
е девета дупка на кавала.

Но въпреки това, с издути вратни жили
и с устни, като варовик сухи,
аз викам – защото вярвам:
в човека са живи
клетките,
за всичко друго глухи –
оплодени от словото, те набъбват,
превземат тялото ни като метастази ракови…
И една прекрасна утрин се събуждаме
сбъднати.
И измъкваме хайдушките дрехи от раклите.
И тръгваме самоотвержено като предтечи
след позовалия ни в тъмното глас…
И аз все си мисля
за живите речи,
от които само смисълът стига
до нас.

Поети,
изпълзете от библиотечните рафтове!
Слезте
от пиедесталите на своите постове!
Изкачете се на естрадите
като на барикади –
човечеството има нужда от апостоли.

ЦИКЛОТРОН

Свалете си часовниците!
Влизаме в циклотрона.
Внимание!
В опасност е закона на Ломоносов:
изчезнаха два електрона.

(За всеки случай бъркаме в джобовете си.
Няма ги.
Съвестта ни е успокоена. )

Свалете си часовниците!
Времето е фиктивна величина.
Не е известно – има ли време,
има ли разлика между назад и напред?
Известно е,
че всичко се стреми към равновесие:
дърветата растат, за да паднат накрая,
човекът бърза, за да спре окончателно,
планините се изравняват,
реките  бягат  към  моретата,  за  да  заемат  устойчиво хори-
зонтално положение,
правителствата,  дошли  с  революция,  призовават  към спо-
койствие  –
всичко се стреми към равновесие.

А равновесието е смърт.
Животът е отклонение от равновесието:
едно залюляване,
което възбужда материята
и тя започва да се смее от гъдела на движението,
завъртат се звездите,
завъртат се планетите,
бягат нанякъде,
зашеметени…

Ще се върнат ли обратно?
Ще се върнем ли обратно?

Би бил глупав романтичният вик „Спри!“
или „Не спирай!“ –
остава ни само възможността да се наслаждаваме
от това шеметно въртене
като деца,
люлеещи се на пъстра панаирджийска люлка…

– Да живее отклонението от равновесието!

Вселената все още не е в нашата власт –
хора,
говоря за вас.
Ах, вие, уравновесени!
Вие сте само дъвчеща разновидност на мъртвината.

Свалете си часовниците!
Влизаме в най-мощния циклотрон.
Уважаеми професор Фльоров,
разрешете ми да заместя
един електрон.
Завъртете ме с необходимата скорост. Нали
всяка моя клетка крие
мощността на атомна бомба –
освободете енергията ми!
Нали голямата скорост изпреварва времето?
Остава ми малко.
Параболата ми криви към вечното равновесие.
А искам,
ах, как глупаво искам
поне една клетка от окото ми
да надникне в бъдещето, завъртете ме
с необходимата скорост!

Забравих да сваля часовника си. Заплес!
Стана негоден:
неравномерно се движи напред и назад.

БУМЕРАНГ

53-та. 5-ти. III-ти.
В черно хора и портрети.

На колени! На колени!
В ъгъла избутват Ленин.

И опрял до Ленин рамо,
ляга Сталин в черен мрамор.

В черно хора и портрети.
53-та. 5-ти III-ти.

На Новодевиче гробище, сред бюстовете на летци-изпитатели,
неизвестни писатели  и генерали, стърчи стан-
дартен  надгробен  камък  със  същата  дата:
„ПРОКОФИЕВ. 53-та. 5-ти III-ти.“
И звезда.  Лъчите от петте и ъгъла  се врязват  в петте посоки
на света  –  като взривено петолиние.  Наоколо
няма бинт от много крачки.
Трима души са го съпроводили  дотук  и  като  заговорници,
като  отцепници   от  общата  държавна  скръб
страхливо  са  приклякали  при всеки оръдеен
залп,  съпровождащ   всяка  крачка  на  Сталин
към Мавзолея,
а надгробния камък на Прокофиев се килнал при земетръса
от падащи колене.

Кой не помни болката от това коленичене?
Извъртаме. Изглежда
грешката била е ничия.
И вървим напред полумълчейки,
полунечути…
Аз се връщам назад 14 години и 5 минути
и питам, прекрачил захвърлените окови:
– Кой вървя след Сталин,
кой – след Прокофиев?
Смъртта на държавника зачерта смъртта на гения.
И справедлива е, мисля, тази трагедия.
Смъртта на гения е частна неприятност.
Изкуството се връща
като бумеранг обратно.
Застига в гръб смъртта, обезглавява всички дати.
(Понякога убива в гръб
самия свой създател.)
Затова недейте празнува тъжни годишнини!
Заедно с въздуха
ний звуци дишаме.
И в кръвта ни, редом с телцата червени и бели,
маршируват ноти, знаменца развели…

Но въпреки всички тези логики и философии,
аз питам:
– Кой вървя след Сталин
и кой – след Прокофиев?

Защото не знам дали защото
върти се в кръг
или в спирала Кълбото,
но все се повтарят старите сцени:
различни средства – еднакви цели!
И вървим ний
към жени и през окопи
кой – след Сталин,
кой – след Прокофиев…

А вам какое дело?

Камината догаряше като душа.
Поддържаме огъня с вестници.
Зад прозореца рилския вятър
имитира сибирска виелица.
Изоставен зъзнещ кон
плаче сред преспите
като размразен мамонт.

… А хилядите, казах,отровени, обесени,разстреляни?
А милионите живопогребани
в сибирските хекатомби?
Душеше родината си – като Дездемона
грузинският Отело!
И рече бившият секретар на обком:
– А вам какое дело?

Знам, стоманените съвести не хващат ръжда.
Но жестокостта не обединява,
жестокостта разделя!
Бившият секретар на обком изръмжа:
– А вам какое дело?

Слушайте!
Любовта ни задължава да бъдем откровени и ясни.
Любовта иска,
любовта не проси.
Ний не сме длъжни само да ръкопляскаме,
но и да задаваме въпроси!

Съветският съюз не е Монако.
Историята не е рулетка.
Ний всички
сме вътре с двата крака
и за всяко престъпление искаме сметка!

Светът в Москва е вторачен
и Земното кълбо – като гигантска лупа
увеличава хилядократно
всеки подвиг
и всяка глупост.

Омръзнаха ни боговете и техните библии.
От дълго послушание
кръвта ни изстина.
Стига словесни изобилия –
дайте ни коматче корава истина!

Искаме съдби, не щеме роли!
Писна ни
да бъдем бутафорни прими.
Истината няма нужда от ореоли –
нимбите лесно стават
примки…

Камината догаряше като душа.
Гъмжат в главата ми имена
известни,
неизвестни…
Да раздухам ли огъня – или да го удуша?

И хвърлям пак
върху въглените вестници.